Решение № 12013 от 20.06.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12013 гр. София, 20.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 138 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИВА АН. АНАСТАСИАДИС при участието на секретаря ВЕНЕТА К. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от ИВА АН. АНАСТАСИАДИС Гражданско дело № 20241110169310 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Предявени са oбективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 422, ал.

1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

В исковата молба ищецът ... твърди, че на ... г. е сключил писмен договор за потребителски кредит номер ... с ответника К. С. П. - Т.. Посочва, че съобразно клаузите на договора предоставил в заем на ответника сумата от 1000,00 лева по начина, уговорен в чл.

1 от договора, който се задължил да я върне на 8 месечни вноски, всяка от които по 300,40 лв., като сочи, че същият не е изпълнил задължението си да върне сумата, заедно с уговорената възнаградителна лихва на падежа – до ... г.

Посочва, че е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за посочените суми, като било образувано ч.гр.д. № 42384/2024 г. по описа на СРС, 138 – ми състав. Районният съд уважил заявлението в цялост, като издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу ответника.

Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е връчена на длъжника лично, като последният е възразил, че дължи.

Ищецът предявява искове за установяване дължимостта на сума в размер на 1000,00 лв., представляваща вземане за неизплатена главница по договор за потребителски кредит № .../ ... г., сключен между страните, ведно със законната лихва за периода от 11.07.2024 г. до изплащане на вземането, на сума в размер на 168,39 лв., представляваща вземане за възнаградителна лихва по договора за периода от ... г. до ... г., и на сума в размер на 255,49 лв., представляваща вземане за мораторно обезщетение за забава за периода от ... г. до ... г., начислено върху просрочената главница. Претендира разноски в исковото и в заповедното производство.

В открито съдебно заседание поддържа исковете и моли за уважаването им. Сочи, че уговорената в договора неустойка при непредоставяне на обезпечение представлява разход, 1 който потребителят търпи при неизпълнение на поето задължение по договора, и като такъв, по силата на правилото, залегнало в нормата на чл. 19, ал. 3 ЗПК, не следва да бъде включен в годишния процент на разходите по кредита.

Ответникът К. С. П. - Т., ЕГН **********, редовно уведомен, е депозирал отговор в срока по чл. 131 ГПК, в който не оспорва, че между страните е възникнало и съществувало облигационно правоотношение по договора за заем от ... г., със съдържанието, посочено по исковата молба, по което му е била предоставена от ищеца в заем сумата от 1000,00 лева.

Излага довод за недействителност на договора с аргументи, че предвиденият в него годишен процент на разходите не включва всички разходи по кредита, в частност уговорената неустойка при неизпълнение на задължение на потребителя да предостави обезпечение в определен срок след сключване на договора, начислена по погасителния план към последния в общ размер на 1234,81 лева, както и доколкото от договора не стават ясни компонентите, формирали посочените в процентно изражение разходи по кредита на годишна база. В изложения смисъл оспорва размера на остатъчните задължения по заема, доколкото е извършил плащания, които счита че са неправилно отнесени за погасяване на неустойката за непредоставяне на обезпечение, а с тях всъщност следва изцяло да бъде удовлетворена претенцията на ищеца за предоставената главница. Моли за отхвърляне на исковете и за присъждане на разноските по делото.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна и правна страна:

По исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.

9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът носи тежестта да докаже възникването на договорното отношение с ответника с посоченото съдържание, изпълнение на собственото си задължение да предостави уговорения заем, че за ответника е възникнало задължение за връщане на заетата сума в размер на процесната, че е настъпил падежът на задължението за връщане на сумата, заедно с възнаградителна лихва в уговорения размер, че длъжникът е изпаднал в забава и размера на обезщетението за забава.

При установяване на горните предпоставки ответникът следва да докаже, че е погасил задълженията си на падежа.

С неоспорения и приет за окончателен доклад по делото, съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства, а именно: че между страните е сключен договор за потребителски кредит № .../ ... г., по силата на който ищецът е предоставил на ответника в заем сума в размер на 1000,00 лева, както и че кредитът е падежирал на ... г. Видно от съдържанието на договора, потребителският кредит е предоставен при лихвен процент от 36 % и годишен процент на разходите (ГПР), възлизащ на 42,58 %.

В чл. 17 от договора страните са договорили обезпечение, което потребителят следва да осигури до три дни от сключване на договора, като при неизпълнение, чл. 27 от договора предвижда възникване на вземане на кредитора за неустойка, която потребителят се е съгласил да заплаща периодично с всяка погасителна вноска. Към договора, на ... г., е изготвен и подписан погасителен план, в който дължимите суми по договора за главница, възнаградителна лихва и неустойка са разсрочени на погасителни вноски – с падежна дата на първата вноска – ... г., и с падежна дата на последната вноска – ... г.

Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за потребителския кредит - ЗПК (обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.) - чл.

9, като това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга 2 подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена - чл. 10, ал. 1 ЗПК - на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора (дефиниция на понятието „траен носител“ се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК - това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация).

Следва да се посочи обаче, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от кредитора вземания), е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/ 2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/ 2009 г., ОСТК.

Повелителни са именно нормите на Закона за потребителски кредит, за чието спазване съдът е длъжен да следи служебно. По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 42,58 %, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно неустойката при неизпълнение на задължението на потребителя да предостави обезпечение в определен срок след сключване на договора, начислена по погасителния план към последния в общ размер на 1234,81 лева, която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

На пръв поглед изглежда, че сумата от 1234,81 лева представлява неустойка за неизпълнение на поето с договора задължение за предоставяне на обезпечение и съгласно изричната разпоредба на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не би следвало да се съобразява при определяне размера на ГПР. Подобно тълкуване обаче би било, твърде буквално и не би 3 държало сметка, както за трайно установеното в теорията и в практиката разбиране за същността на неустойката, така и за връзката на чл. 27 от договора с останалите му клаузи.

Така, съгласно трайно установеното виждане в теорията и задължителните постулати на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размерът на вредите, настъпили от неизпълнението. Фактическият състав за пораждане на вземане за неустойка включва изискуемост на главното задължение и неговото пълно или забавено изпълнение от страна на длъжника по договора. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Съдът намира, че от систематичното тълкуване на клаузата на чл. 27 от договора с останалите клаузи от същия може да се направи несъмнен извод, че предвиденото парично задължение в размер на 1234,81 лева не преследва нито една от присъщите на неустойката функции, а точно обратното – представлява скрита форма на допълнително възнаграждение на кредитора за ползването на предоставения от него паричен ресурс. Както се посочи, в чл.

17 от договора е предвидено, че кредитополучателят следва да предостави поне едно от посочените обезпечения: банкова гаранция или поръчител, като при неизпълнение на тези „задължения“ в срок от три дни от сключването на договора, се дължи неустойка, в случая в размер на 1234,81 лева, която се изплаща разсрочено, като към всяка погасителна месечна вноска се добавя съответната предвидена сума, включена в погасителния план още към момента на сключване на договора и преди изтичане на тридневния срок за предоставяне на обезпечение.