Решение № 1183 от 16.11.2021, Апелативен съд - София
- Съд
- Апелативен съд - София
- Дело
- Въззивно гражданско дело 752/2021
- Вид
- Решение № 1183
- Подписан
- 16.11.2021
- Състав
- Иванка Ангелова, Красимир Машев, Катерина Рачева
Цитирани разпоредби
- чл. 124, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 129, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 214, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 6, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 77 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 6 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 7, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 83, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 2, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55-чл. 59 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55-чл. 59 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55-чл. 59 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55-чл. 59 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55-чл. 59 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 70, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 70, ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 143 · Закон за защита на потребителите
- чл. 146 · Закон за защита на потребителите
- чл. 146, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 146, ал. 2 · Закон за защита на потребителите
- чл. 146, ал. 4 · Закон за защита на потребителите
- § 13, т. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 41, ал. 1, изр. 2 · Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители
- чл. 41, ал. 3 · Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители
- чл. 41, ал. 4 · Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители
- § 4 · Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители
- чл. 58, ал. 2 · Закон за кредитните институции
- чл. 32, ал. 1, изр. 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 298, ал. 1, т. 1 · Търговски закон
РЕШЕНИЕ
№ 1183 гр. София, 15.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател: Иванка Ангелова
Членове:
Красимир Машев
Катерина Рачева при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело № 20211000500752 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 261691/09.12.2020 г., постановено по гр. д. № 13907/2018 г. по описа на СГС, I ГО, 13 състав, са уважени следните предявени от Д. М. Ж. срещу „Юробанк България” АД: 1) за прогласяване за нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 143 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП клаузите, уговорени в чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2, чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1 и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от Договор за потребителски кредит № HL 39906/11.06.2008 г. (главните искове) и 2) за прогласяване за нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 143 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП клаузите, уговорени в чл. 3, ал.
6, чл. 6, ал. 4 и ал. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 22 от Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит № HL57165/18.04.2012 г. (евентуалните искове), като са отхвърлени останалите предявени кумулативно обективно съединени искове, както следва: 1) за прогласяване за нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 143 ЗЗП и чл.
146, ал. 1 ЗЗП клаузите, уговорени в чл. 1, ал. 1 и ал. 2, чл. 2, ал. 1 и ал. 3, чл. 3, ал. 1 и чл. 8, ал. 2 от Договор за потребителски кредит HL 39906/11.06.2008 г.; 2) за прогласяване за нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД (поради липса на предмет) Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит HL 57165/18.04.2012 г.; 3) иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на „Юробанк България” АД, че не съществува ипотечно право по Договор за учредяване на договорна ипотека, обективиран в н. а. № 113/2012 г., съставен по н. д. № 193/2012 г. на нотариус Д. Л.; 4) иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 3120,48 лв. (след допуснатото на основание чл. 214, ал. 1 ГПК в о. с. з. на 15.10.2020 г. изменение на този иск чрез увеличение на неговия размер) – платена при начална липса на основание (при прилагане на неравноправни клаузи по Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит № HL 57165/18.04.2012 г.) през периода от 19.10.2013 г. до подаване на исковата молба 19.10.2018 г., ведно със законна лихва върху тази сума от подаване на исковата молба 1 19.10.2018 г., до окончателното й заплащане (главните искове) и 5) за прогласяване за нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 143 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 ЗЗП клаузите, уговорени в чл. 1, ал. 1, чл. 2, ал. 1, чл. 3, ал. 1, ал. 2 и ал. 4, чл. 8, ал. 2 и чл. 30 от Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит НL 57165/18.04.2012 г.
(евентуалните искове).
Срещу така постановеното решение ищцата е предявила въззивна жалба - в частта, в която предявените от нея обективно съединени искове (под евентуалност) са отхвърлени.
Въззивникът счита, че оспорените клаузи и Договорът за рефинансиране на жилищен кредит HL 57165/18.04.2012 г. са нищожни, като това обстоятелство е обусловило и отпадането на ипотечното право (акцесорно по своето правно естество). В тази насока изцяло поддържа изложените в първоинстанционното производство правни доводи, обосноваващи това правно съждение. Твърди, че кондикционният иск е изцяло основателен, тъй като от приетата по делото ССЕ се установява, че при действието на процесното кредитно правоотношение кредитополучателят е надплатил възнаградителна лихва в размер на сумата от 3120,48 лв.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият-ответник е подал отговор на въззивната жалба, в който изразява подробно правно становище за нейната неоснователност.
Въззивникът-ответник е обжалвал решението в частта, в която СГС е уважил предявените обективно съединени (под евентуалност) отрицателни установителни искове, като твърди, че в частта, с която е уважен установителният иск за прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 12, ал. 1 от Договора от 2008 г. решението е недопустимо, тъй като този иск не е бил предмет на производството пред първата инстанция. Счита, че в обжалваната от него част решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Твърди, че първоинстанционният съд не е съобразил, че обявените за нищожни поради тяхната неравноправност клаузи са индивидуално уговорени между страните – арг. чл. 146 ЗЗП. Поддържа, че обжалваното решение е необосновано, тъй като фактическите изводи, до които съдът е достигнал, не се изясняват от събраните по делото доказателствени средства, т.е. логически не се извеждат от тяхното предметно съдържание.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият-ищец е подал отговор на тази въззивна жалба, в който поддържа становище за нейната неоснователност.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Когато обаче следва да се приложат императивни материални правни норми (разпоредбите, които уреждат нищожността на съглашения, са от повелително правно естество), съдът е длъжен служебно да следи за тяхното правилно приложение (за неравноправни клаузи в потребителски договори съдът следи служебно, като дава възможност на страните в състезателен процес да изразят становище по този въпрос - арг. чл. 7, ал. 3 ГПК)
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Неоснователно се явява правното съждение на въззивника-ответник, че в частта, в която СГС е приел, че уговорената в чл. 12, ал. 1 от договора за банков кредит от 2008 г. клауза е нищожна паради нейната неравноправност, първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като се е произнесъл по непредявен иск в противоречие с основания правен принцип на българския граждански процес - диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК). Наистина, в петитума на 2 исковата молба не е било формирано изрично искане в тази насока, но в обстоятелствената част, обуславяща предявените искове, ищцата е навела фактически твърдения за неравноправност и на тази клауза. Очевидно е, че при изписване в петитума на исковата молба на отделните (многобройни) клаузи от този договор, които иска да бъдат прогласени за нищожни поради тяхната неравноправност, тя е пропуснала да посочи тази уговорка. В този смисъл е било налице противоречие между обстоятелствената част (основанието на иска), и вида и обема на търсената съдебна защита (петитума на иска), което е следвало да бъде изправено по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК. Това правомощие притежава и въззивният съд, но тъй като в отговора на въззивната жалба, предявена от ответника, ищцата е изяснила, че поддържа и този иск, САС не е дал изрични указания в тази насока (по този начин тази нередовност на исковата молба е била надлежно изправена). Следователно, СГС се е произнесъл по предявен иск и неговото решение не е недопустимо (от друга страна, това оспорване кредитополучателят може да го релевира във висящото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, в което ще се установи със сила на пресъдено нещо какъв е конкретният размер на главните и акцесорните задължения по процесното кредитно правоотношение; в този смисъл, настоящият процес, послужил за спиране на исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, излишно забавя установяването на тези правнорелевантни обстоятелства, но ще доведе до допълнително „кумулиране” на съдебни разноски за страните, съществени усилия и време на съда - макар и кредитополучателят да притежава правен интерес процесните клаузи да бъдат обявени със сила пресъдено нещо за нищожни поради тяхната неравноправност, тези искове биха могли да бъдат предявени в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК чрез насрещни или инцидентни установителни искове, респ. тези правни доводи биха могли да бъдат въведени именно в процеса по чл. 422, ал. 1 ГПК чрез съответни оспорвания, по които съдът би следвало, дори и служебно, да се произнесе, като биха се решили безпротиворечиво - в едно исково производство, всички спорове между страните по процесното кредитно правоотношение, което в крайна сметка е в изключителен интерес на кредитополучателя - ще се извърши преизчисление на месечните погасителни вноски, без прилагане на неравноправните клаузи, като ежемесечно надплащаната възнаградителна лихва ще погасява част от главницата, включена във всяка една месечна анюитетна вноска, което ще доведе до по-нисък остатъчен главен дълг).
СГС, I ГО, 13 състав, е бил сезиран с обективно съединени под евентуалност искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 146, ал. 1, вр. с чл.
143 ЗЗП и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259 ГПК, поради което са допустими.
По своята същност сключените между страните Договор за потребителски кредит № HL 39906/11.06.2008 г и Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит № HL 57165/18.04.2012 г. представляват потребителски договори, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Следователно, приложим е ЗЗП и поконкретно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, която урежда т. нар. генерална (обща) клауза за неравноправност на уговорките в потребителските договори клаузи, както и разпоредбата на чл. 146 ЗЗП, която регламентира нищожност на такава клауза, освен ако не е била индивидуално уговорена от страните.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, представлява 1) всяка неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която 2) не отговаря на изискването за добросъвестност и 3) води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно тази легална дефиниция тези положителни материални предпоставки трябва да са проявени кумулативно. В чл. 143 ЗЗП са уредени отделни проявни форми на неравноправност на клаузите в потребителския договор, като общото между тях е, че се предоставя право на търговеца едностранно и без наличието на 3 обективни предпоставки да изменя сключения договор, респ. значително се накърнява еквивалентността на насрещните престации или се ограничават способите за защита на потребителя при виновно неизпълнение на договорни задължения от търговеца.
Макар и в ЗЗП да липсва законово определение на понятието „добросъвестност”, съдът счита, че неговото съдържание представлява мярката на честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския оборот при сключване на сделки за потребление. А добросъвестната търговска практика представлява съвкупност от правила, определящи пазарното поведение, които произтичат от законите и обичайните търговски отношения и не нарушават добрите нрави.
Въззивникът-ищец счита, че клаузите, уговорени в чл. 1, ал. 1 и ал. 2, чл. 2, ал. 1 и ал.
3, чл. 3, ал. 1 и чл. 8, ал. 2 от Договор за потребителски кредит HL 39906/11.06.2008 г., са неравноправни.
За да се достигне до действителната воля на страните, тези клаузи трябва да се тълкуват систематично. При техния анализ въззивният съд достига до категоричния правен извод, че в частта, в която е уговорено, че процесният кредит се отпуска в чужда валута (в швейцарски франкове), а не в националната валута - в лева, тези клаузи са нищожни поради тяхната неравноправност, тъй като с тях по-силният икономически субект - търговецът (банката), при предварително установени клаузи е целял прехвърляне изцяло на валутния риск на кредитополучателя - при промяна в стойността на курсовите разлики между чуждестранната и националната валута. Валутният риск - при промяна в курсовите разлики между чуждестранната валута, в която е отпуснат кредитът, и националната валута, не би се поел само от банката, единствено в случай че кредиторът - като професионалист в тази област, е разяснил предварително и конкретно на потребителя неблагоприятните икономически последици при промяна във валутния курс (напр. чрез използване на представителен пример, при който се изследва цикличността на съответните икономически и финансови процеси). И тъй като кредиторът притежава достатъчно финансови познания за прогнозиране курсовите разлики на валутите в средносрочен и дългосрочен план, при неизпълнение на задължението за разясняване на неблагоприятните за икономическото поведение на потребителя обстоятелства, клаузата, съгласно която кредитът, макар и да е в равностойност на националната валута, се отпуска в чуждестранна валута и следва да бъде погасяван при превалутиране отново от национална валута в чуждестранна, е неравноправна, тъй като противоречи на принципа за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, т.е. до съществено, радикално несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност - потребителят ще бъде принуден както да заплаща повисоки разходи при превалутирането, макар да изпълнява в национална валута, така и да понесе изцяло негативните икономически последици при увеличение стойността на чуждестранната валута в съотношение към националната, в която обичайно кредитополучателят получава своите доходи. В този смисъл е задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС по С-186/16 - „Финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да позволява на кредитополучателите да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие, и следва да включва като минимум влиянието върху вноските на драстично обезценяване на законното платежно средство на държавата членка, в която се намира местожителството или седалището на кредитополучателя, както и на увеличаването на чуждестранния лихвен процент. Националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото, предмет на главното производство, и отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на продавача или доставчика, в случая на банката, относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна 4 валута”. Тези правни изводи са възприети и в Решение № 295/22.02.2019 г. на ВКС по т. д.
Разпечатката съдържа 31 от 106 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f115a1cf-7639-4383-93ed-b69f4aa94465