Решение № 613 от 20.07.2026, Районен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 613 гр. Шумен, 20.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, V-И СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Зара Ех. Иванова при участието на секретаря Стела Любч. Димитрова като разгледа докладваното от Зара Ех. Иванова Гражданско дело № 20263630100080 по описа за 2026 година

Предявен е иск с правно основание чл.26 от ЗЗД.

Производството е образувано по искова молба, подадена от Б. Р. Х., ЕГН **********, адрес: г*** срещу „Кеш Пойнт България“ ООД , ЕИК ***, седалище и адрес на управление:гр.София с която е предявен иск с правно основание чл.26 от ЗЗД – да бъде прогласена нищожността на Договор за паричен заем №915470/22.08.2023г.

В исковата молба се твърди, че на 22.08.2023 г. между ищеца и ответното дружество "Кеш Пойнт България" ЕООД бил сключен Договор за паричен заем №915470/22.08.2023г., по силата на който била усвоена главница в размер на 1000 лева Срокът на кредита бил около 7 месеца, при лихвен процент в размер на 48% и годишен процент на разходите в размер на 59,72 %.

Съгласно чл. 5, ал. 1 и 2 от договора, потребителят бил задължен при конкретно посочени условия да осигури обезпечение, в противен случай дължал неустойка в размер на 805,85 лева, чието заплащане било разсрочено към погасителните вноски по кредита.

Счита, че процесният договор е нищожен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) във връзка с чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), тъй като противоречи на законоустановените императивни правила, както и на основание чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП),

Кредиторът не включвал визираната неустойка към годишния процент на разходите, което е в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и по този заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Следващ аргумент за недействителност на процесния договор според ищеца е поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, 1 вр. чл. 19 ЗПК, а именно, поради липса на ясно разписана методика за формиране на ГПР относно включените в него компоненти и начинът на формиране на в договора размер, кои са допусканията, използвани при изчисляването му.

На следващо място, твърди, че не става ясно какво представлява разликата между процентите в договора в размер на 48% за уговорен лихвен процент и 59,72 %. относно ГПР.

Счита, че е налице и нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора доколкото е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР.

На следващо място твърди нищожност на договора за паричен заем и поради накърняване на „добрите нрави“ с клаузата за заплащане на договорна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва. В случая предвидената в договора лихва е в размер на 48% годишно, който размер надхвърлял повече от 3 пъти законната.

Счита, че договорът за кредит е нищожен и на основание чл. 22 ЗПК поради неспазване на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК доколкото в обективирания в договора погасителен план се съдържа единствено информация относно падежните дати на всяка от вноските, размер на вноската и размера на оставащата главница.

Липсва обаче предоставяне на предвидената в чл. 10, ал. 1, т. 12 ЗПК информация.

В предоставения по чл. 131 от ГПК срок ответникът подава отговор, в която счита предявения иск за изцяло неоснователен. На първо място счита, че нищожност на отделна клауза от договор не влече недействителност на целия договор, ако същият може да се прилага и без нея.

В отговора се излагат аргументи в подкрепа на действителност на оспорената от ищеца неустойка, твърди се и неоснователност на доводите в исковата молба за нищожност на процесната клауза за неустойка тъй като потребителят бил предварително наясно с икономическите последици от сключвания договор за кредит.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа и правна страна приема за установено следното: страна установява следното:

По делото не е спорно и се установява от писмените доказателства, че между страните е сключен Договор за паричен заем №915470/22.08.2023г., по силата на който ответникът „Кеш Пойнт България“ ООД е предоставил на ищеца Б. Р. Х. е предоставена в заем сумата в размер на 1000 лева, която следва да бъде върната чрез седем погасителни вноски, при посочен в договора ГПР в размер на 59,72 %.

В чл.5 от договора е уговорено задължение на кредитополучателя в тридневен срок от сключване на договора да предостави едно от следните обезпечения: безусловна банкова ганция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит включваща, главница и лихва или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия:

2 при един поръчител – осигурителният доход следва да е в размер на не помалко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната, а при двама поръчители – размерът на осигурителния доход на всеки от тях следва да е в размер на не по-малко от 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не е/са поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с кредитора; да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от "Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.

В чл. 11, ал. 1 от договора страните са постигнали съгласие, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 805,85 лева, която ще бъде заплатена разсрочено.

Въз основа на съдържанието на цитираните клаузи, ищецът твърди, че договорът е нищожен поради противоречието му със 11, ал.1, т.9 и т.10, чл.19, ал.1 от ЗПК, както и, че е са налице неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, ал.2, т.4 от ЗЗП. На последно място, счита, че договорът е нищожен т.к. противоречи на добрите нрави.

Съдът намира, че поради множество заявените възражения на ищеца за недействителност на договора за кредит е необходимо да се конкретизира следното:

Когато са предявени искове за недействителност на сделка, респективно наведени твърдения за такава, начинът на съединяването на исковете или твърденията (репликите) не зависи от волята на ищеца. Каквато и поредност, и каквото и съотношение да е посочил ищецът, всички искове и твърдения са предявени в условията евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание нито е възможно едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност.

Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока: от най-тежкия – противоречие на закона, към по-леките, в конкретния случай – противоречие с добрите нрави.

Предвид изложеното, първо следва да бъдат разгледани твърденията за нищожност на договора за кредит поради противоречието му със закона чл. 10а, ал. 1 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 от ЗПК , а впоследствие тези за недействителност поради накърняване на добрите нрави по чл. 26, ал. 1, предл.трето от ЗЗД.

От събраните по делото доказателства по категоричен начин се установи, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на потребителски кредит. Кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК . Следователно за сключения договор за 3 потребителски кредит приложение намират изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съобразно разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 , чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от процесния договор, при непредоставяне в срок от страна на потребителя на обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 1 765,93 лева.

Разпоредбата на чл. 5 от договора, възлага в тежест за потребителя да осигури едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител (едно или две физически лица). Съдът споделя съжденията на ищеца, че при прочит и анализ на съдържанието на клаузите на чл. 5 и чл. 11, ал. 1 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за потребителски кредит, изводът който се формира е, че по своето същество "неустойката" представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 5 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в като се има предвид факта, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция /за период шест месеца след падежа на последната вноска и в двоен размер на сумите по договора, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане/ или поръчител – едно или две физически лица, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях /така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение/. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от потребителя, кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" при формиране на ГПР по договора, като по този начин ГПР е в рамките на допустимия по закон. От друга страна, неустойката още изначално е включена към погасителния план, което е израз на очакването на кредитора, че длъжникът няма да изпълни изискванията, от които зависи начисляването на неустойката.

Поради посоченото, съдът приема, че вземането за неустойка представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК , "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са 4 известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси".

Предвид изложеното следва, че е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 59,72 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 11, ал. 1 от договора "неустойка", то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. С включване на неустойката в общия размер на разходите по кредита ГПР нараства значително над законово установения в чл.