Решение № 5458 от 08.10.2024, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 5615/2024
- Вид
- Решение № 5458
- Подписан
- 08.10.2024
- Състав
- Анелия Маркова, Василена Дранчовска, Пепа Маринова-Тонева
Цитирани разпоредби
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.1 и ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.1 и ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.162, ал.2,т.9 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
- чл.100 · Закон за държавния служител
- чл.100, ал.1,т.1 · Закон за държавния служител
- чл.100, ал.2 · Закон за държавния служител
- чл.30, т.3 · Закон за държавния служител
- чл.32, ал.1 · Закон за държавния служител
- чл.64 · Закон за държавния служител
- чл.65 · Закон за държавния служител
- чл.89, ал.2,т.5 · Закон за държавния служител
- чл.8, ал.1 · Закон за държавния служител
- чл.10, ал.2 · Кодекс за социално осигуряване
- чл. 5 · Кодекс за социално осигуряване
- чл.26, ал.1 · Наказателен кодекс
- чл.69 · Наказателно-процесуален кодекс
РЕШЕНИЕ
№ 5458 гр. София, 08.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Анелия Маркова
Членове:
Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20241100505615 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв.ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Л. Н. С., ищец пред срещу решение № 20109978 от 01.12. 2023 г., постановено от СРС, І І ГО, 7 1 с-в по гр. д. № 50279 по описа за 2020 г., с което са отхвърлени претенциите му по чл.32 вр. с чл.67 ЗДСЛ за заплащане на сумата от 9385,77 лв.- неплатено възнаграждение за периода от 28.11.2018 г. до 11.06.2019 г., вкл. и по чл.38 ЗДСл за заплащане на сумата от 3134,85 лв.- невнесени социални осигуровки, ведно със законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба- 16.10.2020 г. до окончателното изплащане, както и в негова тежест са възложени разноските по делото.
Излагат се доводи, че решението е неправилно и необосновано, постановено при нарушение на материалния закон. Сочи, че СРС се бил позовал на ЗМВР, отм., който не бил приложим в случая. Тъй като се касаело до служебно правоотношение, то и правилата на КТ не били приложими.
1
Счита, че неизпълнението на задълженията по държавната служба за претендирания период в случая не било основание по ЗДСл за органа по назначаването да не му плаща заплата и да не му внася осигуровки. Сочи, че в ЗДСл изрично било посочено в кои случаи не се дължи заплата и невнасяне на социални осигуровки и това било в случаите по чл.64 ЗДСл- неплатен отпуск, неплатен служебен отпуск по чл.65 ЗДСл., при временно отстраняване от служба – чл.100 ЗДСл и при прекратяване на служебното правоотношение. В случая не била налице нито една от посочените в ЗДСл хипотези.
Изпълнителният директор на НАП като орган по назначаването бил имал възможността по чл.100, ал.1,т.1 ЗДСл да отстрани ищеца временно от работа по реда на НПК, но той не се бил възползвал от тази възможност. След като това не било сторено, то не намирало приложение правилото на чл.100, ал.3 ЗДСл, съгласно което на държавния служител не се дължала заплата за времето, през което е бил отстранен. При това положение, след като за процесния период ищецът е бил в действащо служебно правоотношение, то му се следва заплата, а така също и внасяне на социалните му осигуровки.
Иска се от настоящата инстанция да отмени първоинстанционното решение и да постанови друго, с което претенциите му да бъдат уважени.
Претендира разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника, пред СРС, въззиваем пред настоящата инстанция- Национална агенция по приходите, в който се излага становище за неоснователност на същата. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния закон при постановяване на първоинстанционното решение. Според възззиваемия претенциите на ищеца били неоснователни и недоказани, тъй като за процесния период ищецът не се бил явявал на работа и не бил упражнявал труд. Сочи, че считано от 28.11.2018 г. ищецът бил с наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, която впоследствие била изменена на „домашен арест“. Както самият ищец сочел за този период, през който не се явявал на работа, не бил подавал молба нито за платен, нито за неплатен отпуск. Ищецът разполагал с платен отпуск и тъй като не бил ползван, при прекратяване на служебното му правоотношение било заплатено обезщетение. ЗДСл не съдържал разпоредба, даваща правомощие на органа по назначаването служебно да разреши ползване на платен отпуск.
Същевременно нормата на чл.100, ал.2 от ЗДСл, която давала правомощие на 2 органа по назначаването да отстрани от длъжност служител с повдигнато обвинение и образувано наказателно производство, била обявена за противоконституционна. Липсвала и регламентация какви мерки следва да предприеме органа по назначаването в хипотезата в която служител не се явява на работа поради наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“. Не били налице и предпоставките на ал.1 на чл.100 от ЗДСл, уреждащи другите хипотези за временно отстраняване от длъжност- в хипотезата на чл.69 НПК инициативата не била в полза на работодателя, макар в случай такава да била подета, което се установявало от представеното по делото писмо от 28.12.2018 г. до СГП; не било налице и образувано дисциплинарно дело. Тъй като отстраняването от длъжност била превантивна принудителна мярка, целяща предотвратяване извършването на правонарушения от държавния служител и вредните последици от тях, наложената от съда мярка за неотклонение „задържане под стража“, заменена впоследствие с „домашен арест“ изпълнявала горната цел и препятствала възможността служителя да извърши правонарушения, поради което органът по назначаването не можел да приложи нито една от хипотезите на чл.100 от ЗДСл. Освен това последната разпоредба не била императивна, а само предоставяла правна възможност на органа по назначаването. Единствената възможност за органа по назначаването при тези обстоятелства и правната уредба на ЗДСл било да запази служебното правоотношение. Органът по назначаването, обаче, в такава ситуация не можел да носи отговорност и съответно да заплаща заплата и осигуровки при положение, че месеци наред служителят не се е явявал на работа. Намира за неоснователно оплакването на въззивника във връзка с дадения от съда пример по ЗМВР, съгласно който в подобна хипотеза се приемало, че се дължи обезщетение, а не заплата. В подкрепа на тази теза било и обстоятелството, че след прогласяването на чл.100, ал.2 от ЗДСл за противоконституционен липсвала правна уредба.
Счита, че правилно СРС е приел, че при неполагане на труд не се дължи заплата. Дори от обстоятелствената част на исковата молба и от съдържанието на въззивната жалба било видно, че ищеца за процесния период не твърдял да е полагал труд при ответника. Следвало да се вземат предвид и моралните принципи за справедливост и духа на закона. Заплата се дължала за полагане на труд, какъвто в случая от страна на ищеца не бил полаган. След като служителят бил спрял да полага труд по служебното правоотношение, то и 3 осигуровки не му се дължали. Ищецът след задържането си под стража бил изгубил качеството си на „осигурено лице“ по смисъла на КСО. Затова изводът на СРС за неоснователност на претенцията по чл.38 вр. с чл.30, т.4 и чл.125 ЗДСЛ бил правилен. Ищцовата претенция за здравни осигуровки също била неоснователна и правилно като такава била отхвърлена от СРС. Съгласно чл.40, ал.3,т.6 от ЗЗО, здравните осигуровки по отношение на задържаните под стража, лица, били за сметка на държавния бюджет и се превеждали чрез Министерство на правосъдието. Наред с това предявените претенции за заплащане на социални и здравни осигуровки лично на ищеца били в противоречие с КСО и целта на закона, тъй като съгласно чл.162, ал.2,т.1 ДОПК задължителните осигурителни вноски представлявали публично вземане. Следователно дори такива осигуровки да били дължими, то същите не следвало да се заплащат на ищеца. При неоснователност на главните претенции, неоснователни били и акцесорните. По отношение на законната лихва върху сумата в размер на 3 184,85 лв. законната лихва не се дължала в полза на ищеца и на основание чл.162, ал.2,т.9 ДОПК, тъй като същата била публично вземане. Претендират се разноски.
По допустимостта на жалбата:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 16. 01.2024 г.
Въззивната жалба е подадена на 25. 01.202 4 г., поради което съдът намира, че същата е подадена в срок.
Тъй като въззивникът е ищец в производството пред СРС и предявените иско в е н е са били уважени, то е налице правен интерес от обжалване, следователно въззивната жалба е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим процес.
По основателността на въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че искът за заплащане на заплата в размер на 9385,77 лв. за периода, през който ищецът 4 е бил задържан под стража, а впоследствие мярката му за неотклонение била заменена в „домашен арест“ , е неоснователен, тъй като за този период от страна на ищеца не бил полаган труд; същият не бил изпълнявал служба. За този период се дължало обезщетение като е даден пример със ЗМВР. След като не била носена служба, то и осигуровки не се дължали. Съгласно чл.10, ал.2 КСО осигуряването следвало да се счита за прекъснато за периода, през който ищецът е бил задържан под стража, а впоследствие мярката му за неотклонение била заменена в „домашен арест“. Следвало да се вземе предвид и дефиницията в пар.1, ал.1,т.3 от ДР на КСО за „осигурено лице“, която свързвала „осигуряването“ с полагане на труд. Без последното не можело да възникне осигурително правоотношение. След като не било съществувало обуславящото осигурително правоотношение, то същото било останало без основание и в хипотезата на чл.10, ал.2 КСО било прекъснато.
Затова и претенциите на ищеца са били отхвърлени като неоснователни.
По доводите във въззивната жалба:
Относно претенцията за заплащане на заплата:
Ищецът претендира да му бъде изплатена заплата за периода от 28.11.2018 г. до 11.06.2019 г. Твърди за този период да е в служебно правоотношение с ответника, но последния в разрез с чл.30, т.3 ЗДСл не му бил заплатил такава. За периода не бил в неплатен отпуск, не бил в отпуск поради временна нетрудоспособност, както и не бил отстранен от длъжност по чл.100 от ЗДСл.
Не се спори по делото, а и от представената с отговора по исковата молба заповед № 1242 от 18.05.2009 г. е видно, че за процесния период страните са били обвързани от служебно правоотношение.
С постановление от 29.11.2018 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем като длъжностно лице, в качеството му на служител при ТД НАП-София, за престъпление по чл.302, т.4 вр. с чл.301, ал.2, вр. ал.1,предл.1 и пр.2 вр. с чл.26, ал.1 НК.
Видно от отговора на СГП до органа по назначаването /ответник в производството пред СРС/ с влязло в сила определение на СГС от 30.11.2018 г. спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража, л.22 от делото пред СРС.
В нарочно писмо от 06.02.2019 г. органа по назначаването е уведомил 5 процесуалния представител на ищеца /в наказателното производство/, че служебното правоотношение на ищеца не е прекратено, както и, че същият не се явява на работа поради наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“, л.24 от делото пред СРС.
От събраните по делото /пред СРС/ писмени доказателства се установява, че служебното правоотношение с ищеца е било прекратено от страна на органа по назначаването /ответник/ със заповед № 4108 от 11.06.2019 г. поради дисциплинарно уволнение- нарушение на чл.89, ал.2,т.1 ЗДСл- неизпълнение на служебните задължения, както и на чл.89, ал.2,т.5 от ЗДСл- неспазване правилата на чл.8, ал.1 вр. с чл.17, ал.1 от Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация- заповед № ЗЦУ-885 от 07.06.2019 г., л.27 и следв. от делото пред СРС.
Видно от представените за първото по делото публично съдебно заседание /пред СРС/ съдебни решения на ВАС, съответно по адм.д.№ 2996 по описа за 2021 г. и адм.д. № 2156 по описа за 2022 г. заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и тази за прекратяване на служебното правоотношение са отменени поради несъразмерност на наложеното наказание с вменените дисциплинарни нарушения.
По делото липсват данни относно изхода на предприетото срещу ищеца наказателно преследване.
Съгласно разпоредбата на чл.32, ал.1 от ЗДСл за изпълнение на държавната служба държавният служител има право на основна заплата, определена съобразно неговата длъжност и ранг. В конкретния случай от данните по делото, както и от извършените от страните процесуални действия, се установява, че за процесния период липсва „изпълнение на държавна служба“ от страна на ищеца, тъй като спрямо същият са били взети мерки за неотклонение- първоначално „задържане под стража“, а впоследствие „домашен арест“.
Разпечатката съдържа 39 от 63 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f0e36815-7d74-4582-8114-c1e34d63a76d