Решение № 2047 от 29.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2047 гр. Пловдив, 29.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330105682 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Е. Г. Ш. против „Вива Кредит“ АД, с която се предявяват обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл. 21, ал.1 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл.5, ал.2 от договор за кредит № **/** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1126,35 лева, е нищожна като противоречаща на добрите нрави, заобикалящи разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № **/** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 2400 лева, която последният следвало да върне на 15 месечни вноски, при ГПР от 49,49 % и фиксиран лихвен процент от 40,32 %. В чл. 5, ал.1 от договора било посочено, че ищецът следва в тридневен срок от усвояване на сумата по заема да представи едно от следните обезпечения: поръчител, физическо лице, което следва да отговаря на описани в договора, или банкова гаранция за цялото задължение, валидна 30 дни след падежа за плащане. При неизпълнение на посоченото задължение се дължала неустойка в размер на 1126,35 лева, разсрочено към всяка вноска. Навеждат се съображения, че ищцата е усвоила заемния ресурс, но не заплатила 1 посочената неустойка поради следните съображения: клаузата за неустойка се явявала нищожна, доколкото посочената сума по съществото си представлявала скрито възнаграждение, което следвало да бъде включено в ГПР, по който начин се заобикаляло изискването за максималния допустим размер на ГПР, регламентирано в чл. 19, ал.4 ЗПК, като неустойката противоречала на добрите нрави, доколкото излизала извън присъщите й санкционна, обезпечителна и обезщетителна функции. Поради изложеното се предявява исковата претенция и се претендират разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Вива Кредит“ АД, с който се излагат съображения за недопустимост, а при условията на евентуалност – за неоснователност на предявената искова претенция. Възразява се, че ищцата няма интерес от предявяване на иска, доколкото сумата за неустойка не е начисляване. При условията на евентуалност, ако съдът приеме, че предявеният иск се явява допустим, се посочва, че същият е неоснователен, доколкото клаузата за неустойка се явява действителна. Същата не противоречала на добрите нрави, като била уговорена за компенсиране на вреди от непредставянето на обезпечение, което поставяло ответното дружество в риск. Ищецът имал и право в 14-дневен срок от сключване на договора да се откаже от него, ако прецени, че не може да изпълни посоченото задължение. Сумата за същата не следвало да бъде включена в ГПР, доколкото не представлявала общ разход по кредита, а задължението за неустойка възниквало впоследствие – след неговото сключване. Поради изложеното се претендира производството да бъде прекратено като недопустимо, а при условията на евентуалност – исковата претенция да бъде отхвърлена. Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 211, ал.1 ГПК е постъпила и насрещна искова молба от „Вива Кредит“ АД срещу Е. Г. Ш., с която се предявява осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1800 лева, представляваща главница по договор за кредит № **/** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба 07.05.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

В насрещната искова молба се излагат съображения, че със същата вземанията по договор за кредит № **/** г., сключен между страните, се 2 обявяват за предсрочно изискуеми, като към настоящия момент е останала дължима главница в размер на 1800 лева. Посочва се, че ищцата е извършила плащания в размер на 600,00 лева по посочения договор. Поради изложеното се предявява исковата претенция и се претендират разноски по делото.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба от ищеца, с който се излагат съображения, че целият договор за потребителски кредит е недействителен, поради което се дължи чистата стойност по кредита.

Претендира се в полза на ответника да не се присъждат разноски по делото.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Вива Кредит” АД и Е. Г. Ш. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем „**“ № ** от ** г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 2400 лв. Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 40,32 %, годишният процент на разходите е 49,49 %, а задължението следва да се погаси на 15 анюитетни вноски.

Съобразно чл. 1, ал. 3 от Договора, за предоставена услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи на кредитора такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер от 1689,60 лв. Съобразно чл. 5, ал. 1 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) физическо лице- поръчител, което да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания: да представи бележка от работодателя си, издадена не по- рано от 3 дни от деня от представяне и да отговаря на следните изисквания- да е навършило 21 годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000лв.; през последните 5 години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус не по- лош от „редовен“; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател или 2) банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото 3 задължение на заемателя. При неизпълнение в срок на посоченото задължение, длъжникът се е задължил да заплати на кредитора неустойка в размер от 1126,35 лв., която кредиторът е разсрочил в чл. 4, ал. 2 от Договора и която се добавя към всяка анюитетна вноска.

По силата на сключения договор за потребителски кредит, на длъжника Ш. е предаден погасителен план, както и копие от условията, приложими към кредиторното правоотношение.

По делото е прието заключение по допуснатата ССчЕ, изготвена от вещото лице П. Н.. Съобразно същото ищецът е извършил към ответника едно плащане по процесния договор за кредит в размер на 600,00 лева, което е разпределено по пера, както следва: 398,82 лева за главница и 210,18 лева за договорна лихва. С оглед изложеното вещото лице е достигнало до извод, че дължимата сума по договора възлиза на 2018,18 лева, а ако плащането се приспадне единствено от чистата стойност по договора, дължимата сума възлиза на 1800,00 лева.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „Вива Кредит“ АД като заемодател и Е. Г. Ш. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 2400,00 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

В случая кредиторът изисква и заплащането на сума в размер от 1126,35 лв. - неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение. Разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: физическо лицепоръчител ( което следва да отговаря на горепосочените кумулативно 4 поставени изисквания ) или банкова гаранция. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 5, ал. 1 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (2400 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на цялото задължение по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчител, който да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 5, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове 5 разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 49 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повечекакто вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 4 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Същото се отнася и до разписаната в чл. 1, ал. 3 от Договора такса за „експресно разглеждане на документи“. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.

Разпечатката съдържа 22 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f0cac067-82b1-455e-89fe-70500c0e6a99