Решение № 423 от 17.07.2023, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 423 гр. София, 17.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20221800500966 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 106 от 19.10.2022 г., постановено по гр. д. № 488/2021 г. по описа на РС – Пирдоп, М. Н. Г. е осъден да плати на А. К. Г. сумата от 9169.51 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – щети на л. а. „Мерцедес С200“ с рег. № РВ0075ХР, претърпени в резултат на настъпило на 19.12.2020 г. ПТП, при което л. а. „Мерцедес С200“ блъснал кон, собственост на М. Н. Г., намиращ се на пътното платно – път ГП I-6, км. 194 + 800 м., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба - 18.01.2021 г., до окончателното плащане. С решението главният иск е отхвърлен за разликата над уважения му размер до пълния предявен размер от 10000 лв. и М. Н. Г. е осъден да плати на А. К. Г. разноските по делото в размер на 1100.34 лв.

Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство в частта за разликата над сумата от 6418.66 лв. до пълния уважен размер от 9169.51 лв. с оплаквания за неправилност в тази част поради това, че първоинстанционният съд необосновано е приел, че не е налице съпричиняване от страна на ищеца. Според въззивника е налице такова в размер на 30 %, съответно обезщетението следвало да се редуцира с 30 %. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново решение, с което главният иск бъде отхвърлен за разликата над сумата от 6418.66 лв. до пълния уважен размер от 9169.51 лв.

1

Въззиваемият – ищец в първоинстанционното производство, е депозирал отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата, като са изложени съображения за правилност на решението в обжалваната част и се иска потвърждаването му в тази част.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна, съответно решението следва да бъде потвърдено по следните съображения:

Спорът в настоящото производство се свежда до това налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца или не.

Първоинстанционният съд е приел, че от доказателствата по делото не се установява да е налице съпричиняване, съответно е уважил исковете в размера, доказан съобразно заключението на вещото лице по допуснатата съдебна авто-техническа и оценителна експертиза. Тези изводи са правилни, основани са на правилна преценка на събраните по делото доказателства, съответно изложеното във въззивната жалба в обратния смисъл е неоснователно.

Въззивникът анализира изготвената по делото експертиза и дадените от вещото лице варианти на причините за настъпване на ПТП в зависимост от това каква е била видимостта пред автомобила и каква е била скоростта на движение на коня – ходом или тръс. И тъй като вещото лице в експертизата е изложило изводи, че ако конят се е движел по пътното платно в тръс /като е посочена скорост при движение в тръс/, единствената причина за настъпване на ПТП е именно неговото местонахождение там поради оставянето му без надзор в близост до пътното платно при условя на гъста мъгла, а ако конят се е движел ходом /като е посочена и скорост при движение ходом/, причините за настъпване на ПТП са неговото местонахождение на пътя и късната реакция на водача за спиране на автомобила /съответно при движение на коня ходом водачът на л. а. би имал техническа възможност да предотврати удара, а при движение на коня в тръс не би имал такава възможност/, въззивникът намира за доказано възражението за съпричиняване, тъй като намира за доказано, че конят се е движел ходом. Последният факт според въззивника е доказан от даденото от ищеца обяснение пред служителите на РУ - Пирдоп непосредствено след произшествието, в което заявявал „....блъснах безстопанствен кон, който се разхождаше свободно на пътното платно….“, отнесено към липсата на твърдения в исковата молба и на доказателства, че конят се е движел в тръс. Въззивният съд не възприема този анализ на доказателствата и не споделя направения въз основа на него извод. На първо място следва да се отбележи, че обясненията на ищеца, дадени непосредствено след ПТП, не могат да се тълкуват в желания от ответника смисъл. Обясненията на ищеца пред служителите на РУ – Пирдоп не съдържат никаква информация за скоростта на движение на коня, с тях той очевидно е имал предвид единствено факта, че конят се е намирал на пътя и се е движел свободно по него /в този смисъл впрочем и вещото лице е 2 тълкувало тези думи, като са дадени два варианта на причините за настъпване на ПТП, но само теоретично, очевидно в желание да се преодолее непълнотата на доказателствата по делото; изрично обаче е посочено от вещото лице, че няма данни по делото с какъв ход се е движел конят/. На второ място следва да се отбележи, че посочената от вещото лице скорост на движение на коня при движение в тръс и ходом по никакъв начин не може да се кредитира като действителна за съответния ход /дори усреднено/. Вещото лице не е посочило по какъв начин е определило тази скорост, същевременно вещото лице не е нито зоолог, нито лице, занимаващо се с отглеждане на коне, за да се приеме заключението му в тази част за експертно. Поради това в случая понятията ходом и тръс са само условни. Т. е. по делото не са налице надлежни доказателства за това с каква скорост на движение се е движел конят, за да могат да се правят изводи в насока водачът на л. а. има ли принос за настъпване на ПТП или не.

На следващо място неоснователни са и доводите на въззивника за движение на л. а. със скорост, несъобразена с конкретните пътни условия – управление на автомобила в тъмната част от денонощието, без осветление, в условия на гъста мъгла. В тази връзка следва да се отбележи, че от заключението на вещото лице се установява, че л. а. се е движел със скорост около 50 км./ч., т. е. в рамките на допустимата от закона за конкретното място. Действително съгласно чл. 20, ал. 1 ЗДвП водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват. По делото обаче няма данни водачът на л. а. да не го е контролирал в някакъв момент. Също така съгласно чл. 20, ал. 2 ЗДвП водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. В случая обаче, от една страна, не са налице надлежни доказателства относно конкретните пътни условия, най-вече видимостта /описанието „гъста мъгла“ не е конкретно и не дава яснота за това каква е била видимостта в конкретния участък, това описание не е било достатъчно и на вещото лице, което е изрично посочено в заключението/, за да може да се прецени с какви точно условия е следвало да бъде съобразена скоростта и оттам да се прецени била ли е съобразена тя или не. От друга страна присъствието на кон, свободно движещ се по пътното платно, без придружител, без надзор, без съответната сигнализация, предвид че става дума за тъмната част на денонощието, т. е. без да са изпълнени специалните изисквания на ППЗДвП /както е изложено и в отговора на въззивната жалба/ не може да бъде определено като предвидимо препятствие, което ищецът да е бил длъжен да предвиди и спрямо което да е бил длъжен да съобрази скоростта на автомобила.

С оглед изложеното възражението за съпричиняване, наведено от ответника, е неоснователно, тъй като не са доказани фактическите твърдения, на които то се основава /доказателствената тежест относно установяването на релевантните факти е в тежест на ответника/.

3

Поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд решението следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

В частта, в която главният иск е уважен до размера от 6418.66 лв., в частта, в която главният иск е отхвърлен за разликата над уважения размер от 9169.51 лв. до пълния предявен размер от 10000 лв., в частта, в която е уважен акцесорният иск за плащане на обезщетение за забава и в частта, в която са присъдени разноски в полза на ищеца, решението не е обжалвано и е влязло в сила. В частта, в която липсва произнасяне /и в мотивите, и в диспозитива/ в посока отхвърляне на акцесорния иск за плащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата на главния иск, за която същият е отхвърлен /разликата над уважения размер от 9169.51 лв. и пълния предявен размер от 10000 лв./, решението е непълно, но страните не са поискали допълването му в съответния срок, решението не се и обжалва в тази част, поради което това не е предмет на настоящото произнасяне.

С оглед изхода на делото на въззивника не следва да се присъждат разноски.

Искането на въззиваемия за присъждане на разноски би било основателно с оглед изхода на делото в случай, че по делото бяха представени доказателства за реално сторени от страната разноски. Такива обаче не са представени. В депозираното с отговора на въззивната жалба пълномощно е вписано, че за осъществяване на процесуалното представителство пред въззивната инстанция клиентът дължи възнаграждение в размер на 400 лв., но доказателства, че сумата е платена, не са представени по делото. На 25.04.2023 г. по електронен път е постъпило писмено становище по делото, с което е депозиран и списък на разноските. И в становището, и в списъка е посочено, че се представят доказателства за сторените разноски, но въпреки това такива не са представени с постъпилите по електронен път документи. С оглед изложеното на въззиваемия не следва да се присъждат разноски, съответно не следва да се обсъжда възражението на въззивника за прекомерност на адвокатското възнаграждение Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 106 от 19.10.2022 г., постановено по гр. д. № 488/2021 г. по описа на РС – Пирдоп, в обжалваната част, в която М.

Н. Г. с ЕГН ********** е осъден да плати на А. К. Г. с ЕГН ********** сумата от 9169.51 лв. /девет хиляди сто шестдесет и девет лева и петдесет и една стотинки/, представляваща обезщетение за имуществени вреди – щети на л. а. „Мерцедес С200“ с рег. № РВ0075ХР, претърпени в резултат на настъпило на 19.12.2020 г. ПТП, при което л. а. „Мерцедес С200“ блъснал кон, собственост на М. Н. Г., намиращ се на пътното платно – път ГП I-6, км.

194 + 800 м.

В останалата част решението е влязло в сила като необжалвано.

4

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5