Решение № 82 от 01.06.2023, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 82 гр. Велико Търново, 31.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ЯНКО ЯНЕВ

Членове:

ДАНИЕЛА ДЕЛИСЪБЕВА

ГАЛИНА КОСЕВА при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА като разгледа докладваното от ЯНКО ЯНЕВ Въззивно търговско дело № 20234001000041 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо от ГПК - въззивно обжалване.

С Решение № 260037/18.11.2022 год., постановено по т. д. № 97/2020 г. по описа на Плевенски окръжен съд е осъдено ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК 831830482, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джеймс Баучер“ № 87, съд. адрес: гр. Габрово, ********** да заплати на Т. А. С., ЕГН ********** от с. Драгаш войвода, Област Плевен, съд. адрес: гр.

Казанлък, ********, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП, осъществено виновно от В. М. П. на 26.10.2018 г., при сключена от собственика на лек автомобил марка „Рено“, модел „Еспейс“, с рег. № ВТ

49****, застраховка

„Гражданска отговорност“, с полица

BG/02/118002060771/18.07.2018 г., издадена от ЗД „Бул Инс“ АД със срок на покритие от 19.07.2018 г. до 18.07.2019 г., сумата от 100 000 лв., ведно със законната лихва съгласно чл.

429, ал. 3 от КЗ, считано от 10.12.2019 г. до окончателното изплащане, като за разликата от над 100 000 лв. до 120 000 лв. и лихвата от 02.11.2018 г. до 09.12.2019 г. е отхвърлен иска, предявен като частичен (120 000 лв. от 140 000 лв.), като неоснователен. С решението е осъдено ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК 831830482, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джеймс Баучер“ № 87, съд. адрес: гр. Габрово, ********** да заплати, на основание 1 чл. 78, ал. 6 във вр. чл. 83, ал. 2 и чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК по бюджета на съдебната власт, в полза на Окръжен съд - Плевен, държавна такса от 4 000 лв. върху уважената част от иска.

Осъдено е ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК 831830482, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „Джеймс Баучер“ № 87, съд. адрес: гр. Габрово, ********** да заплати на адв.

П. Д. К. от САК, ЕГН ********** с адрес на кантора в гр. София, *********, на основание чл. 38 от ЗА, сумата от 10 380 лв. – адвокатско възнаграждение с ДДС за процесуално представителство на ищеца Т. А. С.. Осъден е Т. А. С., ЕГН ********** от с. Драгаш войвода, Област Плевен, съд. адрес: гр. Казанлък, ******** да заплати на ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК 831830482, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джеймс Баучер“ № 87, съд. адрес: гр. Габрово, ********** сумата от 485.55 лв. – разноски, съобразно отхвърлената част от иска.

Постъпила е въззивна жалба от ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК 831830482, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Лозенец“, бул. „Джеймс Баучер“ № 87, представлявано от С. С. П. и К. Д. К. – изп. директори, чрез адв. И. Ж. от АК – Габрово против Решение № 260037/18.11.2022 год., постановено по т. д. № 97/2020 г. по описа на Плевенски окръжен съд.

В същата се излага, че обжалваното решение е необосновано и незаконосъобразно.

Неправилно съдът бил приел за доказан по размер предявеният искове за неимуществени вреди, като не е взел под внимание всички установени по делото факти и не ги е отчел в тяхната съвкупност. Излага се, че първоинстанционният съд неправилно приложил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, като присъденото обезщетение за неимуществени вреди било завишено с оглед действително претърпените болки и страдания, принципа на справедливостта и трайната съдебна практика. Неправилен бил изводът на съда за приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД (съпричиняване на вредоносния резултат). Съдът не бил отчел и заинтересоваността на две от разпитаните свидетелки – дъщеря и съпруга, което довело до грешен правен извод.

Направено е искане да се отмени обжалваният съдебния акт и да се постанови друг, с който да бъде отхвърлен предявеният иск, ведно със законните последици. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от Т. А. С., ЕГН ********** от с. Драгаш войвода, Област Плевен, съд. адрес: гр. Казанлък, ********, чрез адв. П. К. от САК.

В същият се излага, че въззивната жалба е неоснователна. Излага се, че първоинстанционният е достигнал до правилни и съответстващи на събраните по делото доказателства изводи относно фактическия състав на чл. 432, ал. 1 от КЗ. Правилно бил обсъдил всички доказателства събрани по делото и ги бил взел предвид при постановяване на решението. Счита възражението за завишеност на присъденото обезщетение за неимуществени вреди и възражението за съпричиняване на вредоносния резултат, за неоснователни и необосновани.

Първоинстанционният съд е приел, че са установени всички правопораждащи 2 спорното материално право юридически факти, като съобразно уредените в чл. 52 от ЗЗД критерии за справедливост заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди от настъпване на процесното застрахователно събитие е в размер на сумата от 100 000 лв.

Съобразявайки разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е приел, че не е налице съпричиняване от страна пострадалия. Счел е, че лихвата за забава се дължи от 10.12.2019 г. по правилото на чл. 429, ал. 3 от КЗ.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите.

Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал.

1 и 2 от ГПК.

При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения, които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира, че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят нищожност или недопустимост на същото.

Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбата, обсъди доводите на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт:

Пред първоинстанционният съд e предявен осъдителен иск с правно основание чл.

432, ал. 1 от КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.

Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение – арг. от чл. 269, изр. второ от ГПК, поради което следва да се произнесе само в пределите на наведените доводи във въззивната жалба, а служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба.

Искът с правна квалификация чл. 432, ал. 1 от КЗ е за заплащане на обезщетение за имуществени и/или неимуществени вреди от пострадало лице или неговите наследници срещу застраховалия гражданската отговорност на делинквента. Фактическият състав, от който възниква имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото лице, обхваща: застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени и/или неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на застрахования и наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност“ между делинквента и ответника - застраховател.

Съгласно чл. 498, ал. 3 от КЗ допустимостта на прекия иск против застрахователя е обвързана с наличието на започната процедура по доброволно уреждане на отношенията 3 между пострадалия при ПТП и застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ и изтичането на тримесечен срок от предявяването на претенцията пред застрахователя или пред негов представител. Не се спори, че на 10.12.2019 г. Т. А. С. е предявил претенциите си за изплащане на застрахователно обезщетение, по които не е постигнато споразумение (т.е. застрахователят не е платил в срока по чл. 496).

Както посочихме по-горе, въззивният съд действа при условията на чл. 269, изр. второ от ГПК, поради което той следва да се произнесе само по релевираните във въззивната жалба възражения. Следователно, правният спор, пренесен пред настоящата съдебна инстанция с въззивната жалба, се съсредоточава върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определяне размера на заместващото обезщетение, правилно ли е приложил и разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, както и правилно ли е определен началния момент, от който се дължи лихва за забава от застрахователя (с оглед обжалване на първоинстанционното решение в неговата цялост и заявлението на застрахователя в първоинстанционното производство, че не дължи лихва за забава).

В случая не е налице възражение на ответника за необоснованост на първоинстанционното решение и в този смисъл въззивният съд следва да приеме за установени следните правопораждащи спорното материално право юридически факти: че чрез своето противоправно и виновно поведение застрахованият водач на процесното МПС – В. М. П. е причинил смъртта на Е. Т. С. и че през релевантния период ответникът е обезпечавал деликтната отговорност на процесния лек автомобил – управляван от В. М. П., чрез сключване на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В т. см. - т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС на РБ: „Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това“.

Ответникът поддържа и възражението за съпричиняване (чл. 51, ал. 2 от ЗЗД) релевирано в първоинстанционното производство.

От заключението на допуснатата и изслушана съдебна автотехническа експертиза се потвърждава механизма на пътно-транспортното произшествие, установен в наказателното производство. Вещото лице дава заключение, че няма данни пострадалата да е била с предпазен колан, с каквито автомобилът е бил оборудван, но предвид конкретните обстоятелства, фаталният край за нея би настъпил и при поставен такъв. Дава заключение, че настъпилите травматични увреждания са резултат не само от осъществените премествания на тялото на пострадалата в купето на движения се по наклона автомобил, но и от изменението на скоростта за единица време. В случая минималното време за движение на процесния автомобил от потеглянето, т.е. от излизането от състояние на покой до момента на падането в дерето и удара, е 14.97 секунди. Вещото лице дава заключение, че в 4 случая неизползването на обезопасителен колан е без значение за фаталния изход, тъй като пострадалата се е качила в автомобила, когато същият е бил в покой, а не в движение. Освен това с оглед установеното в наказателното производство състояние на бременност, не е била длъжна да ползва такъв колан. Вещото лице е категорично и че съобразно конкретните обстоятелства, при които е настъпило ПТП, ползването на колан от починалата, не би предотвратило крайния резултат на настъпилата смърт.

Вещото лице дава и заключение, че не се установява починалата по някакъв начин да е причинила задвижването на лекия автомобил, довело до фаталния удар, при който е настъпила смъртта й, макар да са налице данни, че тя е била бавноразвиваща се, но не до степен на неадекватност, по причина на която несъзнателно да въздейства върху управляващия механизъм и да приведе автомобила в движение.

От показанията на св. И. Т. Ц. (пълнокръвна сестра на починалата) и И. В. С.