Решение № 3001 от 20.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3001 гр. София, 20.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Хрипсиме Мъгърдичян

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Воденичарова

Цветина Цолова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100509655 по описа за 2023 година

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 18.05.2023 год., постановено по гр.дело №54067/2022 год. по описа на СРС, ГО, 36 с-в, Столична община е осъдена да заплати на ЗАД „А.“ АД по иск с правно основание чл. 410, ал. 1 КЗ вр. с чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 2 400.45 лв., представляваща регресно вземане за заплатено застрахователно обезщетение в размер на 2 390.45 лв. за вреди от ПТП, настъпило на 29.05.2015 год. в гр.София, на ул.“Незабравка“, поради попадане на лек автомобил „Мерцедес CLK 220“ с рег.№******* в необезопасено, несигнализирано препятствие на пътя – дупка и ликвидационни разноски в размер на 10 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 05.10.2022 год. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 2 445.79 лв.; отхвърлен е и предявения от ЗАД „А.“ АД срещу Столична община иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 745.30 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 05.10.2019 год. до 04.10.2022 год. и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 487.32 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 37.16 лв.

Срещу решението в частта му, в която е отхвърлен предявения иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца ЗАД 1

„А.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че липсват данни, че на длъжника е била връчена представената по делото регресна покана.

Безспорно било по делото, че тази покана била връчена на Столична община на 27.02.2018 год. – когато била получила и входящ номер в делеводството на ответника, видно от положения в долната лява част на писмото щемпел. Върху щемпела били отбелязани входящият номер на документа и датата на регистрацията му в деловодната програма на ответника. Поканата била приложение към писмото и била описана под №11 от общо 28 покани, връчени на ответника на 27.02.2018 год. с писмото с вх.№СОА18-ТД 26-2812 от 27.02.2018 год. Следователно като не бил отчел тези обстоятелства СРС бил допуснал нарушение на процесуалните правила и на материалния закон. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски.

Ответникът по жалбата Столична община счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ищеца част. Поддържа, че по делото липсвали доказателства за връчването на представената регресна покана, а доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство била на ищеца. Освен това вземането за лихва върху застрахователното обезщетение било погасено, поради изтичането на тригодишна давност по чл. 378, ал. 8 КЗ вр. с чл. 111, б. „в“ ЗЗД – исковата молба била подадена на 05.10.2022 год. Претендира и присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения иск за главница, е подадена в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещна въззивна жалба от ответника Столична община. Жалбоподателят поддържа, че в нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК първоинстанционният съд не бил обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност събраните доказателства, което било обусловило неправилните му правни изводи. Представените по делото документи били изготвени от застрахователя по процедурата за изплащане на обезщетението и представлявали частни документи по чл. 180 ГПК, но нямали обвързваща материална доказателствена стойност по отношение на механизма на увреждане на автомобила. Ищецът не бил представил доказателства, че на сочената от него дата било настъпило посоченото от водача в уведомлението му пътнотранспортно произшествие /ПТП/. Следователно не било доказано, че за ответната страна било възникнало задължение за обезвреда по чл. 49 ЗЗД. Съдебната практика било константна, че частният писмен документ се ползвал с материална доказателствена сила ако удостоверявал неизгодни за издателя му факти. Преценката на съда относно доказателствената сила на частния документ следвало да се основе, от една страна, на фактите, които страната, представила документа, целяла да докаже в процеса и от друга – дали тези факти били изгодни или неизгодни за страната, подписала документа. Частният свидетелстващ документ не доказвал нито фактите, които били предмет на направеното изявление за знание, нито датата и мястото на съставянето на документа. Дори свидетелските показания на водача не се ползвали с доказателствена сила относно механизма на ПТП, който бил оспорен с отговора на исковата молба. Доказателства за установяване на фактическата обстановка в частния документ – уведомлението до застрахователя, не се събирали чрез разпит на автора на 2 изявлението. За установяване на обстоятелствата, при които било настъпило събитието и причинната връзка с вредите по застрахования автомобил били представени уведомлениедекларация за щета и декларация от водача на застрахованото превозно средство Б.А.. Двата документа съдържали съдържат писмени изявления, според които „на 29.05.2015 год., поради провеждане на ремонтни дейности на ул.„Незабравка“, имало дълбока дупка в дясно и при опит за маневриране предна дясна гума пропадна и предната броня се счупи, а задна дясна броня и панел се ожулени“. Според заключението на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза била налице причинната връзка между описания механизъм и настъпилите вреди на автомобила с изключение на подкалник, преден ляв, предна част.

Според вещото лице мястото на инцидента било в района под бул.„Цариградско шосе“, като при маневриране поради извършване на ремонтни дейности автомобилът бил попаднал в дупка, а от приложения снимков материал било видно, че ставало дума за поредица от пропаднали отводнителни шахти“. Такива обстоятелства, обаче, не се твърдели от ищеца, като и при разпита си свидетелят не бил посочил шахти. Следователно щетите били вследствие на отводнителни шахти, а не дупка, т.е. не било доказано, че описания в исковата молба механизъм на събитието действително бил реализиран. Не следвало да бъдат събраните гласни доказателства, тъй като показанията на водача на увредения автомобил били неясни и неточни и били потвърдили съмненията, изложени в отговора на исковата молба. На декларацията водачът бил начертал позицията на МПС и препятствието, като перпендикулярен на ул.„Незабравка“ бил бул.„Цариградско шосе“, а дупката била след него т.е. на друга улица „Александър Жендов“. Т.е. представените документи – декларации и уведомление, заключението на вещото лице и свидетелските показания били противоречиви и не кореспондирали помежду си. Не било установено и настъпването на твърдените щети по лекия автомобил. След направена справка по документите в Столична община било установено, че на ул.„Незабравка“ не били извършвани ремонтни дейности в периода на ПТП. Очевидно без значение за СРС било мястото на инцидента, както и дали препятствието било дупка или отводнителна шахта. Сочи също така, че в случая увреденият бил допринесъл за настъпването на вредите /чл. 51 и чл. 55 ЗЗД/. Поведението на водача на пътя било от съществено значение за инцидента и получените увреждания – той бил управлявал превозното средство със скорост над разрешената. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата ЗАД „А.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ответника част.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба и в насрещната въззивна жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ вр. с § 22 от ПЗР на КЗ /в сила от 01.01.2016 год./ вр. с чл.

3

49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части, но е частично неправилно.

Погрешната правна квалификация на главния иск, дадена от СРС /чл. 410, ал. 1 КЗ/, не води до недопустимост на решението, тъй като основанието на един иск не е правната му квалификация, а фактите на които се основава и които в случая правилно са били прецени и обсъдени от първоинстанционния съд /т.е., в случая не е било допуснато нарушение на диспозитивното начало в процеса/. Отделно от това следва да се посочи, че определянето на действителното правно основание е дейност на съда по приложението на закона.

Ангажирането на отговорността по чл. 213, ал. 1, изр. 1 КЗ /отм./ е обусловено от установяването на следните кумулативни предпоставки: 1/ наличието на валиден договор за имуществено застраховане между увреденото лице и застрахователното дружество /ищец/;

2/ заплащане на застрахователното обезщетение от страна на дружеството-ищец, както и на разноски за неговото определяне; 3/ предпоставките по чл. 49 ЗЗД – вреди; тези вреди да са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил работа; вредите да са причинени вследствие противоправно деяние при или по повод на възложената работа; причинителят да е действал виновно. Вината се предполага съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

Спорните между страните въпроси са свързани с това дали е настъпило твърдяното ПТП, в резултат на което на застрахования автомобил са били нанесени твърдените имуществени вреди, в т.ч. с неговия механизъм, дали водачът на процесното превозно средство е съпричинил вредоносния резултат, както и дали ответникът е в забава.

Установено е по делото, че на 16.12.2014 год. между ищеца, като застраховател и „УниКредит Лизинг“ ЕАД, като застрахован, бил сключен договор за имуществено застраховане, клауза „П“ – пълно каско, с обект лек автомобил „Мерцедес CLK 220“ с рег.

№******* /собственост на застрахования – видно от свидетелство за регистрация – част ІІ/ и със срок на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 07.02.2015 го. до 23.59 ч. на 06.02.2016 год. – за този договор е предвидена писмена форма за действителност, която е спазена, а доколкото е сключен във формата на застрахователна полица, същата съдържа всички необходими задължителни реквизити по чл. 184, ал. 3 КЗ /отм./. Несъмнено е също така, че съществувалият между страните договор за застраховка е включвал и обезщетяване при настъпването на щети на застрахованата вещ в резултат на пътнотранспортно произшествие – виж раздел І на Общите условия на ищеца за застраховка на моторни превозни средства /“Каско“/.

На 21.05.2015 год. бил сключен добавък към застрахователната полица, по силата на който страните постигнали съгласие за промяна на регистрационния номер на застрахования автомобил от рег.№******* на рег.№*******.

4

Съгласно разпоредбата на чл. 123, ал. 1, т. 3 ЗДвП, водачът на пътно превозно средство, който е участник в ПТП е длъжен, когато при произшествието са причинени само имуществени вреди да окаже съдействие за установяване на вредите от произшествието.

Когато между участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те попълват своите данни в двустранен констативен протокол за ПТП и съвместно уведомяват съответната служба за контрол на МВР на територията, на която е настъпило произшествието /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „б” от закона/, а когато такова съгласие не може да бъде постигнато между участниците в произшествието, те уведомяват съответната служба за контрол на Министерството на вътрешните работи на територията, на която е настъпило произшествието, и изпълняват дадените им указания /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. ”в” от закона/.