Решение № 863 от 27.06.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 863 гр. Пловдив, 27.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Надежда Н. Дзивкова Рашкова

Иванка П. Гоцева при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева като разгледа докладваното от И.нка П. Гоцева Въззивно гражданско дело № 20245300500751 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „ВИВУС.БГ” ЕООД, ЕИК:

202393458, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев” №52-54, представлявано от З.С.Р., подадена чрез пълномощника му юрисконсулт Д. Д., против Решение № 4311 от 30.10.2023 г., поправено по реда на чл.247 ГПК с Решение № 406 от 24.01.2024 г., двете постановени по гр.д.№ 16467 по описа на РС – Пловдив за 2022 г., в частта, с която е признато за установено в отношенията между страните - „ВИВУС.БГ“ ЕООД и Е. Д. М., че клаузата в анекс от *** г. към договор за кредит № *** от *** г., предвиждаща заплащане на такса в размер на 89 лв. за удължаване на срока за връщане на общо дължима сума, е нищожна на основание чл. 143 от ЗЗП, както и в частта, с която „ВИВУС.БГ“ ЕООД е осъдено да заплати на Е. М. посочената сума като платена на неосъществено основание по нищожна клауза ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба - 14.11.2022 г. до окончателното й изплащане. Решението се обжалва и в частта, с която ПдРС е отхвърлил предявения от жалбоподателя насрещен иск за осъждане на Е. М. да заплати на „ВИВУС.БГ“ ЕООД сумата от 17,11 лв. - мораторна лихва за периода от 09.10.2022 г. до 10.02.2023 г. по сключения между страните договор за кредит № *** от *** г. и анекс към него от ***г. Решението в останалата част, с която ПдРС е уважил предявения от жалбоподателя насрещен иск за осъждане на Е. М. да заплати на „ВИВУС.БГ“ ЕООД сумата от 400 лв. - главница по сключения между страните договор за кредит № *** от *** г. и анекс към него от *** г. не е 1 обжалвано и е влязло в сила. С постановения съдебен акт в полза на адвокат М. В. М. е присъдено адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на ищеца в общ размер на 1440 лева с ДДС.

Във въззивната жалба са изложени подробни съображения за неправилност и необоснованост на съдебния акт в обжалваните части.

Искането към въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на ново решение, с което първоначалните искове да бъдат отхвърлени, а насрещният иск за мораторна лихва да бъде уважен. Претендира се присъждане на разноски пред двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна Е. Д. М., чрез адв. М.

М., изразява становище относно неоснователността на жалбата, моли да се потвърди първоинстанционният акт като правилен и законосъобразен по съображения, подробно изложени в депозирания отговор. Претендира се заплащане на адвокатско възнаграждение на процесуалния представител, на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, в размер на 480 лв. с ДДС.

Постъпила е и частна жалба от „ВИВУС.БГ“ ЕООД, чрез юрк. Д., срещу Определение № 13817/05.12.2023 г., постановено по гр. дело № 16467/2022 г. по описа на Пловдивски районен съд, с което е оставена без уважение молбата му по чл. 248 от ГПК. Частният жалбоподател намира присъденото адвокатско възнаграждение за прекомерно. Счита, че първоинстанционният съд е следвало да присъди възнаграждение въз основа на общия материален интерес по делото, а не за всеки един от предявените искове. Моли съда да отмени обжалвания съдебен акт и да измени решението в частта за разноските, като намали възнаграждението на адв. М. за оказаната безплатна правна помощ на ответната страна.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на частната жалба. Насрещната страна Е. Д. М., чрез адв. М. М., оспорва доводите на жалбоподателя. Счита жалбата за неоснователна.

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба на Е. Д. М. против „ВИВУС.БГ“ ЕООД, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове – установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.26, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата в анекс от *** г. към сключения между тях договор за кредит № *** от ***г., предвиждаща заплащане на такса в размер на 89 лв. за удължаване на срока за връщане на общо дължима сума, е нищожна като противоречаща на принципа на добрите нрави, неравноправна по смисъла на ЗЗП и заобикаляща материалноправните изисквания на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, както и осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр. първо от ЗЗД за връщане на посочената сума като 2 получена без основание по нищожна клауза.

От фактическа страна по делото няма спор между страните, а и се установява от писмените доказателства, че между ищеца, в качеството му на кредитополучател, и ответното дружество, като кредитодател, е бил сключен договор за потребителски кредит № *** от ***г. и анекс за допълнителна сума от 22.06.2022г., съгласно които ответникът е предоставил на ищеца суми в общ размер на 400 лв. при съответно уговорен срок за връщането им 10.08.2022 г. и при посочени в договора и анекса годишен лихвен процент 40.97 %, годишен процент на разходите - 0% и обща дължима сума по кредита - 400 лв. Впоследствие се сключил втори анекс от ***г. към договора за кредит, в който е уговорена и такса в размер на 89 лв. за удължаване на срока за връщане на общо дължима сума със 30 дни до 09.10.2022г. Към договора за потребителски кредит са представени Общи условия и разписки за извършени плащания от дата ***г. на сумата от 200 лв. и от дата 22.06.2022г. на сумата от 200 лв., с наредител „ВИВУС.БГ“ ЕООД и получател Е. Д. М.. От неоспореното заключение на ССчЕ се установява, че на *** г. при ответното дружество е осчетоводено плащане на сумата от 89 лв. по процесната клауза, макар и да не се съхранява първичния счетоводен документ за това плащане.

Ищецът твърди, че уговорката за удължаване на срока на кредита е нищожна, като неравноправна. Твърди се, че таксата е необосновано висока, води до неравновесие в правата на страните, липсва еквивалентност между таксата и извършената услуга, поради което клаузата има неравноправен характер по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и с нея се цели единствено неоснователно обогатяване на кредитора. Излагат се доводи, че същата представлява скрит разход по договора за кредит и по този начин се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, получава се скрито оскъпяване на кредита за сметка на потребителя. Моли да се признае за установено, че съответната клауза в анекса от ***г. към договора за кредит е нищожна.

По осъдителния иск по чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД няма спор, че ищецът е заплатил на ответника сумата от 89 лв. на ***г.

Ответникът оспорва исковете като неоснователни. В срока за отговор на исковата молба е предявил насрещни претенции за осъждане на Е. М. да му заплати сумата от 400 лв. – главница и сумата от 17,11 лв. - мораторна лихва за периода от 09.10.2022 г. до 10.02.2023 г. по сключения между страните договор за кредит и анекси към него.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил първоначалните искове. Приел е, че клаузата, предвиждаща такса за удължаване на срока за връщане на общо дължимата сума има неравноправен характер по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, поради което я е прогласил за нищожна. Изложил е съображения, че тази клауза е нищожна и поради заобикаляне на нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, тъй като сумата от 89 лв. не е включена в годишния процент на разходите, който бил посочен с нулева стойност. По така изложените съображения съдът е приел, че заплатената от ищеца сума по нищожната клауза за допълнителна услуга в размер на 89 лв. е платена на неосъществено основание и е осъдил ответното дружество да му я върне.

По насрещните искове районният съд е приел, че процесният договор за кредит е недействителен поради неспазване на императивните норми на чл.

3

11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК, поради което на осн. чл.23 от ЗПК потребителят е осъден да върне само чистата стойност на кредита - 400 лв., а претенцията за мораторна лихва е отхвърлена като неоснователна.

При извършената служебна проверка на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото е валидно и допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва да бъде проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата, като се следи служебно и за спазването на императивните материалноправни норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК, ВКС.

Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства за новооткрити или новонастъпили факти, поради което съдът постановява съдебния си акт на база събраните пред първата инстанция доказателства, които са подробно, пълно и правилно анализирани от първоинстанционния съд.

След преценката им, настоящият съдебен състав направи следните правни изводи:

Неоснователни са изложените във въззивната жалба доводи по отношение на първоначално предявените искове. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, а не само уговорените в него, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В т. 2 от същата разпоредба е указано, че „обща сума, дължима от потребителя“, е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. В конкретния случай таксата за удължаване на срока за връщане на общо дължима сума съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, следва да бъде включена при изчисляване на ГПР. От съдържанието на процесния договор за кредит се установява, че тази такса не е включена в ГПР, тъй като същият е посочен с нулева стойност, нито е отразена в действителната обща сума, дължима от потребителя. При тези данни, настоящият съдебен състав приема, че при сключването на договора за потребителски кредит чрез предвиждане на такса за удължаване на срока за връщане на общо дължима сума, е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на този закон, е нищожна.

Посочената договорна клауза е и неравноправна съгласно разпоредбата на чл.143, ал.1 и ал.2, т.20 от Закона за защита на потребителите, тъй като е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

4

Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав споделя направения от първоинстанционния съд извод, че клаузата в анекс от *** г. към договор за кредит № ***/***г., предвиждаща заплащане на такса за удължаване на срока за връщане на общо дължима сума, е нищожна.

Заплатената от ищеца на ответника такса в размер на 89 лв. се явява недължимо платена, поради което претенцията за връщането й е основателна и следва да се уважи. По изложените съображения, първоначалните искове се явяват основателни. В тази част решението като правилно и законосъобразно следва да се потвърди, като въззивният съд следва да поправи квалификацията на иска на чл. 55, ал.1, пр. първо от ЗЗД вместо чл. 55, ал.1, пр. второ от ЗЗД, тъй като сумата от 89 лв. е получена без основание по нищожна клауза, а не на неосъществено основание, както неправилно е приел първостепенният съд.