Решение № 1685 от 07.10.2021, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1685 гр. Пловдив, 07.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и първи септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20215330103942 по описа за 2021 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 79 и чл.

92 от ЗЗД.

Ищецът „Теленор България” ЕАД, ЕИК: 130460283, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, чрез пълномощник адв. Н.Ш., е предявил против П. В. СЛ., ЕГН **********, ***********, иск за признаване на установено, че ответникът му дължи присъдените по частно гр. дело № 15768/ 2020 г. на ПРС, XXII гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 262089/ 03.12.2020 г., суми в общ размер на 3 123, 15 лева- неплатени лизингови вноски, месечни абонаменти и неустойка, както и дължима сума за мобилно устройство по договори за мобилни услуги с номера + **********, + **********,, + **********, + **********, + **********, и + **********,, по издадени фактури с № 7283137752/ 10.01.2019 г., № 7284413337/ 10.02.2019 г., № 7285792028/ 10.03.2019 г., № 7287209226/ 10.04.2019 г. и № **********/ 10.05.2019 г., ведно със законната лихва върху вземанията от датата на постъпване на заявлението в съда до изплащане на вземането- 30.11.2020 г., както и разноските по делото.

В исковата молба за твърди, че по частно гр. дело № 15768/ 2020 г. на ПРС, XXII гр. с-в, в полза на ищеца била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, която била връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, поради което в срок се предявявал настоящият 1 установителен иск. Между страните били сключени договори за мобилни услуги с номера + **********, + **********,, + **********, + **********, + **********, и + **********,, както и допълнителни споразумения към тях, като за дължимите суми се издали пет фактури с № 7283137752/ 10.01.2019 г., № 7284413337/ 10.02.2019 г., № 7285792028/ 10.03.2019 г., № 7287209226/ 10.04.2019 г. и № **********/ 10.05.2019 г., подробно описани в исковата молба с разбивка по пера и стойности, а на ответника били предоставени още и мобилни устройства Lenovo Tab 7 Essential 4G, Samsung Galaxi G3 2016 Gold, Honor 10 64GB Dual Black, Samsung Galaxi A6 Lawender, KIDS WATCH MyKi Kids Watch Blue, Nokia 3 White, Huawei Y6 2018 Dual Black Huawei Telenor 4G MiFi. Предвид неплащане на дължимите суми в общ размер на 3 123, 15 лева- за неплатени лизингови вноски, месечни абонаменти и неустойка, както и за мобилни устройства се инициирало заповедно производство, а в последствие- и настоящото дело. Моли за уважаване на иска, претендира и разноски. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но взема писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от особения представител на ответника, в който се излагат съображения за неоснователност на претенцията. Твърди се, че договорът за продажба на изплащане бил нищожен, защото съдържал неясни клаузи, които поставяли потребителя в незнание какви задължение е поел в какъв срок да ги изпълнинарушение на чл. 147 ал. 1 от ЗПК. Не било възникнало и правото за обявяване на договора за предсрочно изискуем. Неустойката била нищожна поради противоречие с добрите нрави, като тя нарушавала принципа на справедливост и излизала извън присъщите за неустойката обезпечителна и обезщетителна функции, а единствено водела до неоснователно обогатяване на оператора. На потребителя не бил предоставен екземпляр от общите условия на оператора, като предвид липсата на подпис, те не го обвързвали. Прави се възражение и за изтекла погасителна давност. Моли за отхвърляне на исковете. В съдебно заседание назначеният особен представител на ответника поддържа отговора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение № 262089/ 03.12.2020 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 15768/ 2020 г. на ПРС, XXII гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца суми в общ размер на 3 123, 15 лева- неплатени лизингови вноски, месечни абонаменти и неустойка, както и дължима сума за мобилно устройство по договори за мобилни услуги с номера + **********, + **********,, + **********, + **********, + **********, и + **********,, по издадени фактури с № 7283137752/ 10.01.2019 г., № 7284413337/ 10.02.2019 г., № 7285792028/ 10.03.2019 г., № 7287209226/ 10.04.2019 г. и № **********/ 10.05.2019 г., ведно със законната лихва върху вземанията от датата на постъпване на заявлението в съда до изплащане на вземането- 30.11.2020 г., както и разноските по делото в общ размер на 469, 63 лева.

Така издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния едномесечен 2 срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

Като писмени доказателства по делото са приети, включително и чрез прилагане на заповедното дело, процесните договори за мобилни услуги- 6 броя, ведно с приложенията към тях и допълнителни споразумения- 4 броя, договори за лизинг- 7 броя, както и общите условия на оператора и процесните фактури- 5 броя.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Видно от представените договори за мобилни услуги, между страните са възникнали валидни облигационни правоотношения, по силата на които операторът е предоставил на абоната шест телефонни номера и девет мобилни устройства, при съответни месечни такси и срокове на действие на договорите, срещу задължението за заплащане на уговорената цена на услугата- абонаментни такси и вноски. Във всеки един от договорите се съдържа описание на тарифните планове и ценовите условия, като са посочени задълженията на абоната и последиците от неизпълнението им, свързани с начисляване на неустойки.

Договорите откъм съдържание отговарят на законовите изисквания за договори, сключени при общи условия, като те включват необходимите реквизити за страни, предмет, срок и описание на услугите, а липсващите елементи могат да бъдат заместени от общите условия, които са неразделна част от тях. Те са приети с положения подпис на абоната, който по този начин е декларирал, че е запознат с тях и е получил екземпляр от същите. Оттук следва, че не са налице основанията за наличие на предпоставките за нищожност на договорите за мобилни услуги поради противоречието им с нормата на чл. 228 от ЗЕС, като същите са редовни от външна страна и обвързват страните с договорените им задължения.

Ответникът има задължението да заплаща цената за предоставените му услуги, като в негова тежест е да установи, че го е изпълнил, но по делото въобще не се ангажират писмени доказателства за погасяване на сумите по фактурите. Дали дадена фактура е достигнала или не до знанието на потребителя е обстоятелство, което няма никакво отношение към задължението му за заплащане на предоставяните услуги. Във всяка фактура и приложенията й е направена подробна разпечатка за вида, продължителността и стойността на ползваните услуги по договора. Действително задълженията като конкретни суми са посочени в процесните фактури, но основанието за плащане представляват не фактурите, а ползваните услуги, които абонатът е потребил и оттук няма значение дали фактурата е получена или подписана от клиента. Отделно от това, следва да се посочи, че според публично известните ОУ операторът предоставя 18- дневен срок от издаване на фактурата за доброволното й плащане (чл. 27 от ОУ), а след това и още 6- месечен срок за оспорване на дължимите суми (чл. 31 от ОУ), ако те са били формирали неправилно, като няма данни абонатът да е упражнил това свое право. При това положение, всички оспорвания в отговора за дължимостта на конкретната стойност на фактурите за начислените мобилни услуги не следва да бъдат обсъждани. След като клиентът има сключен договор, по който получава изпълнение, той следва да дължи и насрещно такова, като липсата на доказано изпълнение от негова страна е предпоставка за осъждането му да заплати ползваните услуги. Нещо повече, задължението за заплащане на услугите произтича от самото сключване на договорите, като в тях са посочени избраните абонаментни планове 3 и размерите на месечните такси. Плащането се дължи независимо от това дали съответните мобилни услуги (разговори, смс, интернет) са ползвани или не, тъй като при всички положения абонаментна такса при действащ договор винаги ще се дължи, като вече ползването на отделните услуги, в случай че има начислено такова, подлежи на доказване и остойностяване. Простото оспорване в отговора обаче не води до отхвърляне на претенцията в тази й част, защото основанието (сключен договор) и размерът (посочен конкретно в издадените фактури) са доказани. Потребителят по време на действие на договора, когато принципно за него би могла да се породи възможността, не е оспорил (няма такива данни по делото) обстоятелството, че мобилният оператор не е изпълнил своите задължения, нито пък е възразил срещу фактурите или цената на услугите, вписана в тях, поради което следва да се приеме, че той е приел изпълнението на ищеца, за което пък ще дължи съответното му възнаграждение.

По отношение на фактурите, включващи задължения за заплащане на лизингови вноски, следва да се има предвид, че между страните са сключени договори за лизинг (находящи се в заповедното дело), в които с положения в тях подпис, абонатът е декларирал, че са му предадени годни за употреба вещи (мобилни устройства), които отговарят на съответните технически характеристики. С договорите тези устройства са предоставени за ползване срещу месечно възнаграждение в размер на определени вноски към абонаментния план, които е следвало да се заплащат. За тези вноски, за които изпълнение липсва и е издадена фактура за начислените суми по договора, формиращи цената на устройството, исковата претенция следва да се уважи. Дори нещо повече, всички договори за лизинг са двугодишни и с изтичане на срока им падежът е настъпил, с което и изискуемостта на общо основание.

Абонатът не е представил доказателства, че е върнал устройствата на ищеца, за да се освободи от задължението си да заплати цената им след края на срока на договорите, поради което следва да се приеме, че той дължи цената им, доколкото в противен случай ще се обогати неоснователно, защото задържа устройствата, но без да плаща цената им.

По отношение обаче на неустойката поради неизпълнение, съдът намира, че тя е нищожна поради накърняване на добрите нрави и не поражда задължения за ответника. Макар в договора и в ОУ на оператора да е предвидено, че при неплащане в срок на издадените фактури за мобилни услуги, ищецът може да прекрати едностранно договора, което е и основанието за начисляване на неустойка, възлизаща в размер на сумата от стандартните за съответната програма три месечни абонаментни такси, подобна клауза противоречи на добрите нрави, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.

Основната цел на така уговорената клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на ищеца за сметка на потребителя, тъй като не се държи сметка за цената на самата услуга и евентуалните вреди на търговеца. Доколкото противоречието е още при уговарянето, то въобще не е налице валидна клауза за тази неустойка и същата не е породила действие.

Съобразно чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Така функциите, които изпълнява, са обезпечителна и обезщетителна, като идеята на 4 обезпечителната функция е да се гарантира точното изпълнение на поетите задължения. В конкретния случай уговореният размер на неустойката макар и да не е равен на цената на самата услуга за оставащия период от договора, позволява на доставчика да получи цената на абонамента за три месеца напред, независимо от това, че след прекратяването той не предоставя услугата. Още повече, че неустойката се начислява в размер на стандартната, а не на преференциалната месечна такса, уговорена между страните, като по този начин се създават условия за неоснователно обогатяване на оператора и се нарушава принципа за справедливостта. Такава неустойка поради неизпълнение, дължима макар и само в размер на три абонаментни вноски по стандартния план на договорите, противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1, предложение трето от ЗЗД, като и тук искът се явява неоснователен.