Решение № 232 от 02.08.2024, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 232 гр. Варна, 01.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ванухи Б. Аракелян

Членове:

Анета Н. Братанова

Дарина Ст. Маркова при участието на секретаря Дарина Б. Баева като разгледа докладваното от Дарина Ст. Маркова Въззивно търговско дело № 20243001000134 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно, образувано по жалба на „Арасшугар“ ЕООД със седалище гр.Дулово срещу решение № 70 от 12.12.2023г. по търг.дело № 20/20г. по описа на Силистренски окръжен съд, с което дружеството е прекратено на основание чл.517 ал.4 от ГПК по иск на Г. Р. И., М. А. М и М. С.

М. и дружеството е осъдено да заплати направените по делото разноски в размер на 1 080лв.

Твърди във въззивната жалба че решението е недопустимо, като постановено по недопустима искова молба, евентуално е неправилно като постановено при съществени нарушения на процесуалните правила, нарушение на материалния закон, необосновано и немотивирано.

Твърди, че между ищците по иска не съществуват общи права и задължения, нито права и задължения, почиващи на едно и също основание.

Твърди че всеки един от ищците предявява собствен и самостоятелен иск на самостоятелно основание, като всеки иск е с претенция прекратяване на ответното дружество, което обективно не може да бъде прекратено многократно. Твърди че не съществува правна норма, която да овластява 1 множество кредитори да предявяват самостоятелни искове – всеки в размера на своето вземане и на своето изпълнително основание за прекратяване на едно и също търговско дружество.

На следващо място твърди, че искът по търг.дело № 20/23г. е предявен и производството по иска е образувано и водено при включени в него три самостоятелни изпълнителни листа, издадени на три различни лица при само едно запорно съобщение, издадено от ДСИ, при само един вписан в АВ запор, три постановления за овластяване на трима различни взискатели, една искова молба с трима ищци и един и същи ответник. Твърди, че като не е изложил мотиви относно качеството на ищците и противоречието относно качеството на ищеца И., запорното съобщение на ДСИ не включва сумите по издадения в нейна полза изпълнителен лист, а запорното съобщение обхваща единственото вземанията на лицата С. и М., но не и вземането на И., като не е ясно на какво основание същата е конституирана като ищец. Твърди че с издаването на първото по време постановление за овластяване на взискател за предявяване на иск по чл.517 от ГПК ДСИ е осъществил задълженията си, при което последващо издадените постановления за овластяване на други взискатели са нищожни, съответно нищожни са всички актове, издадени от ДСИ, извън първия по време. Твърди че правото на искане за прекратяване на търговско дружество не принадлежи на всички кредитори поотделно.

Твърди че съдът не е обсъдил разликата между предявяване на иск за прекратяване на търговски дружество и право на удовлетворяване в изпълнителното производство от ликвидационен дял. Позовава се на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза и твърди че дружеството не осуетява удовлетворяване на вземането, а не разполага с парични средства и имущество за плащане на дълга на едноличния собственик и същото е неплатежоспособно. Твърди че с евентуално прекратяване на дружеството, имуществото му не е в състояние да покрие задълженията му към негови кредитори и на първо място към държавата. Поради което и твърди че не е налице предпоставката „осуетено удовлетворяване на вземането от страна на дружеството – трето задължено лице“.

Моли съда да обезсили обжалваното решение като недопустимо, евентуално да го отмени и вместо него да постанови друго, с което предявеният срещу дружеството иск да бъде отхвърлен. В съдебно заседание, 2 чрез процесуалния си представител, поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира направените по делото разноски.

Въззиваемите Г. Р. И. от гр.Дулово, М. А. М. и М. С. М., и двамата от с.Черник, община Дулово, в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК писмен отговор, изразяват становище за неоснователност на подадената жалба и молят съда да потвърди обжалваното решение. Претендират адвокатско възнаграждение за процесуално представително на М. М. и М. М. по реда на чл.38 от ЗА. В депозирана за съдебно заседание молба молят съда да потвърди обжалваното решение.

Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното:

Предявен е конститутивен иск по чл.517 ал.4 от ГПК от Г. Р. И., М. А. М. и М. С. М. срещу „Арасшугър“ ЕООД за прекратяване на дружеството.

Разпоредбата на чл.517 от ГПК урежда реда за удовлетворяване на кредитор с изискуемо вземане към длъжник – съдружник в търговско дружество чрез изпълнение върху дела му от търговското дружество.

Легитимацията на въззиваемите Г. Р. И., М. А. М. и М. С. М. като взискатели се установява на базата на издадените от съдебния изпълнител постановления за овластяване от 12.06.2022г. по изпълнително дело № 240/23г. на ДСИ при РС – Дулово, които удостоверяват че към момента на постановяването им е налице висящо изпълнително производство срещу длъжника Х Н А, а овластените лица да предявят искове по чл.517 от ГПК са негови взискатели. От извършена от съда служебна справка по партидата на дружеството – въззивник на 06.07.2023г. се установява, че е вписан запор върху всички дружествени дялове от капитала, собственост на едноличния му собственик – длъжника А. Копие от запорното съобщение е приложено като доказателство по делото.

Твърдения, респективно доказателства, че дружеството „Арасшугър“ ЕООД е изплатило вземането на взискателите, или че вземанията им са погасено - независимо дали от дружеството, длъжника или от трето лице, няма.

С оглед на така изложеното, съставът на възззивния съд намира 3 фактическия състав за уважаване на конститутивния иск по чл.517 ал.4 от ГПК за доказан – Г. Р. И., М. А. М. и М. С. М. са кредитори спрямо А, едноличен собственик на капитала на „Арасшугър“ ЕООД, чието прекратяване се иска. Принудителното изпълнение по изп.дело № 240/23г. е насочено върху дела на едноличния собственик на капитала, като е наложен запор върху дела на А чрез вписване в търговския регистър. Налице е овластяване на взискателите от съдебния изпълнител да предявят искове пред съда за прекратяване на дружеството. Дружеството – въззивник не представя доказателства за удовлетворяване на вземането на взискателите по изпълнително дело № 240/23г.

Съставът на въззивния съд намира възраженията на въззивника срещу легитимацията на взискателите за неоснователни. Видно от представеното по делото /л.97 от първоинстанционното дело/ удостоверение от ДСИ въз основа на издадените им изпълнителни листи първоначално са образувани три отделни изпълнителни дела, като след образуването им вземанията на кредиторите по отделните изпълнителни листи са присъединени към вземането на взискателя по изп.дело № 240/23г. Именно в полза на тримата взискатели е наложен и запорът върху дружествените дялове.

Присъединяването на кредитори в изпълнителното производство е институт, характерен за принудителното изпълнение на парични вземания. То е израз на възможността на всеки кредитор да иска принудително изпълнение върху което и да е секвестируемо имуществено право на длъжника - чл.133 от ЗЗД и чл.442 от ГПК. Присъединяването на кредитори се осъществява, за да бъде удовлетворен присъединеният кредитор от същия имуществен обект, върху който е насочено изпълнението по висящия изпълнителен процес. Целта на присъединяването на кредитори е те да участват в разпределението при спазване на установения в чл.136 от ЗЗД ред на привилегиите и да получат въз основа на него плащане. Всеки от взискателите като носител на правото на принудително изпълнение може да избере начина на изпълнение, когато негов предмет е парично притезание, съответно да го промени или да посочи няколко изпълнителни способа, ако са нужни за удовлетворяване на вземането – чл.426 ал.1 и 2 от ГПК. Разпоредбата на чл.457 от ГПК регламентира изрично процесуалното положение на присъединените взискатели – те имат същите права както първоначалния взискател и се ползват от извършените до присъединяването процесуални действия.

4

Всеки от взискателите е легитимиран да посочи като способ за изпълнение – изпълнение върху дял от търговско дружество на длъжника и да бъде овластен от съдебния изпълнител при съответните условия да предяви иска. Поради което и е допустимо издаването на три постановления за овластяване на взискателите. Предявяването на конститутивния иск съвместно от тримата овластени взискатели не го прави недопустим.

Резултатът при евентуалното уважаване на иска – прекратяване на дружеството ползва всички присъединени взискатели, които следва да бъдат удовлетворени от ликвидационния дял на едноличния собственик при спазване на установения в чл.136 от ЗЗД ред на привилегиите. Единствено в хипотеза на плащане на дълга към някой от присъединените взискатели би се поставил въпросът за недопустимост на производството по отношение на съответния кредитор, каквито възражения за погасяване на дълга няма в настоящето производство.

Неоснователно е и възражението, че дружеството въззивник не разполага с парични средства и имущество за плащане на дълга на едноличния собственик и същото е неплатежоспособно. Само при наличие на влязло в сила решение, с което ответникът по предявен иск по чл.517 ал.4 от ГПК е обявен в несъстоятелност и е прекратена търговската му дейност ще е настъпила целената с конститутивния иск правна промяна - прекратяване на дружеството, а това би довело недопустимост на иска. В настоящия случай няма такова решение, поради което и искът срещу дружеството е допустим.

Известна на съда е практиката на касационната инстанция, досежно възможността конститутивният иск по чл.517 ал.3 от ГПК да бъде отхвърлен, когато според баланса на дружеството с ограничена отговорност, ответник по иска, към края на месеца, през който е прекратено участието на съдружника, пасивът превишава активите на дружеството. Но тази практика е постановено по спорове по искове с правно основание чл.517 ал.3 от ГПК и е неприложима към исковете по чрл.517 ал.4 от ГПК срещу еднолично дружество с ограничена отговорност.

С оглед на така изложеното, съставът на въззивния съд намира предявеният иск за доказан и основателен и следва да бъде уважен като бъде постановено решение за прекратяване на „Арасшугър“ ЕООД. Обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

5

Действително посочването в диспозитива на обжалваното решение на воденото между ищците и едноличния собственик на капитала исково производство и постановеното решение, въз основа на което са издадени изпълнителните листи, легитимиращи ищците като взискатели, както и съществуването на неудовлетворено вземане на кредиторите, не са задължителна част от диспозитива на решението по иска по чл.517 от ГПК. В диспозитива следва да бъде индивидуализирано дружеството, което се прекратява, както и да бъдат посочени страните по иска. Поради което и оплакването срещу допълнително посочените в диспозитива данни досежно страните е неоснователно и не налага съответна промяна в диспозитива на обжалваното решение.

На основание чл.78 ал.1 от ГПК и направеното искане, дружеството въззивник следва бъде осъдено да заплати на адвокат И., защитаваща другите двама въззиваеми по реда на чл.38 от ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на сумата общо 500лв., с ДДС. При определянето му съставът на въззивния съд съобрази даденото тълкуване в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от СРС и отчита че нормата на чл.38 ал.2 от ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Съдът определи размерът съобразно видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. За да определи този по-нисък размер съдът отчита и обстоятелството, че адвокат И. освен процесуален представител на въззиваемите М. е съответно ищец, сега въззиваем и в лично качество в процеса, поради което освен интереса на своите клиенти, защитава и собствен интерес.