Решение № 5053 от 04.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5053 гр. София, 04.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Яна Огн. Лалова като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20241100512396 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответниците Л. Г. Б. и Р. Т. Б. срещу решение № 13711 от 10.07.2024 г., постановено по гр. дело № 14920/2023 г. по описа на СРС, 118 състав, в частта, с която са уважени предявените от В. Р. Н. осъдителни искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС и чл.

86 ЗЗД за сумата от 5427,50 лева, дължима от Л. Г. Б. и представляваща обезщетение за лишаване на ищцата от ползване на собствената й 1/2 идеална част от съсобствените между страните имоти, а именно двуетажна жилищна сграда, находяща се в с. Лозен, ул. „******** и мястото, в което същата е построена, съставляващо УПИ XVI-1446 от кв. 68 по плана на с.

Лозен, за периода от 22.03.2018 г. до 21.03.2023 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 22.03.2023 г., до окончателното плащане на задължението, и за сумата от 1000 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху посочената главница за периода от 01.04.2018 г. до 21.03.2023 г., както и за сумата от 16282 лева, дължима от Р. Т. Б. и представляваща обезщетение за лишаване на ищцата от ползване на собствената й 1/2 идеална част от съсобствените между страните имоти, а именно двуетажна жилищна сграда, находяща се в с. Лозен, ул. „******** и мястото, в което същата е построена, съставляващо УПИ XVI-1446 от кв. 68 по плана на с. Лозен, за периода от 1

22.03.2018 г. до 21.03.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на исковата молба – 22.03.2023 г. до окончателното плащане на задължението, както и за сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху посочената главница за периода от 01.04.2018 г. до 21.03.2023 г.

Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, като се поддържа, че по делото не са събрани доказателства ответникът Р. Б. да е ползвал процесния имот през посочения период, както и ответницата Л. Б. да е създавала пречки за ищцата да ползва собствената й половина от вещта. Въззивниците считат, че от доказателствата по делото се установява незаинтересованост у ищцата да ползва каквато и да било част от съсобствената къща, като същата не е претендирала предоставяне на ключовете до имота, а и до него е имало свободен достъп през процесния период – същият не е бил заключван и достъпът на ищцата не е бил препятстван. Твърдят, че след 2020 г. ответникът Б. се е изнесъл в друго жилище и не е използвал имота по никакъв начин, а ответницата Б. е обитавала само едно помещение от къщата, съответно на собствената й идеална част от вещта. Считат, че първоинстанционният съд е допуснал същество процесуално нарушение, като е възложил в тежест на ответниците да доказват пълно и главно, че са предоставили ключове от имота на ищцата, като именно тя следвало да установи всички предпоставки на претендираното право. Ето защо молят за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявените искове в цялост.

Въззиваемата В. Р. Н. е подала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната част, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.

272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи следното:

2

За основателността на предявените искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС в тежест на ищцата е да докаже, че: 1) между страните е съществувала съсобственост върху имота през процесния период при посочените квоти; 2) че е отправила до ответниците писмена покана за плащане на обезщетение; 3) че през процесния период ответниците са ползвали имота или са ползвали площ, по-голяма от съответстващата на правата им в съсобствеността; както и 4) размерът на пропуснатата полза след поканата. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответниците е да докажат, че са погасили претендираното вземане, респ. че са предоставили на ищцата достъп до имота.

Съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Неползващият съсобственик има право на обезщетение по силата на изричната разпоредба на чл. 31, ал. 2 ЗС, която обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползване на цялата вещ, без да е необходимо неползващият съсобственик да поиска реално да я ползва и да доказва, че не е допускан до нея. Както е посочено в Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 год. по тълк. д. № 7/2012 год., ОСГК на ВКС, решение № 119 от 11.03.2009 год. по гр. д. № 3204/2008 год., ВКС, ІІ г. о., решение № 820 от 20.09.2011 год. по гр. д. № 1009/2009 год., ВКС, І г. о., решение № 516 от 11.01.2011 год. по гр. д. № 1385/2009 год., ВКС, III г. о., решение № 4 от 18.02.2016 год. по гр. д. № 3322/2015 год., ВКС, ІІ г. о., решение № 50120/20.04.2023 г. по гр.д. № 2742/2021 г. по описа на ВКС, II г.о., вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС съставлява право и имуществен коректив за онзи съсобственик на една обща вещ, който е лишен от възможността да я ползва според нейното предназначение и според онзи обем права, който притежава в съсобствеността. Причина за разместването на блага в имуществените сфери на съсобствениците е осъщественото само от единия ползване на съсобствената вещ, а не наличието или липсата на изразена воля от другия съсобственик да ползва реално вещта според правата си. Не претендиращият обезщетението следва да поиска възможност да ползва вещта, а ползващият вещта съсобственик следва да предостави на неползващия такава възможност, която последният да е отказал да приеме.

Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ, от който момент ползващият съсобственик изпада в забава при условията на чл.

84, ал. 2 ЗЗД . Законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието на писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС, като е достатъчно писмената покана да е достигнала до своя адресат – ползващия имота съсобственик (в този смисъл – решение № 121 от 07.04.2014 год. по гр. д. № 3230/2013 год., ВКС, IV г. о., решение № 112 от 02.07.2013 год. по гр. д. № 1011/2013 год., ВКС, II г. о.). Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.

Претенцията за обезщетение ще е основателна и когато ползващият съсобственик не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, след като е 3 получил писмена покана, не допуска друг съсобственик да си служи с вещта. Прякото ползване на вещта от единия съсобственик само по себе си представлява полза и доколкото именно от тази полза другият съсобственик е лишен, той разполага с възможността да претендира заплащане на съответното обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. Разпоредбата на чл.

31, ал. 2 ЗС има предвид личното ползване на съсобствената вещ, „служенето” с нея за задоволяване на лични нужди, съобразно предназначението й, без събиране на добиви и граждански плодове и без вещта да бъде използвана като средство за производство или стока, като не поставя условие общата вещ да бъде използвана по предназначение.

В настоящия случай по делото не е спорно, а и от приетите писмени доказателства несъмнено се установява, че през исковия период 22.03.2018 г. – 21.03.2023 г. страните са били съсобственици на имота, за който се претендира обезщетението, като ищцата е притежавала ½ идеална част от описаната къща в с. Лозен, ответникът Р. Б. – 3/8 идеални части, а ответницата Л. Б. – 1/8 идеална част. Видно от приложените писмени доказателства, ищцата е отправила писмена покана до ответниците, получена на 22.11.2009 г., като с влязло в сила решение от 17.12.2018 г. по гр. д. № 41679/2009 г. по описа на СРС, 52 състав, Р. и Л.

Б.и са осъдени да заплатят на В. Н. обезщетение за лишаване от ползване на собствената й ½ идеална част за предходен период (от 10.12.2016 г. до 22.11.2017 г.). Следователно, към началната дата на процесния период между страните е налице сила на пресъдено нещо относно наличието на всички предпоставки от фактическия състав на спорното право – съсобственост между страните, еднолично ползване на имота от ответниците и получена от тях покана за плащане на обезщетение (чието действие се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика).

Настоящият въззивен състав намира, че по делото не са събрани доказателства за промяна на обстоятелствата след тази дата, която да обуславя отпадане на отговорността на ответниците по чл. 31, ал. 2 ЗС. От показанията на разпитаните по делото свидетели П.А.Г. и С.Г..Г. несъмнено се установява, че през целия процесен период и към настоящия момент в къщата на приземния етаж живее Л. Б., а поне до средата на 2020 г. на първия етаж е живял Р. Б. със семейството си, който след това се е изнесъл в друго жилище с оглед образованието на дъщеря му. Свидетелят Г. допълва, че цялото обзавеждане на етажа е на Б., който е извършил ремонт в него, като към настоящия момент дворната порта не се заключвала и имало свободен достъп до имота с оглед влошеното здравословно състояние на ответницата Б. и осигуряването на възможност Бърза помощ да имат достъп до нея в случай на нужда.

Изложените обстоятелства не обуславят неоснователност на предявената искова претенция – доколкото липсват каквито и да било данни след получаване на писмената покана за плащане на обезщетение ползващите къщата ответници да са предоставили на ищцата възможност да ползва същата и тя да е отказала да приеме това предложение, то ответниците несъмнено дължат обезщетение за ползата, от която са я лишили. Имотът е ползван лично от двамата ответници през целия процесен период – Л. и Р. Б.и са го обитавали за собствени жилищни нужди и такива на семействата им, а фактът, че след определена дата ответникът се е преместил в друго жилище, не означава, че е предоставил 4 ползването на ищцата, за да се освободи от отговорност за плащане на обезщетението по чл.