Решение № 6988 от 17.04.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6988 гр. София, 17.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ИВЕТА В. ИВАНОВА при участието на секретаря ДИАНА АЛ. МАНОЛОВА като разгледа докладваното от ИВЕТА В. ИВАНОВА Гражданско дело № 20231110164579 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е от Е. П. Б. срещу [фирма] отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответното дружество сумата от 400 лева, равняваща се на 1/3 част от сумата от 1 200 лева, представляваща главница по запис на заповед от 15.10.2005 г., за която сума по гр. дело № 21769/2006 г. по описа на Софийски районен съд, 64-ти състав е издаден изпълнителен лист от 27.10.2006 г., въз основа на който е образувано изпълнително дело № 1097/2021 г. по описа на ЧСИ Г.К. с рег. № *** и с район на действие Софийски градски съд, поради новонастъпило обстоятелство – погасяване по давност на правото на принудителното му изпълнение.

Ищцата твърди, че в хода на производството по гр. дело № 21769/2006 г. по описа на Софийски районен съд, 64-ти състав по реда на чл. 237 ГПК (отм.) е издаден изпълнителен лист от 27.10.2006 г., с който А.Б.Б. е осъден да заплати на [фирма] (с настоящо търговско наименование „***“ ЕАД) сумата от 1 200 лева, представляваща главница по запис на заповед от 15.10.2005 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.10.2006 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 84 лева – разноски по делото.

Посочва, че след смъртта на А.Б. и по силата на настъпилото наследствено правоприемство на основание чл. 60 ЗН ищцата Е. Б., като негов законен наследник, поначало отговаря за 1/3 част от задълженията по процесния изпълнителен лист. За събиране на вземанията по изпълнителния лист по молба от 18.05.2007 г. на кредитора [фирма] е образувано изпълнително дело № 1097/2021 г. по описа на ЧСИ Г.К. с рег. № и с район на действие Софийски градски съд. В хода на същото Е. Б. е конституирана като длъжник, наред с другите двама наследници на първоначалния такъв. Излага се, че с договор за цесия и на основание чл. 99 ЗЗД последното е прехвърлило вземанията, обективирани в изпълнителния лист, в полза на ответното дружество [фирма]. В исковата молба ищцата отрича да дължи сумата от 400 лева, равняваща се на 1/3 част от главницата по изпълнителния лист с твърдения за погасяване по давност на притезанието. Посочва се, че в хода на 1 изпълнителното дело са предприети действия, като на 23.05.2007 г. е изпратена покана за доброволно изпълнение до наследодателя на ищцата, а на 21.03.2008 г. са запорирани банковите му сметки. Поддържа се, че считано от 26.06.2015 г. и в продължение на две години или до 26.06.2017 г. поради бездействие на съдебния изпълнител и на взискателя производството по изп. дело следва да се счита за прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Намира всички последващи изпълнителни действия за ирелевантни, предвид осъществяването им след настъпване на перемцията. Счита за приложим към процесното вземане тригодишният давностен срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ, изтекъл на 26.06.2018 г. Въпреки настъпилата перемпция и погасяване по давност на вземането, изпълнителният процес не е прекратен, а в хода на същия – на 02.10.2023 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищцата, получавано от ДГ № 186 „Деница“. С тези съображения ищцата Е. Б. обосновава правния си интерес от търсената защита и отправя искане за уважаване на исковата претенция чрез признаване за установено в отношенията между страните, че същата не дължи на ответника сумата от 400 лева, равняваща се на 1/3 част от сумата от 1 200 лева, представляваща главница по запис на заповед от 15.10.2005 г., за която сума по гр. дело № 21769/2006 г. по описа на Софийски районен съд, 64-ти състав е издаден изпълнителен лист от 27.10.2006 г., както и за присъждане на сторените по делото разноски.

В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът [фирма], чрез пълномощника си юрк. Тихолов, заявява, че признава исковата претенция като основателна.

Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищцовота страна адвокатско възнаграждение с искане за намаляването му до предвидения в Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет минимум, предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото.

В проведеното на 08.04.2024 г. открито съдебно заседание страните, редовно призовани, не се явяват и не изпращат представител.

В депозирана по делото писмена молба от 01.04.2024 г. ищцата Е. Б., чрез пълномощника си адв. Ч., отправя искане да бъде постановено решение при признание на иска, съгласно чл. 237, ал. 1 ГПК и за уважаване на иска, предвид погасяване по давност на процесните вземания. Претендира присъждане на разноски съгласно списък, обективиран в молбата.

С оглед становището на ищцата и на основание чл. 237, ал. 1 ГПК с протоколно определение съдът е прекратил съдебното дирене, обявявайки, че ще се произнесе с решение съобразно признанието.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът в изпълнителния процес може да оспорва чрез иск изпълнението. По своята правна същност този отрицателен установителен иск е проявна форма на защита на длъжника в производството по индивидуално принудително изпълнение срещу материалноправната му незаконосъобразност. Последният има за предмет оспорване на вземането, материализирано в изпълнителния лист и може да бъде основан единствено на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание и водещи до погасяване н а възникналото и претендирано право на взискателя или на отговорността на длъжника – арг. ал. 2 на същия законов текст.

С оглед изложеното, при предявена отрицателна установителна искова претенция, основана на твърдението, че вземането е недължимо като погасено по давност, в 2 доказателствена тежест на ищцата е да установи правния си интерес от търсената искова защита чрез отричане на вземанията, като докаже наличието на твърдяната форма на извънпроцесуално поведение на ответното дружество, свързана с претендиране на процесната сума, активната си процесуална легитимация в процеса – качеството си на наследник на длъжника на вземанията по процесния изпълнителен лист, периода – начален и краен момент на давността, както и материалноправната легитимация на ответника, като носител на оспореното вземане по силата на договор за цесия, сключен с първоначалния кредитор.

В тежест на ответника е да установи, че е станал носител на процесните вземания на твърдяното основание, както и предприемането на конкретни действия, довели до спиране/прекъсване на давностния срок, за което обстоятелство ответникът не сочи доказателства.

Както вече беше изяснено, с отговора на исковата молба ответното дружество [фирма] признава предявения иск на посоченото правно основание, поради което и с оглед направеното от ищцата изрично искане с молбата от 01.04.2024 г. с определение на съда съдебното дирене е прекратено и в тази връзка по делото не са събирани други доказателства, извън вече представените, в частност от ищцата, с оглед предоставената й възможност с определението от 19.02.2024 г.

По своята правна същност направеното признание на исковата претенция представлява процесуално действие на ответника, с което същият се отказва от защита срещу иска, който счита за основателен и заявява, че твърденията на ищеца отговарят на действителното правно положение, в случая, че процесното вземане е недължимо поради погасяването му по давност. Това води до съвпадане на насрещните позиции на двете страни, респ. до отсъствието на правен спор между тях от момента на извършване на признанието.

Същевременно, релевираното в процеса признание не попада в някоя от хипотезите на чл. 237, ал. 3 ГПК, нито в друго въведено от закона изключение. Признава се право, с което страната може да се разпорежда, като изявлението за това изхожда от упълномощен процесуален представител. Признанието не противоречи на закона и добрите нрави, предявеният иск не е брачен, нито по гражданско състояние или за поставяне под запрещение, поради което съдът следва да зачете извършеното признание, уважавайки исковата претенция на това основание.

Предвид изложените съображения, основавайки решението си на така направеното признание на иска от ответната страна, съдът намира, че същият следва да бъде уважен изцяло.

За прецизност и пълнота на изложението съдът намира за необходимо да отбележи следното:

От систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 110 и чл. 118 ЗЗД следва изводът, че погасителната давност е законоустановен период от време, през който носителят на едно вземане бездейства и с изтичането на който последният губи възможността да получи защита на правото си чрез средствата на държавната принуда.

По делото не се спори, че вземането в размер от 400 лева, равняващо се на 1/3 част от сумата от 1 200 лева, чиято дължимост отрича ищцата, представлява част от главницата по запис на заповед от 15.10.2005 г., за която сума по гр. дело № 21769/2006 г. по описа на Софийски районен съд, 64-ти състав в полза на [фирма] и срещу лицето А.Б.Б. е издаден изпълнителен лист от 27.10.2006 г. – на основание чл. 237, б. „е“ ГПК (отм.). Не е спорно, че ищцата Е. П. Б. е един от законните наследници – съпруга на длъжника А.Б., починал на 11.03.2013 г., заедно с неговите двама синове. Не се спори също, че след издаване на изпълнителния лист ответното дружество [фирма] е придобило вземанията по изпълнителния лист като частен правоприемник на първоначалния кредит и по силата на 3 договор за цесия.

Посочените обстоятелства следват и от приетите по делото писмени доказателства – заверени копия от изпълнителен лист от 27.10.2006 г., издаден по гр. дело № 21769/2006 г. по описа на Софийски районен съд, 64-ти състав, удостоверение за наследници от 03.06.2013 г., издадено от С.о., район Т. и покана за доброволно изпълнение, адресирана до първоначалния длъжник А.Б. и изходяща именно от ответното дружество, като правоприемник на „***“ ЕАД (с предишно наименование [фирма].

Същевременно, с оглед съвпадащите твърдения на страните и на основание чл. 146, ал.

1, т. 3 ГПК с проекта за доклад по делото, обективиран в определението от 19.02.2024 г. и обявен за окончателен такъв, предвид липсата на възражения, като безспорно е отделено обстоятелството, че ответникът е станал носител на вземанията по процесния изпълнителен лист въз основа на договор за цесия.

Изясни се, че процесният изпълнителен лист е издаден по реда на чл. 237 ГПК (отм.) и конкретно на основание чл. 237, б. „е“ ГПК (отм.) – запис на заповед в производство, в което предмет на разглеждане е редовността на изпълнителното основание и характера на удостовереното вземане, без да се провежда процес, в който със сила на пресъдено нещо да е установено съществуването на притезанията на кредитора. Този изпълнителен титул е основание за образуване на производство по индивидуално принудително изпълнение и подлежи на оспорване от длъжника чрез възражение по реда на чл. 250 ГПК /отм./ или чрез отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК (отм.). Във всички случаи длъжникът упражнява правата си след връчване на поканата за доброволно изпълнение.

При съобразяване с характера на производството по издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, съдът приема, че определението по чл.

242 ГПК /отм./ се ползва с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо, в който смисъл е и Решение № 94/27.07.2010 г. по търг. дело № 943/2009 г. на І т.о., ТК на ВКС.

Доколкото вземането за главница, удостоверено в изпълнителния лист, представлява притезание по запис на заповед, то давностният срок за погасяването му е тригодишен – чл.