Определение № 2505 от 19.05.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2505 гр. София, 19.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Албена Бонева

Геника Михайлова като разгледа докладваното от Албена Бонева Частно касационно гражданско дело № 20248003102650 по описа за 2024 година

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК и е образувано по частни жалби, подадени от насрещните страни по спора – И. И. М. и М. Д. М., срещу въззивно определение № 2976/28.02.2014 г. на Софийски градски съд, постановено по въззивно гр. д. № 1024/2024 г.

С обжалваното определение въззивният съд изменил частично определението на първостепенния Софийски районен съд по чл. 248 ГПК, постановено по гр.д. № 54195/2020 г. и, като краен резултат, отхвърлил искането на ищцата по делото И. И. М. за присъждане на съдебноделоводни разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК и осъдил същата да заплати на ответника по делото М. Д. М. сумата в размер на 635 лв., на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК.

Жалбоподателят-ищец И. М., чрез адв. П. Н., обжалва въззивното определение, като излага съображения за неправилност. Счита, че не тя, а ответникът – бившият съпруг М. М., е виновен за предявяване на иска по чл. 27, ал. 2 СК, а също така, не може по това дело адвокатското възнаграждение за процесуално представителство да е в размер на 600 лв., още, че въззивният съд бланкетно приложил чл. 78, ал. 4 ГПК.

Насрещната страна М. Д. М., чрез адв. Д. Г. П., отговаря в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, че частната жалба е нередовна, защото по съдържание изложението преповтаря съдържанието на частната жаба и няма формулирани правни въпроси. В евентуалност излага съображения за неоснователност на частната жалба. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски по частното производство.

Жалбоподателят – ответник М. М., чрез адв. Д. П., обжалва въззивното определение в частта, с която в негова полза са признати за възстановяване от ищцата съдебноделоводни разноски само до размера на 635 лв., вместо сторените и претендирани 3535 лв.

1

Възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК на ищцата И. М. намира за процесуално недопустимо, защото е направено едва в отговора на молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК; Поддържа, че нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК е незаконосъобразно приложена - съдът неправилно е взел предвид минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/2014 г. към момента на сключване на договора за правна помощ, а не към датата на прекратяване на производството, не съобразил извършените по делото процесуални действия с участието на адвоката на страната, както и положения труд.

Насрещната страна И. И. М., чрез адв. П. Н., отговаря в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, че касационно обжалване не следва да се допуска, евентуално, че частната касационна жалба на ответника по делото е неоснователна.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че частните касационни жалби са допустими – подадени са в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимни страни, чрез надлежно упълномощени процесуални представители, срещу подлежащ на обжалване пред ВКС съдебен акт. Възражението на М. М. за нередовност на частната жалба, подадена от И. М. е неоснователно. Тя е подала изложение към своята частна жалба, с което формално е изпълнила условието по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а дали и доколко има формирани правни въпроси, отговарящи на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, и налице ли са допълнителните условия за допускане на касационно обжалване, е въпрос на преценка при селектиране на частната жалба.

За да се произнесе, съставът на ВКС, взе предвид следното:

И. М., на 04.11.2020 г., е предявила против М. Д. М. иск по чл. 27, ал. 2 СК за прекратяване по време на брака на съпружеската имуществена общност по съдебен ред.

С определение № 20101682 от 30.08.2023 г. сезираният Софийски районен съд намерил иска за недопустим и прекратил образуваното пред него производство по гр.д. № 54195/2020 г.

Съдът установил, че още на 05.03.2020 г., преди предявяване на иска по чл. 27, ал. 2 СК, е влязло в сила решението, с което бракът между страните е прекратен с развод. Със същото определение оставил без уважение искането на ищцата за присъждане на съдебноделоводни разноски по делото, предвид резултата, а още изложил и съображения, че в случая намира приложение чл. 78, ал. 2 ГПК – ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото.

Ищцата подала молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на определението в частта за разноските.

Ответникът М. М. подал молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за допълване на определението, като съдът се произнесе по искането му за присъждане на съдебноделоводни разноски.

С определение № 20105755 от 17.10.2023 г. първостепенният съд отказал да измени определението от 30.08.2023 г. и да присъди разноски в полза на ищцата; допълнил същото определение, като присъдил в полза на ответника съдебноделоводни разноски в размер на 1035 лв., от които 35 лв. платени държавни такси. Намерил за основателно възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, че адвокатско възнаграждение над 1000 лв. до заплатената сума от 3500 лв. се явява прекомерно.

Въззивният Софийски градски съд, с определение № 2976/28.02.2014 г., постановено по 2 въззивно гр. д. № 1024/2024 г., потвърдил отказа на СРС да измени определението си от 30.08.2023 г. и да присъди в полза на ищцата съдебноделоводни разноски. Изложил подробни съображения по приложението на чл. 78, ал. 4 ГПК по конкретния казус.

Въззивната инстанция, също така, намерила за основателно възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК. Счела, че заплатеното от М. М. адвокатско възнаграждение се явява прекомерно за сума над 600 лв., в резултат на което изменил като резултат първоинстанционното определение, като осъдил ищцата да заплати на ответника съдебноделоводни разноски в размер на 635 лв. – общо заплатени държавни такси и адвокатски хонорар. Съставът на Софийския градски съд обсъдил релевантните за чл. 78, ал. 5 ГПК обстоятелства, измежду които изначалната яснота за М. М., още при сключване на договора за процесуално представителство, че искът по чл. 27, ал. 2 СК се явява недопустим и ясното осъзнаване, че производството няма да се развие по съществото на спора и да се постанови решение, т.е. уговореният размер на адвокатския хонорар е бил несъответен на очакваната фактическа и правна сложност на делото. Намерил за неоснователно възражението на М., че с оглед множеството предявени от ищцата искове, той има право на по-висок размер адвокатско възнаграждение и съображенията са следните: Преди да връчи препис от исковата молба, още с определение от 16.11.2020 г., районният съд е разделил производството и оставил за разглеждане пред себе си само иска по чл. 27, ал. 2 СК. Договорът за правна защита и съдействие между ответника и адв. Д. П. е сключен след това, като по делото е осъществявана защита единствено по иска с правно осн. чл. 27, ал. 2 СК; за ответника не е имало никога съмнение, че производството е висящо само по този иск, за който още при получаване на копие от исковата молба и сключване на договора за правна защита и съдействие, е знаел, че е недопустим. Сам М. М. е предявил насрещен иск по чл. 29, ал. 3 СК, но той с изрично определение на РС не е бил приет за разглеждане, поради което, и по отношение на насрещната претенция, няма правно основание да претендира разноски.

Втората инстанция заключила, че сумата от 600 лв. за адвокатско възнаграждение (до минималния размер, предвиден в чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. , изм. и доп. ДВ бр. 68 от 31 юли 2020 г., изд. от Висшия адвокатски съвет), следва да бъде възстановена от ищцата на ответника; над 600 лв. заплатеното адвокатско възнаграждение се явява прекомерно.

По частната жалба на И. И. М.:

Основателно е възражението на насрещната страна, че в нейното изложение няма формулирани правни въпроси, в основната си част преповтаря съдържанието на частната жалба и съдържа възпроизвеждане на приетото от въззивната инстанция. Цитирани са множество съдебни актове на ВКС, за които И. М. е заявила, че са неприложими по конкретния казус, т.е. не основава на тях евентуално твърдение за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба на ищцата М. не следва да се допуска до касационно обжалване. За да се извърши преценката по чл. 288 ГПК, в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е ясно първо кой въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в определението, има предвид касатора, и какво е конкретното му 3 отношение към резултата по спора. Въпросът трябва да бъде ясно и точно посочен, като съдът може само да го конкретизира, преформулира и уточни или квалифицира, но не може сам да го определи с оглед касационните оплаквания или направо въз основа на въззивния съдебен акт, или да го предположи от представените (цитирани) съдебни актове – в този см. указанията в ТР № 1/2009 на ОСГТК на ВКС. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение (хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК). В цитираното ТР е изрично изяснено, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Липсата на обосновка за значението на повдигнатите въпроси към конкретния спор, както и за наличието на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т.1, 2 и 3 ГПК, също има като резултат недопускане на касационното обжалване.

Върховният касационен съд многократно се е произнасял и, че бланкетното цитиране на чл.

280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане на уредените в нормата хипотези, не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Несъгласието с постановеното от съда, не е такава обосновка. Прилагането към изложението на съдебна практика също не е достатъчно, защото тази практика служи като доказателство на твърдението, че по изяснен, конкретно поставен правен въпрос, за който е установено, че е от значение за изводите на въззивния съд, той се е произнесъл в противоречие с нея.

В случая липсват правни въпроси, съответно обосновка за наличие на някое от допълнителните условия от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. При служебно извършената проверка настоящият състав не установи наличие на и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК.

В заключение, касационно обжалване по частната жалба на И. М. не следва да се допуска.

По частната касационна жалба на М. М.:

Той обосновава допускане на касационно обжалване със следните въпроси: 1.коя редакция на Наредба № 1/2014 г. на Висшия адвокатски съвет се прилага от съда при намаляване на адвокатското възнаграждение, при възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК – редакцията на нормата към датата на постановяване на съдебния акт, към последното съдебно заседание или към датата на сключване на договора за правна помощ; 2.правилно и допустимо ли е съдът да намалява адвокатското възнаграждение без да е налице своевременно предявено и допустимо възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК;

3.как се определя размерът на присъдено адвокатско възнаграждение в полза на ответник по прекратено дело поради недопустимост на предявен иск – съобразно фактическата и правна сложност на делото, извършената правна дейност и процесуално представителство, броят на проведените открити съдебни заседания, в които ответникът се е представлявал от адвоката 4 си, или на формално основание, по съображения, че искът е бил недопустим, въпреки, че съдът е провел съдебното дирене. Според жалбоподателя, разглеждането на правните въпроси е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото (чл.