Определение № 254 от 06.03.2024, Окръжен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 254 гр. Благоевград, 06.03.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Узунов

Членове:

Вера Коева

Емилия Дончева като разгледа докладваното от Петър Узунов Въззивно частно гражданско дело № 20231200501219 по описа за 2023 година

Производството е образувано по частна жалба на „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, седалище и адрес на управление в гр.София, бул.“България“ №49, бл.53Е, вх.В, против разпореждане №2321/26.10.2023г на РС-Благоевград по ч.гр.д.№2229/23г по описа на с.с., подадена чрез процесуален представител, с пр.осн.чл.413, ал.2 вр. с чл.418, ал.4 ГПК.

С атакувания акт е уважено частично заявлението за издаване заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, като същото е отхвърлено за следните суми:за 17,44лв, неплатено договорно възнаграждение за периода 10.11.2017г-10.02.2018г; 131,40лв неплатено възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, 30лв неплатени такси по Тарифата за извънсъдебно събиране на вземането и 130лв юрисконсултско възнаграждение.

Недоволен от отхвърлителната част на разпореждането е останал жалбоподателят, който го намира за незаконосъобразно, излагайки подробни съображения в тази насока. Настоява за неговата отмяна и издаване на исканата заповед за въпросните суми, ведно с присъждане на разноските по делото.

1

Съдът, след като прецени наведените доводи, при съобразяване на акта, чиято отмяна се иска, закона и всички останали обстоятелства по делото, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е допустима, но разгледана по същество е неоснователна.

От материалите по делото се установи, че действително жалбоподателят е поискал издаване заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу длъжника К.М. за подробно описаните суми, сред които и за неплатено договорно възнаграждение за периода 10.11.2017г10.02.2018г в размер на 17,44 лв; 131,40лв неплатено възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги; 30лв неплатени такси по Тарифата за извънсъдебно събиране на вземането и юрисконсултско възнаграждение.Основал се е на представения договор за потребителски кредит и споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, с подписването на което кредитополучателят дължи договореното в него възнаграждение. Освен това, в заявлението се твърди, че страните се уговорили връщането на претендирените суми да се разсрочи във времето и да се погасява съгласно погасителния план.

При тези данни РС правилно и законосъобразно е отказал издаването на заповед по чл.410 ГПК за подробно описаните суми.

Изложените в тази връзка съображения се споделят изцяло от настоящия състав, тъй като са основани на закона, теорията и константата съдебна практика, поради което и по арг. на чл.272 ГПК препраща към тях.

Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя, свеждащи до неправилност на атакувания акт.Съгласно чл.411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, когато искането е в противоречие със закона или добрите нрави, или се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или е налице обоснована вероятност за това. По силата на чл.7, ал.3 от ГПК съдът не само има право, но и служебно следи за наличието на 2 неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител и още в заповедното производство дължи проверка относно съответствието му със закона, добрите нрави и за наличието на неравноправни клаузи.

Оттук следва, че съдът в заповедното производство, извършвайки такава преценка, имаща отношение към валидността на сделката или на отделни нейни клаузи, от които заявителят черпи права, не превишава, а напротив, действа в съответствие с правомощията му по чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК. Оттук и несъстоятелността на изложените в тази връзка доводи на заявителя.

Несъстоятелни са и останалите доводи в жалбата, касаещи уговорения размер на дължимата лихва. В тази насока следва да се посочи, че няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва над размера на законната лихва.В действащото право максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или компенсаторна/ е ограничен от правилото на чл.9 ЗЗД, съгласно което страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и добрите нрави.

Добрите нрави са морални норми, които съществуват в съвременното общество, и на които законът придава правно значение, като последиците от накърняването им е приравнено на противоречие на договора със закона. Противоречие с добрите нрави е налице винаги, когато със сделката се договарят необосновано високи цени, третират се неравноправно икономически по-слабите участници в оборота или се използва недостигът на материални средства на един субект за облагодетелстване. Според константната съдебна практика, споделяна и от настоящия състав, противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечен заем, противно на добрите нрави е да се уговаря в размер, надвишаващ двукратния размер на законната лихва (така Опр.№901/10.07.2015г на ВКС по гр.д.№6295/2014г,IV ГО; Р№906/30.12.2004г на ВКС по гр.д.

3

№ 1106/2003г, II ГО; Р №378/18.05.2006г на ВКС по гр.д.№315/2005г, II ГО).

С ПМС №100/29.05.2012г е определен годишен размер на законната лихва за просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на БНБ за периода плюс 10 процентни пункта. Законната лихва е равна на основния лихвен процент на БНБ, който към момента на сключване на договора е бил 0,05% плюс 10 пункта, или законната лихва е 10,05%. В случая обаче, договорената между страните възнаградителна лихва от 41,17% надвишава трикратният размер на законната лихва (същият е в размер на 30,15%), поради което съдът намира, че клаузата за договореното възнаграждение за кредитора е в нарушение на добрите нрави, тъй като със сделката неравноправно се третира икономически слабият участник в оборота и се използва недостига на материални средства за облагодетелстване на другата страна. Същата не отговаря на изискването за добросъвестност, води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните и е във вреда на кредитополучателя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на чл.143 от ЗЗП, приложим към настоящия договор за кредит по силата на чл.24 от ЗПК,вр. с чл.143 от ЗЗП. Ето защо правилно районният съд е отказал присъждането на въпросното възнаграждение по кредита.

Независимо от изложеното, следва да се посочи, че правилно и в съответствие със закона заповедният съд е приел, че възнаградителната лихва се явява недължима, заради противоречието на договора с чл.19, ал.4 ЗПК, което води до недействителността му и кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита.

Неоснователни в тази връзка са оплаквания на жалбоподателя, според които заповедния съд е приел сключеният между страните договор за кредит за неотговарящ на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 4

ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които е и чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. По смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита (ГПР), както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.

Процесният договор за потребителски кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото е налице посочване на ГПР и обща сума, дължима от потребителя. Размерът на ГПР (49,88%) обаче не съответства на действителния размер, поради което правилно ГПР е приет от районния съд за нищожен. Този извод се обосновава от обстоятелството, че той не включва възнаграждението от общо 131,40лв. по постигнатото споразумение за предоставянето на пакет от допълнителни услуги. По същността си тези услуги представляват допълнителен разход по кредитния договор, който по арг. от §1, т. 1 ДР на ЗПК подлежи на включване именно в ГПР. На това сочи включването му в договора за кредит и погасителния план, в резултат на което общата дължимата сума за връщане по същия нараства от 200 лв. на 348,84 лв. С прибавянето на сумата по споразумението обаче, ГПР далеч надхвърля петкратния размер по чл.

19, ал.4 ЗПК и по арг. от ал.5 от същия се явява нищожен.Оттук и недължимостта на предвидените суми за възнаградителна лихва, а доводите на жалбоподателя в обратната насока са неоснователни.

За пълнота следва да се отбележи и следното:В споразумението страните са уговорили възнаграждение, дължимо от длъжника за пакет от услуги, които липсват данни да са ползвани.Същите са изброени изчерпателно, като право на длъжника, но с уговорката че е възможно да ги ползва всички или по отделно. Същевременно цената им е уговорена глобално, а не индивидуално, което е в разрез с изискванията на чл.10а, ал.4 ЗПК, предвиждащ видът, размерът и 5 действието, за което се събират такси и/или комисиони, да бъдат ясно и точно определени.Липсата на яснота за всяка от услугата, индицира отсъствието на възможност за длъжника да влияе върху съдържанието на горните клаузи.Освен това, споразумението предвижда предварително плащане,т.е. за бъдещи неясно формулирани несигурни събития.И след като не се установи потребителя да се е възползвал от някоя от изброените възможности,то липсват и основания за претендирането им.Нещо повече, договорено е възнаграждение за кредитора, което длъжника дължи за практически гарантирани му от законодателя възможности.

Не на последно място следва да се отбележи противоречието на споразумението със забраната на чл.10а, ал.2 ЗПК кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Впредвид изложеното и съпоставката с уговорения начин за събиране сумата от споразумението – като част от ежемесечната вноска по кредитния договор, недвусмислено го окачествява като средство за заобикаляне на закона, с оглед набавянето на допълнителни плащания, извън договорените и законово предвидените възможности.Следователно, налице е неравноправна клауза, която е нищожна като противоречаща на закона – чл.10а, ал.4 ЗПК и не може да породи желаните правни последици.Оттук и недължимостта на предвидените в цитираното споразумение суми.

Неоснователно е искането досежно претендираните 30лв такси за разноски по извънсъдебното събиране на вземането.Това е така, понеже с последната практически се постига заобикаляне ограничението на чл.33 ЗПК, която при забава на длъжника предвижда за кредитора единствено лихва за периода на неточно изпълнение във времево отношение.Претендирането на последната наред с горната такса от 30лв(вж. заявлението и обосноваващите го обстоятелства) би довело до оскъпяване на кредита, а оттам и до 6 неоснователно обогатяване на кредитора.Липсата на данни за конкретно предприети фактически действия по извънсъдебно събиране на вземанията допълнително индицира неоснователността на тази претенция, понеже препятства преценката за адекватността на търсената такса с извършеното от кредитора, наложителността на предприетото от него, за относимостта към кредитните им отношения и пр.(така Опр.№1029/25.11.19г на ОС-Перник по в.ч.гр.д.№787/19г;

Опр.№***г на ОС-Ловеч по в.ч.гр.д.№695/19г; Опр.

№89/10.03.20г на ОС-Търговище по в.ч.гр.д.№62/20г и др.).

Разноските за юрисконсулт са съобразени с уважената част на претенциите, поради което са правилно присъдени в посоченият размер.

В този контекст първоинстанционния акт в атакуваната му част се явява правилен и законосъобразен, което налага потвърждаването му в тази част.

В изложеното се съдържа отговор на всички доводи на страните, които са от значение за правилното решаване на повдигнатия спор.

С оглед изхода от спора разноските пред настоящата инстанция си остават за сметка на жалбоподателя.

Водим от горното Благоевградския окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №2321/26.10.2023г на РСБлагоевград по ч.гр.д.№2229/23г по описа на с.с., в обжалваната му част.