Решение № 425 от 11.06.2026, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 425 гр. Бургас, 11.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Недялка П. Пенева

Членове:

Веселка Г. Узунова

Даниела Д. Михова при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова като разгледа докладваното от Недялка П. Пенева Въззивно гражданско дело № 20262100500509 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивни жалби срещу Решение №2771/08.12.25г., постановено по гр. дело №1698/2025 г. по описа на Районен съд Бургас. С решението съдът е осъдил „Университетска многопрофилна болница за активно лечение - Бургас“ АД, да заплати на Т. Б. П., сумата от 5000 лв. - главница, представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди, изразяващи се в тъга, отчаяние и невъзможност да бъде до сина си в последните дни от неговия живот, като до ден днешен изпитвала отчаяние от този факт, претърпени вследствие недопускането й да види сина си А. Ж. С., които е бил пациент на лечебното заведение в периода от 05.06.2024 г. до 16.08.2025 г., ведно със законна лихва за забава върху горната главница от датата на депозиране на исковата молба – 04.03.2025 г., до окончателното й изплащане, както и сумата от 1200 лв. за направените по делото разноски, като е отхвърлил иска за горницата над уважения размер от 5000 лв. до пълния заявен размер от 15000 лв. и за твърдените от нея неимуществени вреди, поради несвоевременното издаване на поискана етапна епикриза, както и поради необходимостта да приготвя и носи храна, както и хигиенни материали, по време на провежданото лечение на сина й в ответната болница във времето от 05.06.2024 г. до 16.08.2024 г., ведно със законна лихва за забава върху отхвърлената главница от датата на подаване на исковата молба на 04.03.2015 г. С решението съдът е осъдил Т. Б. П., да заплати на „Университетска многопрофилна болница за активно лечение - Бургас“ АД, сумата от 1666.66 лв.

Въззивницата – ищец Т. Б. П., чрез адв. Петелов обжалва решението в частта, с което е отхвърлен иска над сумата от 5000 лв. (2556.46 евро) до пълния му 1 размер от 15000 лв. (7669.38 евро). Споделя извода на съда, основан на показанията на свидетеля Е. С., че е налице нарушение на законовите разпоредби и че следва да й се присъди обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди, изразяващи се в тъга, отчаяние и невъзможност да бъде до сина си в последните дни от неговия живот в болницата в град Бургас. Но атакува решението в частта, с която съдът не е кредитирал показанията на този свидетел относно изпитаното от нея страдание и от факта, че ответникът не й е дал възможност да премести сина си в друго болнично заведение. Въззивницата – ищец коментира показанията на св. Д., относно възможността за превеждане на сина й в болница в Германия, както и установената процедура за това, за да обоснове извод, че показания на свидетелката не само че не опровергават тези на свидетеля Е. С., но установяват, че преместването в друго лечебно заведение е възможно, но никой от персонала не е обърнал внимание на искането й, с което е нарушен чл. 8 от Конвенцията и чл. 7 от Хартата на ЕС болничното заведение не само не издало навреме поисканата от ищцата етапна епикриза, но и повдигнатият въпрос за евентуалното преместване на А. С. в Германия не е обсъждан въобще от лекуващите лекари. В тази връзка въззивницата – ищец се позовава на чл. 23 от Наредба №49 от 18 октомври 2010 г. за основните изисквания, на които трябва да отговарят устройството, дейността и вътрешният ред на лечебните заведения за болнична помощ и домовете за медико-социални грижи, за да обоснове извод, че в правната уредба не е изрично посочено кое лице взема решение за превеждане на пациента, но в практиката често това решение се взема от близките.

Според въззивницата, дори да се приеме, че превеждането на пациент от една болница в друга се нарежда единствено от компетентните лекари, то те трябва да изложат обосновано становище, което не е изпълнено. Позовава се на чл.55, ал.4 от Правилника за устройството, дейността и вътрешния ред на „УМБАЛ - Бургас“ АД, според който сведения за болните се получават по определен ред от началника на отделението, лекуващия лекар или упълномощено длъжностно лице.

Въззивницата излага съображения, че основните й оплаквания касаят обстоятелството, че никой не е обсъдил исканията й и възможността за преместване на сина й, което и към настоящия момент й причинява чувства на страдание и угризение.

Според въззивницата, нарушено е било правото й да бъде информирана за причините, довели до смъртта на сина й – в тази връзка съдът не е обсъдил твърденията й за нарушаване на закона поради факта, че в издадените епикризи не е изяснено дали съществува вероятност инсултът и мозъчните увреждания да са причинени от падане и/или удар, или А. С. първо е получил инсулт, вследствие на което е паднал и е получил външните си наранявания.

Въззивницата споделя извода на съда, че ищцата е изпълнила своя морален дълг, приготвяйки храна за сина си и закупувайки консумативи за престоя му в болничното заведение, но заявява, че това нейно поведение не отменя отговорността на болницата, съгласно чл. 2 от Закона за здравето и чл.2, ал.1, т.1, б.„б“ от Постановление №57 на МС от 16.03.2015 г. за приемане на методики за остойностяване и за заплащане на медицинската помощ по чл. 55, ал. 2, т. 2 от Закона за здравното осигуряване, държавата да заплаща услуги, включващи професионални грижи и диетично хранене, предоставени на пациентите по време на тяхната хоспитализация. Въззивницата заявява, че се чувства оскърбена от факта, че сама, на 81-годишна възраст, в момент, в който е била силно притеснена за сина си, самата тя в риск за здравето си, е била принудена от болничното заведение да извършва задълженията на същата тази болница, която не й позволява да го вижда, не обръща внимание на молбите й за издаване на етапна епикриза и превеждането му в лечебно заведение в Германия.

Въззиваемият – ответник УМБАЛ Бургас – АД представя в срока по чл.263, ал.2 ГПК отговор на жалбата. В него излага съображения за оставяне на жалбата без уважение. Оспорва като неоснователно и недоказано твърдението на ищцата, че е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в отчаяние, тъга и угризение от невъзможността да бъде до сина си в последните дни от неговия живот и е била лишена от възможността да го вижда. Намира за недоказани твърденията, за наличието на отказ от страна на лекари от болничното заведение да бъде допусната 2 при сина си, т.к. не са посочени конкретни факти - имена и дати, относно отправени искания, оплаквания и конкретни откази. Поради липса на конкретика намира, че не може да проведе насрещно доказване. Намира, че твърденията не са доказани и свидетеля Е. С., който не е бил непосредствен свидетел на събития в болницата, а преразказа неща, които са му били споделени от ищцата.

Въззиваемият – ответник оспорва твърдението на ищцата за забавено издаване на етапна епикриза, което е дефинирано като нарушение на чл.8 ЕКПЧ и чл.7 ХОПЕС – заявява, че не са посочени конкретни данни, кога и до кого е отправено искането, за да се прецени имало ли е забавяне на издаването и. Заявява, че за издаване на етапна епикриза е било необходимо и време за стабилизиране състоянието на болния, с оглед актуалност на записаното, с оглед тежкото и рязко променящо се състояние на болния, който е бил в състояние на кома /неоперабилен мозъчен кръвоизлив, исхемичен мозъчен инсулт/, с количествени нарушения в съзнанието и незадоволителната дихателна функция, което е наложило пациентът да бъде интубиран и поставен на изкуствена белодробна вентилация. Според въззиваемия – ответник в исковата молба и във въззивната жалба здравословното състояние на пациента е премълчано, а се набляга на факта, че не е изпълнено своевременно желанието на майката, от което тя е претърпяла болка и страдание от обстоятелството, че в друга болница евентуално е щяла да бъде допусната до него, без гаранции за подобряване на здравословното му състояние – в тази връзка споделя изводите на съда и излага съображения. Въззиваемият оспорва оплакванията, че в издадените епикризи не е изяснено дали съществува вероятност инсултът и мозъчните увреждания да са причинени от падане и/или удар, или А. С. първо е получил инсулт, вследствие на което е паднал. Намира че не се сочи коя правна норма е нарушена.

С позоваване на съдебна практика излага съображения, че когато спорът по делото касае деликт при изпълнение на медицинска дейност /медицински деликт/, при формиране на вътрешното си убеждение относно наличието или липсата на неправомерно поведение на медицинските специалисти и връзката му с конкретно сочените вреди, съдът следва да съобрази, че медицинската помощ е правнорегламентирана дейност – според чл. 80 от Закона за здравето, качеството й се основава на медицински стандарти, утвърдени по реда на чл. 6, ал. 1 от Закона за лечебните заведения и Правилата за добра медицинска практика, приети и утвърдени по реда на чл. 5, т. 4 от Закона за съсловните организации на лекарите и лекарите по дентална медицина и чл. 6, ал. 1 от Закона за лечебните заведения. Поради това по въпроса осъществен ли е деликт при изпълнение на медицинска дейност, съдът следва да обсъди не само доказателствата за фактите какви действия са били предприети или не са били извършени от медицинските специалисти, но и доколко те са отговаряли на дължимото съобразно утвърдените медицински изисквания - да посочи в какво се изразява нарушението на утвърдените медицински стандарти и правилата за добрите медицински практики. Според въззиваемия, по иска по чл. 49 ЗЗД следва да се обоснове дали именно поради противоправното поведение на лекарите и другите медицински работници, които осъществяват работа в интерес на възложителя, е настъпил вредоносния резултат - т. е. наличието на причинна връзка помежду им.

Според въззиваемия, съгласно чл.6, ал.1 ЗЛЗ медицинските стандарти се утвърждават с наредби на министъра на здравеопазването, а в процесния период няма действаща наредба за утвърждаване на медицински стандарт „Анестезия и интензивно лечение“, тъй като след отмяната с Решение № 13406 на ВАС от 8.12.2016 г. на НАРЕДБА № 10 от 4.03.2010 г. за утвърждаване на медицински стандарт "Анестезия и интензивно лечение" (отм.) няма утвърдена нова. Според въззиваемия, лекарите от лечебното заведение са издали епикриза, включваща необходимите реквизити, с посочване причината за смъртта, но не е било в компетентността им да установяват причината и механизма на нараняването, причинило тежкото състояние на пациента. Съмненията си за извършено престъпление ищцата е следвало да адресира до прокуратурата.

Въззиваемият – ответник оспорва твърденията, че служители от болничното заведения са задължили ищцата да носи специално приготвена храна и специфични консумативи, нужни за лечението на сина й, което се установява от разпита на свидетелката Д.. Само са им обяснявали, че ако желаят и имат възможност, биха могли 3 да носят по-питателна храна или консумативи, с която да подпомогнат лечението. С оглед състоянието на сина на ищцата и дълготрайния период на лечение, персоналът на болницата е приканвал близките да носят необходимите консумативи, с цел почестата им смяна т.е. за да се създадат по-добри условия за болния, но това не означава, че болничното заведение не е разполагало с такива и ако близките не донесат, болният не би получил нужната грижа.

Въззивникът – ответник УМБАЛ Бургас – АД обжалва решението в частта, с което Районен съд Бургас е приел, че в нарушение на чл.95 и чл.96 от Закона за здравето и Правилника за вътрешния ред на ОАИЛ при УМБАЛ Бургас, ищцата Т.

Б. П. е била лишена от възможността да вижда сина си, който бил в тежко състояние, от което е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в отчаяние, тъга и угризение от невъзможността да бъде до сина си в последните дни от неговия живот. В тази връзка отново излага аргументите, посочени в отговора на въззивната жалба на ищцата, за фактите и обстоятелствата, които съдът следва да установи и съобрази при претенция, касаеща медицински деликт, както и относно отговорността по чл.49 ЗЗД.