Решение № 151 от 28.05.2026, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 151 гр. Сливен, 28.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Стефка Т. Михайлова Маринова при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Георгиева като разгледа докладваното от Мартин Цв. Сандулов Въззивно гражданско дело № 20262200500122 по описа за 2026 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е Решение № 1077/17.12.2025 г. постановено по гр. д. № 4237/2025 г. по описа на Районен съд Сливен, с което са оставени без разглеждане предявените от С. В. В., ЕГН **********, с адрес: гр. С., бул.

******************** срещу ********************* **********, БУЛСТАТ *********, представлявано от Директор В. К. И. искови претенции с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ за признаване уволнението на С. В. В. за незаконно и отмяната му и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „Директор“ като недопустимо и е прекратено производството по делото.

Осъден е С. В. В. да заплати на ********************* с. Т. сумата от 750,00 лева /седемстотин и петдесет лева/, представляваща разноски по делото.

Подадена е въззивна жалба от ищеца, чрез представител по пълномощие, в която се твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Решаващият състав приел недопустимост на 1 предявените искове с мотива, че по делото липсвала издадена изрична заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, като е счел, че отсъствието на такава заповед прави невъзможно осъществяването на съдебен контрол за законосъобразност на уволнението. По делото обаче е представен писмен документ - писмо с изх. № ЧР-13- 332/26.08.2025 г., с което ищецът, настоящ въззивник, е уведомен, че няма да бъде назначен на длъжността „директор“.

Именно въз основа на този документ РУО - С. е предприело действия по анулиране на трудовия договор на С. В. в НАП, което фактически е довело до прекратяване на трудовото правоотношение. Изводът, до който е достигнал първоинстанционният съд, води до правен абсурд и създава недопустим правен вакуум, при който лице, имащо безспорен правен интерес от защита поради участието си в трудово правоотношение, прекратено в резултат на незаконосъобразни действия на работодателя, се оказва лишено от възможност да потърси съдебна защита. Приемането, че при фактическо прекратяване на трудовото правоотношение без издаване на формална заповед не съществува процесуална възможност за съдебен контрол, на практика прегражда правото на защита на въззивника. С писмо изх. № 25088820/03.09.2025 г. Инспекцията по труда е заявила, че не разполага с правомощия да предприеме действия, насочени към издаване на изрична заповед за прекратяване на трудовото правоотношение от страна на РУО - С., поради което е отказала съдействие по същество. Независимо от сезирането на Инспекцията по труда, въззивникът е отправил последователни жалби и до други компетентни институции, включително до Министерството на образованието и науката в качеството му на принципал на РУО - С., както и до самото РУО - С.. Липсата на каквато и да е адекватна и ефективна реакция от страна на тези органи, която да доведе до преустановяване на противоправното бездействие и до защита на правата на засегнатото лице, е обусловила предявяването на искова молба пред съда като последно средство за защита. Не на последно място твърди, че недопустимост на иск, поради обстоятелството, че правата трябва да се реализират по административен ред, е налице само при изрична законова разпоредба, която изключва съдебния контрол и предвижда изключително и само административен ред. В случая съдът не е посочил конкретна правна норма, която изрично да забранява предявяването на процесния иск по съдебен ред, поради което изводът за недопустимост е необоснован и в противоречие с чл. 56 от Конституцията, 2 съгласно който, всеки гражданин има право на защита при нарушени или застрашени права и законни интереси, като ограничаването на това право е допустимо само със закон и при стриктно тълкуване.В обобщение иска да се върне делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия и разглеждане на предявените искове по същество, алтернативно, моли да се постанови решение по същество.

Подаден е писмен отговор на въззивната жалба, в който се поддържа, че е неоснователна. Счита, че решението на СлРС е правилно и законосъобразно и въззивната жалба пред СлОС се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

Подадена е и частна жалба от ********************* **********, БУЛСТАТ *********, представлявано от Директор В. К. И. против определение, с което е оставено без уважение искането за изменение на постановеното решение в частта за разноските.

В с.з. въззивникът се явява лично и с представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба.

За въззиваемото училище се явява представител по закон и представител по пълномощие, който оспорва основателността на подадената жалба. Поддържа подадената от страната частна жалба.

В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени или процесуални искания.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното 3 решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Безспорно е, че С. В. В. е подал документи за участие в конкурс за длъжността „Директор“ на ******************** с. Т.. С писмо изх. № РД- 16122/12.08.2025 година е уведомен, че е класиран на първо място от проведения конкурс. На това основание е подписано споразумение № ЧР-03119/12.08.2025 година, между РУО - С., представлявано от Б. В. А. - началник, и

С.

В.

В., назначен на длъжността

„Директор“ на

************************* **********, като трудовият договор е сключен на основание чл. 107 и чл. 96, ал. 1 КТ и във връзка с чл. 67, ал. 1, т.1 КТ, а именно: трудово правоотношение възникнало от конкурс. В деня на подписване на споразумението, същото е регистрирано в НАП, съгласно Наредбата за вписване в регистъра на заетостта. В цитираното споразумение по чл. 107 КТ липсва посочване на коя дата служителят е постъпил на работа.

Страните по договора, съгласно т. 7 от същия, са уговорили 2 - седмичен срок от получаването на писменото съобщение за резултата от спечеления конкурс, в който спечелилият кандидат да встъпи в длъжност. Протоколът от конкурса му е връчен на 12.08.2025 година. В същия ден е подписано споразумението по чл. 107 КТ и на същата дата, договорът е регистриран в НАП. В рамките на двуседмичния срок, изтекъл на 26.08.2025 година, въззивникът е правил опити да встъпи в длъжност и да се яви на работа. На 20.08.2025 година подавал до РУО- С. заявление за заемане на длъжността директор. На 21.08.2025 година на електронната поща на институцията отново подава искане за встъпване в длъжност. На 26.08.2025 година със заявление вх. № ЧР-13-333 от 26.08.2025 година В. за трети път заявява пред РУО-С., че встъпва в длъжността „Директор“. Подава заявление за встъпване в длъжност, входирано и в деловодството на ******************** с вх. № РД04-1956/26.08.2025 година. На 26.08.2025 година по имейл С. В. получава писмо с изх. № ЧР-13332/26.08.2025 година от началника на РУО-С., от което разбира, че не следва да бъде назначен на длъжността „директор“ на *****************. В случая нарочна заповед за прекратяване на трудовото му правоотношение не е издадена, съответно не е връчена. На 26.08.2025 година С. В. посетил ТП на 4

НАП-С., където по индивидуална си партида установява, че договорът му като директор е регистриран и наличен в системата, а на следващия ден по обяд, на 27.08.2025 година, след проверка в ТП на НАП установява, че договорът му е анулиран.

При тези безспорно фактически обстоятелства съдът приел, че спорът между страните е концентриран в решаването на правните въпроси, касаещи надлежната процесуална легитимация на конституирания в процеса ответник, както и на въпросите има ли работникът правен интерес да търси съдебна защита, когато работодателят не му издава изискуем документ, удостоверяващ прекратяване на трудовото правоотношение, компетентен ли е съдът да се произнесе по такова искане при липса на предвидена процедура в чл. 128а, ал.

3 КТ за защита на работника от неизпълнение на задължението за издаване на документ, който удостоверява прекратяването на едно трудово правоотношение от работодателя, както и подлежи ли на съдебен контрол неизпълнението на законовото задължение от работодателя, което се отнася за последиците при прекратяване на трудово правоотношение, включително и за отказа, мълчалив или изричен, за издаване на документ по чл. 128а, ал. 3 КТ.

Безспорно е, че надлежен ответник по иска с правно основание чл. 344, ал. 1 КТ, предявен от директор на училище, чиито трудов договор е сключен и прекратен от Регионалния инспекторат при Министерството на образованието е училището, което се явява работодател по смисъла на § 1, т.1 ДР КТ.

С Определение № 307/03.05. 2012 година по ч.гр.д. № 123 по описа за 2012 год. ІІІ г.о. на ВКС, ГК, е разяснил, че в отговор на въпросите относно това има ли работникът правен интерес да търси съдебна защита, когато работодателят не му издава изискуем документ по чл. 128, ал. 3 КТ, удостоверяващ прекратяване на трудовото правоотношение; компетентен ли е съдът да се произнесе по такова искане при липса на предвидена процедура в чл. 128а, ал. 3 КТ за защита на работника от неизпълнение на задължението за издаване на документ, който удостоверява прекратяването на едно трудово правоотношение от работодателя; както и подлежи ли на съдебен контрол неизпълнението на законовото задължение от работодателя, което се отнася за последиците при прекратяване на трудово правоотношение, включително и за отказа/мълчалив или изричен/ за издаване на документ по чл. 128а, ал. 3 КТ, съставът на ВКС приел, че съгласно чл. 128а, ал. 1 КТ по писмено искане на 5 работника или служителя работодателят е длъжен да му издаде и предостави необходимите документи, удостоверяващи факти, свързани с трудовото правоотношение, в 14-дневен срок от искането, а съгласно ал. 3 на същата законова норма при прекратяване на трудовото правоотношение работодателят е длъжен да издаде заповед за уволнение или друг документ, с който се удостоверява прекратяването му. В конкретния случай между страните е сключен трудов договор. Работодателят не е издал заповед за прекратяване на трудовото правоотношение със служителя. Съгласно разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ трудовият договор се прекратява от момента на получаване на писменото изявление за прекратяване на договора.

По силата на закона – чл. 128а, ал. 3 КТ работодателят е длъжен да издаде писмена заповед за прекратяване на трудовото правоотношение като неизпълнението на това задължение не подлежи на съдебен, а на административен контрол по силата на чл. 399 и сл. КТ. В конкретния случай следва да бъде сезирана съответната инспекция по труда, чийто правомощия в този аспект са посочени в чл. 402 КТ. Правилно е приетото, че изпратеното на 26.08.2025 година от РУО - С. до въззивника писмо изх. № ЧР-13332/26.08.2025 година, играе ролята на такъв документ, въз основа на който е упражнено правото, работодателят да прекрати трудовия договор и се формира извод, че цитираното писмо не покрива минималните изисквания, които трябва да съдържа, за да се приеме, че е надлежно упражнено правото на уволнение, тъй като посочените в писмото фактически обстоятелства не са от категорията факти, които могат да обосноват прекратяване на договор, възникнал на основание конкурс.