Решение № 72 от 12.02.2026, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 72 гр. Бургас, 12.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Кирил Гр. Стоянов

Пламена К. Георгиева Върбанова при участието на секретаря Ани Р. Цветанова като разгледа докладваното от Пламена К. Георгиева Върбанова Въззивно гражданско дело № 20252100502127 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.258 ГПК и е образувано по въззивна жалба с вх.№ 49408/19.11.2025г., предявена от Т. П. Г. чрез особен представител адв. Симона Ланева от АК-Бургас, срещу Решение № 2495/11.11.2025г. по гр.д.№ 2989/2024г. на БРС в частта, с която е признато съществуване на вземане срещу въззивницата -ответница в полза на „Йеттел България“ ЕАД в общ размер от 328,83 лева, за което има издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 7621/2023г. по описа на БРС и която сума представлява неустойка за предсрочно прекратяване на договори за мобилни услуги, ведно със законната лихва върху сумата от 328,83 лева, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д. №7621/2023 г. по описа на Районен съд - Бургас до изплащане на вземането. На първо място изтъква, че районният съд не се произнесъл по направено възражение за нищожност, алтернативно - за прекомерност на начислената неустойка за предсрочно прекратяване на договора за мобилни услуги.Твърди, че липсвали доказателства, установяващи твърдението на ищеца за виновно поведение на ответницата, довело до прекратяване на договора.Заявява, че съгласно чл.19б,б.“в“ от Общите условия, следвало да има писмено предизвестие , но по делото нямало доказателства такова да е връчено на ответницата.Заявява аргументи за нищожност на договорената неустойка ; сочи, че била налице неравноправна клауза в договор, сключен с потребител. Заявява становище за прекомерност на неустойката, тъй като тя не била съизмерима с вредите, които ищецът търпял от прекратяване на договора. Твърди, че след като 1 договорът е в писмена форма, в същата форма следвало да бъде и предизвестието за прекратяването му. Моли отмяна на постановеното решение и постановяване на друго, с което искът да бъде отхвърлен;моли присъждане на възнаграждение за особоне представител.

Препис от въззивната жалба е връчен за писмен отговор на въззиваемото дружество, което не депозира писмен отговор по същата.

Бургаският Окръжен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства, становищата на страните и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

При разглеждане на въззивната жалба, която БОС намира за допустима като предявена в срок , срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от процесуално-легитимирана страна, следва да се разгледат само оплакванията,изложени от въззивника във въззивната жалба до БОС и касаещи исковите претенции относно дължимостта на неустойки за предсрочно прекратяване на договорите за мобилни услуги, тъй като в останалата му част решението не е обжалвано и като такова е влязло в сила.

Районният съд е приел, че при безспорно установена по делото облигационна връзка между страните ответникът дължи освен дължими и незаплатени месечни абонаментни такси за потребление на мобилни услуги в размер на 306,38 лева и 7,39 лв. ,представляващи незаплатени лизингови вноски, така и 328,83 лв. неустойка за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д. №7621/2023 г. по описа на Районен съд - Бургас до изплащане на вземането.Както се посочи погоре, предмет на въззивната жалба е само сумата от 328,83 лева ,представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договорите за мобилни услуги.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът чрез назначения му по реда на чл.47, ал.6 от ГПК особен представител е оспорил исковете като неоснователни.Досежно претендираната сума за неустойка по всеки един от договорите сочи, че не са ангажирани доказателства за това дали до длъжника е достигнало изявлението на ищеца за предсрочно прекратяване на договорите, от което следва, че не може да се приеме, че същите са прекратени предсрочно и поради това претендираната неустойка е недължима. Излагат се подробни съображения за нищожност на неустойката, поради противоречието й с добрите нрави, както и за неравноправност на клаузата по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП.

По въведените във въззивната жалба доводи и съображения настоящият съд намира следното:

Съгласно чл. 92, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.

В случая ищецът се позовава на неустоечните клаузи в процесните четири договора за мобилни услуги,договорите съдържащи се в ч.гр.д.№ 2

7621/2023г. по описа на РС-Бургас, изискано и приложено по гр.д.№ 2989/2024г. по описа на БРС.

В тях е уговорено, че в случай на прекратяване на договора преди изтичане на първоначалния уговорен срок от 24 месеца, по вина или инициатива на потребителя или при нарушение на задълженията му по договора или други документи, свързани с него, в т. ч. и приложимите ОУ, последният дължи за всяка СИМ карта, по отношение на която е налице прекратяване – а/. неустойка в размер на всички стандартни месечни абонаменти за периода от прекратяване до изтичане на уговорения срок, като максималния размер не може да надвишава трикратния размер на стандарните месечни абонаменти такси; б/. в случаите, в които е предоставено устройство за ползване на услуги съгласно посоченото в договора или друг документ, чийто срок не е изтекъл, потребителят дължи и такава част от разликата между стандартната цена на устройството и заплатената от него при предоставянето му, която претенция също следва да бъде квалифицирана като претенция за неустойка, поради санкционния й характер, уговорен като обезщетение на ищеца за договорно неизпълнение.

На първо място, въззивният съд намира, че действителната обща воля на страните при сключване на процесните договори за мобилни услуги досежно клаузата за неустойка следва да се установени точно съобразно критериите на нормата на чл. 20 ЗЗД. В процесните договори е уговорена неустойка дължима единствено при разваляне на договора, която не може да счита дължима за всяко неизпълнение. Съобразно възприетото становище в Тълкувателно решение №7/2013г. на ОСГТК на ВКС, неустойката при разваляне на договора е самостоятелен и отделен вид неустойка, който може да бъде уговорен, тъй като нормата на чл. 92 ЗЗД, която урежда неустойката дължима при неизпълнение е диспозитивна и може да бъде дерогирана при изрично съгласие на страните.

Всяко едностранно прекратяване на договор при неизпълнение на някоя от страните следва да се квалифицира като разваляне на договора по смисъла на ЗЗД. Страните са свободни да уговорят условията, при които един договор може да бъде развален.В настоящия случай не е предвидено автоматично прекратяване на договора. Нито от индивидуалните уговорки, нито от Общите условия може да се направи извод, че страните са уговорили такъв вид прекратяване на всеки от договорите. При тълкуване волята на страните за съда е категорично ясно, че се касае за уговорки, касаещи реда за разваляне на договора поради неизпълнение. При това положение е известно, че при настъпване на уговорените от страните предпоставки за кредитора възниква потестативно право да развали договора, което се упражнява извънсъдебно, с едностранно волеизявление, което, за да породи правни последици, трябва да достигне до другата страна.

В случая данни за такова уведомление не се представят. Издаването на фактури и неплащането им от задълженото лице не е равносилно на уведомление за прекратяването на договорите от доставчика по вина на потребителя. Липсват доказателства за последователното минимизиране на 3 доставените мобилни услуги, включително и за деактивиране на услугите/спирането на доставката/. Уведомяването за развалянето на договора може да бъде направено, както по електронна поща, така и чрез SMS, но липсват такива доказателства по делото.

В тази връзка и с оглед твърденията на ищеца следва да се отбележи, че съгласно чл.19,б.“в“ от Общите условия, ищцовото дружество има право да откаже сключването на индивидуален договор или едностранно да прекрати индивидуален договор-срочен или безсрочен, в случай, че потребителят не е платил дължимите суми след изтичане на сроковете за плащане по индивидуалния договор, съответно по Общите условия. Съгласно чл. 75 от Общите условия, при неспазване на което и да е от задължение по част ХІІІ, или в случай на неизпълнение на някое от другите задължения на потребителя, операторът има право незабавно да ограничи предоставянето на услугите или при условията на чл.19б и чл.19в да прекрати едностранно индивидуалния договор с потребителя или да откаже сключването на нов договор с него.Или за да се установи дължимостта на претендираната неустойка/право на ищеца да начисли такава по всеки един от договорите, на първо място следва да се докаже,че всеки един от процесните договори е прекратен. В случая от събраните по делото доказателства не се установява договорните правоотношения с ответника да са прекратени преди изтичане срока на договора и по какъв начин страната, която е упражнила правото си да прекрати договора, е уведомила другата за това свое намерение. Съгласно чл.

19б в/ и чл. 75 от Общите условия, ищцовото дружество има право, не и задължение, при наличие на сочените хипотези да прекрати едностранно индивидуалния договор, поради което и волеизявление за прекратяване е необходимо да бъде отправено. Още повече, че в случая, доколкото се претендира неустойка във връзка с твърдяно неизпълнение на задължение на насрещната страна по договора, се касае до упражнено от страната право да развали договора. Ето защо и неоснователно се явява становището на ищеца, че за прекратяването на договора не се изисква форма за валидност и такава за доказване. Доколкото в случая не е уговорено друго, следва да се приеме, че надлежното упражняване на правото на разваляне се подчинява на общите правила на чл. 87, ал. 1 ЗЗД и писмените договори подлежат на прекратяване с изявление в същата форма. В случая, както бе посочено по-горе, не са ангажирани доказателства ответникът да е уведомяван за прекратяване на договорните правоотношения преди датата на завеждане на исковата молба, поради което и не следва да бъде ангажирана отговорността му за заплащане на неустойка.Освен това, видно от съдържанието на ОУ, прекратяването и спирането на достъпа до услугите са уредени отделно, поради което не може да се приеме, че преустановяването на услугата от оператора е равнозначно на прекратяване на облигационната връзка.

В този смисъл по делото не е доказано абонатът да е бил уведомен за предсрочно прекратяване на договорите, поради което неоснователно се претендира и неустойка, начислена при прекратяване на договора по вина на абоната. Освен това, съгласно формираната съдебна практика - Решение № 229 от 21.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 1050/2011 г., Решение № 178 от 4

26.02.2015 г. на ВКС по т. д. № 2945/2013 г., II т. о., при произнасяне по претенция за неустойка съдът следи служебно за нищожност поради противоречие със закона или добрите нрави на клаузата от договора, в която същата е била уговорена. Така уговорените неустойки, на основание чл. 26, ал. 1, предложение трето ЗЗД - нарушаване на добрите нрави, съдът приема за нищожни, поради необосновано висок размер. Соченото води до значително неравновесие между правата и задълженията на доставчика и потребителя. В случая неустойката е извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Задължението за заплащане цена на услуга, която въобще няма да се доставя, не обезщетява някаква претърпяна загуба и пропусната полза, а води единствено до неоснователно разместване на блага.

Съобразявайки размера на неустойката с размера на главното задължение, съдът стига до извода, че в случая така договорената компесаторна неустойка позволява на мобилния оператор да реализира значителен приход, без последният да полага допълнително каквито и да било усилия за изпълнение на насрещното си задължение. По изложените съображения неоснователни са исковете за присъждане на неустойка за предсрочно прекратяване по всеки един от процесните договори.