Решение № 3221 от 22.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3221 гр. Пловдив, 22.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20255330113630 по описа за 2025 година

Предявените искове са с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД.

В исковата молба от И. Н. С. против „Сити Кеш” ООД се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ***/22.11.2024 г., по силата на който в полза на ищеца била предоставена сума в размер на 900 лева, при годишен лихвен процент по заема от 50 % и годишен процент на разходите – 65.18 %. Била начислена неустойка в размер на 214.87 лв. за това, че в 3-дневен срок от подписване на договора не било учредено обезпечение. Целият дълг бил изплатен. С исковата молба се твърди, че договорът за кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не бил посочен начинът на изчисляване на ГПР, липсвало посочване в договора от кои пера е съставена общо дължимата сума. Договорената неустойка била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави и поради прекомерност. Направено е искане за осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 10 лв. недължимо платена по договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащане на сумата.

В законоустановения едномесечен срок по чл. 131 ГПК по делото е постъпил отговор на исковата молба от „Сити Кеш“ ООД със становище за неоснователност на предявения иск.

Счита, че производството е заведено при условията на злоупотреба с права, като в РС Пловдив било образувано още едно гражданско дело № 13632/2025г. срещу ответното дружество, като разликата се изразявала само в размера на претендираните суми. Направено е искане за съединяване на делата в едно производство по реда на чл.213 ГПК.

Посочено е, че ищцата не доказва наличието на обстоятелства, на които основава претенцията си. Оспорва се наличието на заемно правоотношение между страните, по 1 силата на което ищцата да е получила в заем сумата от 900 лв.

С определение от открито съдебно заседание на 01.06.2026г. е допуснато изменение в размера на предявения осъдителен иск от 10 лв. на 154.06 евро.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е по делото договор за потребителски кредит № *** към искане № *** от 22.11.2024г., сключен между „Сити Кеш“ ООД и И. Н. С., в качеството им съответно на кредитор и кредитополучател, с размер на отпуснатия заем 600 лв., при фиксиран годишен лихвен процент: 50 %, ГПР: 65.18 %, ведно с Приложение № 1 към договора – погасителен план.

Прието е по делото заключение на изготвената съдебно-счетоводна експертиза.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

С оглед събрания по делото доказателствен материал съдът намира, че по делото е установено сключването между страните на дата 22.11.2024г. на договор за потребителски кредит, по силата на който ищцата е получила в заем сумата от 600 лв., със задължение да я върне, при фиксиран годишен лихвен процент: 50 %, ГПР: 65.18 %.

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т.

20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В чл.5 от договора е предвидено, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящи на посочените условия. Според чл.11 в случай, че кредитополучателят не представи договореното в чл.5 обезпечение в 3-дневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 214.87 лв., с начин на разсрочено плащане, посочен в Приложение № 1 към договора за кредит.

2

Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В случая страните са уговорили клауза за задължаване на кредитополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени условия /чл.5 от договора/, като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 214.87 лв. – чл.11 от договора. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите да се предостави обезпечение и риска по предоставянето на кредит към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за кредитора, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което същата излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, се налага извод, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 11 от договора. Налице е според настоящия състав нарушение изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да 3 преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 65.18 %, а възнаградителната лихва (фиксиран годишен лихвен процент) – 50 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая. От ответната страна не се твърди неустойката да е включена в ГПР по договора, поради което се налага извод, че посоченият в договора ГПР не съответства на действително приложения в кредитното правоотношение. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. При това положение приложима е разпоредбата на чл.23 ЗПК, като от кредитополучателя е дължима единствено чистата стойност на кредита. От приетото по делото заключение на изготвената съдебносчетоводна експертиза, което съдът възприема изцяло като компетентно и обективно дадено, неоспорено от страните, се установява, че размерът на платените суми по договор за потребителски кредит № *** от 22.11.2024г. е 901.32 лв., от които 600 лв. главница, 53.13 лв. лихва, 214.87 лв. неустойка, 33.32 лв. такса, или налице е надвнесена сума по договора в размер на 301.32 лв. или 154.06 евро, която подлежи на връщане, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 26.08.2025г. до окончателното изплащане на сумата.

При този изход на делото на ищеца следва да се присъди сумата от 22.13 евро направени по делото разноски за държавна такса и 127.82 евро за възнаграждение на вещото лице. В производството ищцата е представлявана от адвокат, в хипотезата на чл.38 ЗА, видно от представения договор за правна защита и съдействие, според който е договорена безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата. Поради това в полза на адв.К. следва да се присъди сумата от 153.39 евро адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет.5 да заплати И. Н. С., ЕГН ********** от *** сумата от 154.06 евро, представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит № *** към искане № *** от 22.11.2024г., сключен между „Сити Кеш“ ООД и И. Н. С., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 26.08.2025г. до окончателното изплащане на сумата.

ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет.5 да заплати на И. Н. С., ЕГН ********** от *** сумата от 149.95 евро направени по делото разноски.

ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление 4 гр.София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет.5 да заплати на адв.К. К. от *** сумата от 153.39 евро адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

5