Определение № 3010 от 19.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3010 гр. София, 19.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20248002901290 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба и частна касационна жалба, подадени от ищците Г. Р. А., З. А. С., С. З. Г., Г. З. Г., Н. З. Г., С. М. И., А. С. И. и А. С. И., чрез адв. С. Ч., срещу решение № 316/16.11.2023 г. по в.т.д. № 368/2023 г. на Апелативен съд – Варна в частта, с която след частични потвърждаване и отмяна на решение № 4/16.01.2023 г. по т.д. № 49/2021 г. на Окръжен съд - Добрич, са отхвърлени предявените против ЗД “БУЛ ИНС” АД, ЕИК 831830482, осъдителните искове с правно основание чл.432, ал. 1 КЗ, за горницата над 49 000 лева до обжалваемия интерес от по 150 000 лева за всеки от ищците - Г. Р. А., З. А. С. и С. М. И., и съответно за горницата над 105 000 лева до 200 000 лева за всеки от останалите петима ищци, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на З. Г. Р., починала на 17.10.2019 г. в резултат на ПТП на 11.10.2019 г., виновно причинено от С. Ж. С. като водач на лек автомобил “Фолксваген Голф” с рег.

№ ТХ6905НХ, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество. Със същото решение е потвърдено определение № 110/31.03.2023 г. на първоинстанционния съд в частта, с която е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за присъдените в полза на застрахователя разноски, вкл. адвокатско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от исковете.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК.

Релевира се, че въззивният съд не е приложил правилно принципа на справедливост, което е довело до присъждане на занижено по размер 1 обезщетение за неимуществени вреди. Излагат се доводи, че апелативният съд не е взел предвид всички критерии, имащи значение за действителния справедлив размер, както и конкретните обективни факти във връзка с това.

Подчертава се, че не са отчетени и нивата на застрахователните лимити към датата на събитието, ежегодното увеличение на премиите по застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите, практиката по сходни казуси с оглед отчитане на икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на справедливост, официалните данни на НСИ за периода 2005 г.

– 2019 г. и инфлационните процеси в страната. Оспорва се изводът на въззивната инстанция за наличие на принос на пострадалата за настъпването на вредоностния резултат - 30%, поради нарушение на разпоредбите на ЗДвП.

Поддържа се, че броят на нарушенията, извършени от делинквента, и тежестта им са значителни спрямо поведението на пострадалата, поради което дори да се приеме наличие на принос от нейна страна, то той би бил 10%. Претендира се да бъде отменено въззивното решение в отхвърлителната част и да бъде присъдено допълнително обезщетение за неимуществени вреди на ищците Г.

Р. А., З. А. С. и С. М. И. от по 101 000 лева за всеки от тях, а на всяко от децата на починалата - от по 95 000 лева.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите релевират доводи за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?”.

2. “При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки и констатираното влошено психично здраве?”.

3. “Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти?.

4. “Следва ли при определяне на обезщетението съдът да отчита и инфлацията?”.

5. “Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време?”.

6. “Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи, съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока?”.

7. “Когато въззивната инстанция се солидаризира с мотивите на 2 първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл. 272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания?”.

8. “Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?”.

9. “При формиране на изводи за наличие или липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, следва ли същият да бъде безспорно установен или предложението за такъв е достатъчно?”.

10. “При определяне степента на съпричиняването, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП?”.

11. “Следва ли заключението на вещото лице да бъде обсъдено с всички доказателствени средства по делото и следва ли съдът да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата?”.

12. “Обвързан ли е съдът със заключението на вещите лица или заедно с установените факти по делото го преценява по свое вътрешно убеждение?”.

По първия въпрос се поддържа, че е налице отклонение на въззивното решение от формираната практика на ВКС - решение № 83/06.07.2009 г. по т.д.

№ 795/2008 г. на ВКС, II т.о., и решение № 1/ 26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, II т.о. По второто питане се сочи противоречие със задължителната практика на ВКС – ППВС № 4/1968 г., както и константната такава, обективирана в решение № 149/02.05.2011 г. по гр.д. № 574/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 121/09.07.2012 г. по т.д. № 60/2012 г. на ВКС, II т.о. По третия въпрос се релевира несъответствие на обжалвания съдебен акт с решение по гр.д. № 3923/2017 г. на ВКС, по четвъртия – с решение № 1/27.03.2012 г. по гр.д. № 1106/2010 г. на ВКС, IV г.о., по петия – с решение 214/18 от 08.01.2019 г. по гр.д. № 3921/2017 г. на ВКС, IV г.о. По шестото питане се твърди отклонение от задължителната практика на ВКС - т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и константната такава решение № 15/30.01.2015 г. по гр.д. № 4604/2014 г. на ВКС IV г.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на ВКС, II г.о. По седмия въпрос се изтъква, че въззивната инстанция не е съобразила задължителната практика на касацията – ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и поС.ната такава - решение № 194/18.06.2013 г. по гр.д. № 1100/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 94/28.03.2014 г. по гр.д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о. Последно цитираният съдебен акт се счита относим и към осмата проблема, по която се сочат също решение № 906/30.12.2004 г. по гр.д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г.о., и решение № 1116/01.10.2008 г. по гр.д № 4876/2007 г. на ВКС, V г.о. По деветия въпрос се застъпва наличие на 3 несъответствие с практиката на ВКС – решение № 84/15.08.2016 г. по т.д. № 1308/2015 г. на ВКС, II т.о., по десетия – решение № 15/19.02.2020 г. по т.д. № 146/2019 г. на II т.о., решение № 97/06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на II т.о., решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на II т.о., решение № 96/15.10.2012 г. по т.д. № 936/2011 г. на I т.о. и други, по единадесетия – решение № 108/16.05.2011 г. по гр.д. № 1814/2009 г. на IV г.о. и решение № 324/ 13.07.2011 г. по гр.д. № 378/2009 г. на I г.о., по дванадесетия - решение № 622/04.08.2006 г. по гр.д. № 298/2005 г. на ВКС.

Претендира се достъп до касация и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси:

13. “Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност?”.

14. “Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?” 15. “При формиране на извод за съпричиняване, следва ли приносът на пострадалия да е безспорно установен, или предположението за такъв е достатъчно?”

16. “При определяне степента на съпричиняването, следва ли въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП?”.

Твърди се, че обжалваният съдебен акт е очевидно неправилен – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допуск до касация.

С частната касационна жалба на ищците се оспорва горецитираното решение в частта, имаща характер на определение за потвърждаване отхвърлянето на искането им по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за присъдените в тяхна тежест разноски. Счита се, че те са определени неправилно и няма доказателство за реалното им заплащане. Аргументира се, че приложените от ответника пред първата инстанция договори за правна защита и съдействие не следва де се ценят като разписка, тъй като съдържат противоречиви клаузи – адвокатското възнаграждение било платено брой, а е предвидена клауза във връзка с неплащане на хонорара. Сочи се, че в тежест на А. И. неправилно са присъдени разноски предвид липсата на представен по делото на списък по чл. 80 ГПК. Поддържа се направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. Иска се да бъде отменено обжалваното определение и в полза на застрахователя да не бъде присъждан адвокатски хонорар, а при условията на евентуалност – да му бъде присъден такъв в минималния размер по Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевира наличие на 4 хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е поставен първи въпрос “относно присъждането на разноски въз основа на документи, които не доказват надлежно извършването на разноските и техния размер пред първата инстанция и относно размера на адвокатското възнаграждение”, по отношение на който се твърди отклонение от задължителната практика на ВКС - ТР № 6/06.11.2013 г. ВКС по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК, както и трайната такава, намерила израз в определение № 528/20.06.2012 г. по ч.т.д. № 195/2012 г. на II т.о., определение № 1/09.01.2018 г. по гр.д. № 1353/2017 г. на II г.о., определение № 113/01.07.2020 г. по т.д. № 1086/2019 г. на I т.о., определение № 42/01.03.2021 г. по гр.д. № 2603/2020 г. на II г.о., определение № 50102/01.03.2023 г. по т.д. № 479/2022 г. на II т.о. и определение № 50012/01.03.2023 г. по ч.т.д. № 478/2022 г. на II т.о.

Въвежда се и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите:

2. “Дължи ли съдът произнасяне по отношение на направени разноски, които страната не е сторила реално до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция?”.

3. “Обвързан ли е съдът с минимално установения съгласно Наредба №1/09.07.2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер при релевирано от насрещната страна възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК?”.

4. “Може ли съдът при изрично констатиране на несъответствие между претендирания и минимално установения съгласно Наредба №1/09.07.2004 г. на ВАС размер на адвокатското възнаграждение и изрично възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, да остави без приложение Наредба №1/09.07.2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения?”.