Решение № 1096 от 04.11.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1096 гр. София, 04.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Цветко Лазаров

Членове:

Ралица Димитрова

Нина Стойчева при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева като разгледа докладваното от Нина Стойчева Въззивно гражданско дело № 20201000502468 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Със съдебно решение № 87 от 07.01.2020 г., постановено по гр.д. № 17350/2018 г. по описа на СГС, съдът е осъдил, на основание чл. 2, ал.1, т.3, пр.1 ЗОДОВ вр. чл.86, ал.1 ЗЗД ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ да заплати на Г. Л. М. сумата в размер на 25 000 лв., съставляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 25.01.2018г. до изплащане на вземането като е отхвърлил исковата претенция за сумата над 25 000 лв. до пълния предявен размер от 80 000 лв.

Първоинстанционният съд е приел е за основателна претенцията на Г. Л.

М. за осъждане на ПРОКУРАТУРАТА да му заплати на основание чл. 2, ал.1, т.3, пр.1 ЗОДОВ вр. чл.86, ал.1 ЗЗД и сумата в размер на 12 800 лв., съставляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, съставляващи заплатен адвокатски хонорар във всички фази на наказателното производство, ведно със законната лихва, считано от 25.01.2018 г. до окончателното изплащане. С оглед изхода на правния спор е присъдил в полза на същия и сумата от 1 370 лв., съставляващи разноски за производството на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ.

1

ПРОКУРАТУРА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ е подала въззивна жалба срещу решението, в която твърди, че то е неправилно в частта, с която частично е уважен предявеният иск за неимуществени вреди, тъй като съдът не е съобразил всички относими към приложението на чл. 52 ЗЗД и установени по делото обстоятелства.

В тази връзка поддържа, че спрямо Г. М. е взета възможно най-леката мярка за неотклонение, която съответно не е довела до значима промяна в начина му на живот и емоционалното му състояние. Намира, че противно на приетото от първоинстанционния съд, в рамките на настоящето производство Г. М. не е съумял да установи по несъмнен начин, че в пряка причинноследствена връзка с процесното наказателно производство за него са настъпили страдания, унижение, житейска несигурност, обида, засягане на честта и достойнството, както и влошаване на семейните отношения.

Обжалва решението и в частта, с която е уважен искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди като намира, че от събраните по делото доказателства не се установява претендираните адвокатски възнаграждения да са реално заплатени на адвоката, който е представлявал Г. М. в рамките на наказателното производство.

С оглед изложеното въззивникът ПРОКУРАТУРА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ моли, настоящият съдебен състав, да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове изцяло. Евентуално претендира намаляване на присъдените обезщетения за имуществени и неимуществени вреди.

В законоустановения срок Г. Л. М. е представил отговор на въззивната жалба, с който е изложил становище за нейната неоснователност.

Постъпила е и насрещна въззивна жалба срещу пъроинстанционното решение в отхвърлителната му част от Г. Л. М..

В същата излага становище за неправилно приложение на правилото на чл. 52 ЗЗД във връзка с определения размер на обезщетението за неимуществени вреди. В тази насока поддържа, че съдът неправилно е оставил без уважение направеното от него искане за допускане на съдебномедицинска експертиза, в резултат на което неправилно е приел и че по делото не е установено процесното наказателно производство да е довело в пряка причинно-следствена връзка до твърдените от него здравословни проблеми, в частност развитието на високо кръвно налягане и захарен диабет 2 тип 2. Неправилно е преценил и ефекта, който продължилото 10 години незаконосъобразно наказателно производство е имало върху неговата емоционална сфера особено върху вътрешната му увереност и способност да упражнява лекарската професия, за която се е готвил с години. В тази връзка намира, че съдът не е взел предвид, че поради развиващото се наказателно производство той е претърпял личности промени –станал е раздразнителен, дистанциран, неглижирал е всички останали аспекти от живота си и дори не е разбрал своевременно, че съпругата му има сериозни здравословни проблеми, вероятно също предизвикани от притеснения във връзка с него и воденето наказателно производство и не я е подкрепил. Връзката с децата му била прекъсната поради психологическото му натоварване по повод на делото.

Всичко това обаче не било взето предвид от първоинстанционния съд при определяне на размера на дължимото обезщетение, поради което същото се явява занижено.

Моли, настоящата съдебна инстанция да отмени обжалваното решение в отхвърлителната му част и да постанови друго, с което да уважи иска за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди до пълния му предявен размер от 80 000 лв.

СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата освен когато следи за приложението на императивни материалноправни норми.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

От представените по делото доказателства се установява, че първоинстанционният съд е сезиран от Г. Л. М. с иск с правно основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие образувано и водено срещу него наказателно производство в размер на 80 000 лв. и за репариране на имуществени вреди в размер на 12 800 лв., двете главници претендирани ведно със законната лихва, считано от 25.01.2018 г. до окончателното изплащане.

Пред въззивната инстанция не е спорно, че в рамките на образуваното на 3

08.01.2009 г. ДП № 2-Сл/2009 г. на 25.09.2009 г. Г. Л. М. е привлечен като обвиняем за извършване на престъпление по чл. 123, ал.1 от НК за това, че на 08.10.2008 г. в гр. София, при независимо съпричиняване заедно с д-р В. В.

В. във ВМА София, поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност –упражняване на медицинска професия –началник на Спешно кардиологично отделение в

Клиника

„Спешна терапия“ на

Катедра „Интензивна и спешна терапия“ в департамент „Военна терапия“ на МБАЛ ВМА гр.София, представляваща източник на повишена опасност, е нарушил т.2.4 от Правилата за добра медицинска практика, вр. чл.80 за адекватна преценка на състоянието на пациента, въз основа на историята на заболяването, симптомите и при необходимост съответстващ медицински преглед, като не е извършил адекватна преценка на състоянието на пациента Ц. Х. Ц., както и в нарушение на чл.12, ал.1, т.7 от Правилника за устройство и дейността на ЦСМП, въпреки състоянието на пострадалия-висок брой левкоцити в кръвта, ускорена утайка на еритроцитите, висока стойност на кръвната захар, общо здравословно състояние и оплаквания, не е предложил хоспитализация и неправилно не го настанил за болнично лечение във ВМА, с което е причинил смъртта му на 13.10.2008г. в резултат от сепсис.

Страните не спорят, а се установява и от събраните писмени доказателства, че спрямо въззивника Г. Л. М. е взета мярка за неотклонение „подписка“, която не е отменена или изменена в хода на цялото наказателно производство. Същите не спорят и по установения от първоинстанционния съд ход на процесното наказателно производство, предвид което за установено по делото се приема, че с присъда № 269 от 11.07.2011 г. по НОХД № 269/09 г. на Софийски военен съд Г. Л. М. е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение. Тя е протестирана от ПРОКУРАТУРАТА и с Решение № 55 от 09.11.2011 г. по ВНОХД № 47/2011 г. на ВАпС е потвърдена.

С решение № 57 от 15.03.2012г. по к.н.д. № 3112/2011 г. на ВКС делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд, а с определение №142/01.11.2012 г., постановено по ч. н. д. №1899/2012 г., ВКС възлага разглеждането на делото на Пловдивски военен съд.

С Решение № 27/09.07.2012 г. на ВАпС по ВНОХД № 24/2012 г. делото е върнато за разглеждане на друг състав на първоинстанционния съд.

С присъда № 20 от 19.05.2014 г. по НХОД № 459/2012г. на Военен съд 4

– гр. Пловдив Г. Л. М. отново е признат за невиновен в извършването на престъплението. Присъдата е потвърдена с Решение №12/06.07.2015г. на ВАпС по ВНОХД №35/2014год.

С Решение № 391 от 27.06.2016 г. по к.н.д. № 1195/2015 г. на ВКС, III НО делото е върнато за разглеждане на ВАпС.

С Решение № 28 от 28.07.2017 г. по ВНОХД № 54/2016 г. на ВАпС е потвърдена оправдателната присъда по НОХД № 459/2012 г. на ВС – гр.

Пловдив.

С окончателно решение № 326 от 25.01.2018 г. по н.д. № 1084/2017 г. на ВКС, II НО е потвърдено решение на въззивния съд.

Пред въззивната инстанция няма спор и за това, че в рамките на проведеното наказателно производство Г. Л. М. и неговият процесуален представител са имали добросъвестно поведение и не са причинили неоснователно забавяне на процеса, както и за това, че по делото са проведени 37 броя открити съдебни заседания за периода от 23.11.2009 г. до 20.12.2017 г. като подсъдимият е участвал в 36 от тях.

Безспорно е, а се установява и от представените писмени доказателства, че със заповед на министъра на отбраната на Република България от 12.07.2010г. договорът на Г. Л. М. за военна служба е прекратен, както и че с трудов договор № 9033/20.07.2010 г. той е назначен на длъжност „лекар, началник отделение във Клиника „Спешна терапия“, Спешно кардиологично отделение. От доказателствата се установява и че същият е ползвал неплатен отпуск на няколко пъти по молби от 15.12.2015 г., 25.07.2016 г. и 28.12.2016 г., след което със заповед № 338/02.03.2017г. трудовото му правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал.1, т.1 от КТ, считано от 13.12.2017 г.

В рамките на въззивното производство страните спорят за вида, характера и размера на причинените имуществени и неимуществени вреди, включително за наличието на пряка причинно-следствена връзка между евентуалните такива и образуваното наказателно производство. По така повдигнатия правен спор, настоящият съд намира следното:

При наличие на незаконосъобразно образувано наказателно производство, обичайните вреди, изразяващи се в обикновеното безпокойство 5 и страх за бъдещето, напрежението и стресът от неправдата и недоверието в държавата и нейните институции, се предполагат, доколкото са житейски и логически обосновани при съществуващата опасност да бъдат неоправдано засегнати жизненоважни за пострадалия права и интереси. Същевременно по делото е установено настъпването и на вреди, който надхвърлят обичайните терзания на личността при образувано наказателно производство. В тази връзка съдът съобрази, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, както е разяснено принципно в ПП 4/1968 г. на ВС на РБ, от значение са редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, имащи отношение към засегнатите неимуществени блага на пострадалия и тяхното справедливо парично овъзмездяване. През годините съдебната практика е утвърдила като такива релевантни обстоятелства данните за личността на увредения, начина му на живот, обичайната среда, контактите и социалния му живот, положението му в обществото, работата му. В случаите на причинени неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, от значение е как обвинението в извършване на престъпление, с оглед установеното относно посочените по-горе обстоятелства, се е отразило върху личния, обществения и професионалния живот, чувствата, честа и достойнството на увредения.

От изслушаните пред първоинстанционния съд свидетелски показания се установява, че през периода, в който се е водело процесното дело, при всяка среща между свидетеля и Г. Л. М., последният или се подготвял за заседание, или се връщал от такова. Нещата станали още по-трудни, когато делото било изпратено за разглеждане в гр. Пловдив. Г. Л. М. говорел само за делото и за нищо друго, само това го вълнувало. Сринал се физически и психически. Страхувал се и продължава да се чувства несигурен да практикува като лекар, тъй като има чувството, че във всеки момент може пак да го обвинят в извършване на престъпление. Направил опит да се отдели от професионалната среда, за да се възстанови като няколко пъти си взел неплатен отпуск за по 6 месеца, за периодът на които „живвал“ малко, но след това всичко се връщало както преди. Страхувал се да поеме дежурство.