Решение № 1754 от 19.04.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1754 гр. Пловдив, 19.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20235330110528 по описа за 2023 година

Предявен е главен иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК, както и насрещни искове- по чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД.

Ищцата Л. С. Т., ЕГН: **********, от град П., ул. „*********“ № ***, чрез пълномощник адв. С. Н., е предявила против „Юте Кредит” ЕООД, ЕИК: 205559807, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Черковна” № 38, офис 4, представлявано от управителя И. Х. К., иск за признаване на установено, че клаузата от договор за кредит № ********** г., предвиждаща заплащането на еднократна такса в размер на 835, 71 лева за разглеждане, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на ******* г. между страните бил сключен договор за кредит № *******, по който на ищеца се предоставил в заем сумата от 2 400 лева, при фиксиран лихвен процент- 22 % и ГПР- 53, 89 %. Съгласно Общите условия от договора се дължала и еднократна такса в размер на 835, 71 лева за разглеждане. Тази уговорка обаче била нищожна, като неравноправна. С нея се заобикалял закона и се накърнявали правата на другата страна по правоотношението. Тук липсвала еквивалентност между таксата и извършената услуга, поради което клаузата имала неравноправен характер по смисъла на чл.

144 т. 9 от ЗЗП и с нея се целяло единствено неоснователно обогатяване на кредитора.

Клаузата била предварително изготвена и потребителят не можел да влияе върху съдържанието й. Тя представлявала скрит разход по договора за кредит и по този начин се 1 заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Тъй като било предвидено тя да се кумулира към погасителните вноски, така се получавало скрито оскъпяване на кредита. Като не била включена в ГПР, той не съответствал на действително прилагания от кредитора, а това представлявало заблуждаваща търговска практика, в разрез с изискванията на добросъвестността. Недействителният договор не пораждал права и задължения за страните.

Моли да се признае за установено, че съответната клауза е нищожна. Претендира разноски.

В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа иска, като взема и писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. Твърди се, че потребителят не се бил възползвал от възможността си в 14- дневен срок да упражни правото си на отказ от договора, ако е имал възражения по него, поради което с иска си злоупотребявал с права. ГПР бил посочен в реалния си размер, с включване на таксата за разглеждане, като не надвишавал прага на чл. 19 ал. 4 от ЗПК.

Тази такса не била за усвояване на кредита. Ищецът се бил запознал предварително с условията по договора, като тази такса се дължала още преди сключването на договора.

Освен това, тя била и индивидуално уговорена, защото не била фиксирана, а се променяла при промяна на срока на погасяване на кредита. На сайта на дружеството имало информация какво представлява тази такса, като с избора на клиента се визуализирали и основните параметри на кредита. Таксата била за действия, предхождащи усвояването на кредита, поради което не попадала в ограничението по чл. 10а ал. 2 от ЗПК. ГПР отговарял на законовите изисквания и тази такса била включена в него. Твърди се, че ищецът злоупотребявал с права и недобросъвестно упражнявал права, при положение, че имал възможност за отказ от договора. Таксата не била и в прекомерен размер. Моли за отхвърляне на иска, претендира и разноски. Прави се възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната не се явява, но и тя представя писмени становища.

В срока за отговор се предявява насрещен иск от ответника. Посочва се, че длъжникът в забава, като кредитът се обявявал за предсрочно изискуем. В този смисъл се предявяват следните искове: за главница в размер на 2 214, 02 лева, ведно със законната лихва, за възнаградителна лихва- 106, 51 лева за периода ************ г. и за обезщетение за забава в размер на 426, 64 лева за периода *************** И тук се претендират разноски.

Постъпил е отговор на насрещния иск, в който същият се счита за неоснователен.

Развиват се съображения за нищожност на договора за кредит, като сключен в противоречие с добрите нрави. С неустойката и възнаградителната лихва по договора се заобикаляла разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, защото тези разходи не се включвали в ГПР и така той не съответствал на посочения и заблуждавал потребителя. Съгласно чл. 22 от ЗПК при нищожен договор се връщала само чистата стойност на кредита, т.е. получената главница, без такси, лихви и други. Прави се и възражение за прихващане. Също претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

2

Между страните е бил сключен договор за кредит № ********** г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 2 400 лева.

Кредитът е отпуснат при следните условия: за срок от 30 месеца, с такса за разглеждане на документите в размер на 853, 71 лева, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 22, 00 %, при ГПР- 53, 89 %.

Като писмени доказателства са приети договора за кредит, погасителния план към него, рамково споразумение за потребителски кредити и стандартния европейски формуляр.

Прието е без оспорване от страните заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е посочило, че в размера на ГПР се включви възнаградителната лихва и такса за разглеждане на документи, като размерът му бил 54 %. По договора били извършени плащания в общ размер на 448, 18 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем и между страните по делото е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна- таксата за експресно разглеждане, която следва да бъде обсъдена, за да се прецени дали действително тя е предвидена в противоречие със специалния ЗЗП.

Настоящият съдебен състав намира, че въпросната клауза от договора очевидно е в нарушение на закона и така накърнява правата на другата страна по облигационното отношение. В договора е записано, че се дължи такса за разглеждане (която в конкретния случай е в размер на 853, 71 лева), дължима в деня на подписване на договора и платима с месечните вноски.

Изрично нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или управление на кредита. Разглеждане на документите и изплащане на кредита по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита- разглеждане на искането, отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т.н., т.е. все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл това не е допълнителна услуга, както която следва да се заплаща, а представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредит3 разглеждане на искането и изплащане на съответната сума. По този начин се плаща за права, които потребителят има- правото да му се разгледат документите при кандидатстване за кредит, което е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост.

Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да начислява или да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такса за експресното разглеждане на кредита, поради което е налице клауза, която противоречи на нормата на чл. 10а от ЗПК. Независимо дали същата е включена в ГПР и дали потребителят предварително е имал възможността да се запознае с нея, доколкото тази такса е предвидена в противоречие със закона, на общо основание- чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, тя се явява нищожна, поради което предявеният иск се явява основателен и следва да се уважи.

Отделно от това, недействителността на договора за потребителски кредит се обуславя и от неспазване на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 53, 89 %, а възнаградителната лихва- 22, 00 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от около 32 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е реалното му оскъпяване по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

По отношение на насрещните искове- предявяват се такива за главница и лихви (договорна и мораторна). Няма спор, че ищецът е получил в заем сумата от 2 400 лева, като според заключението на вещото лице по ССчЕ то й е заплатил общо сумата от 448, 18 лева.

Както вече по- горе се посочи, при недействителност на кредита (каквато се установява тук) според чл. 23 от ЗПК, не се дължи друго, освен полученото, като отношенията между страните тук вече не са базирани на договора (какъвто няма, предвид неговата недействителност), а се уреждат по правилата на неоснователното обогатяване. В тази връзка е без значение дали е била надлежно обявена предсрочна изискуемост на договора и дали към момента е настъпил падеж на всичките вноски по погасителния план, доколкото в случая срокът е ирелевантен, тъй като се дължи връщане на даденото, за да не се допусне хипотеза на неоснователно обогатяване. При това положение, потребителят дължи връщане на кредитора на сумата от 1 951, 82 лева, като разлика между сумата от 2 400 лева, която е 4 получил в заем и сумата от 448, 18 лева, което е върнал. В този смисъл искът се явява частично основателен- за сумата до 1 951, 82 лева, като следва да се отхвърли за разликата до пълния си предявен размер от 2 214, 02 лева. Доколкото при недействителност на кредита, както вече се посочи, не се дължи нищо повече от получената чиста стойност на заема, без обаче да са дължими лихви, такси и други разходи, то насрещните акцесорни претенции за двете лихви (възнаградителна лихва от 106, 51 лева за периода ********** г. и за мораторната лихва от 426, 64 лева за периода ************** следва да се отхвърлят изцяло, без да се излагат повече съображения в тази връзка.