Решение № 310 от 29.07.2026, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 310 гр. Карлово, 29.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Йоана М. Апостолова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20265320100736 по описа за 2026 година

Производството е образувано по иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, предявен от Д. С. П. (с предишно фамилно име Кънева), ЕГН:

********** от *** чрез адв. С. Н. против „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК:

202531869, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. Цариградско шосе 115 Е, ет. 5, представлявано от управителя Н.П.П., чрез адв. Х. М..

Ищцата твърди, че на 09.04.2025 г., сключила със „Сити Кеш“ ООД Договор за обезпечен потребителски кредит №1281691, по силата на който са й предоставени в собственост заемни средства в размер на 500,00 лева /255.10 евро/, при фиксиран лихвен процент по заема 49 %, годишен процент на разходите – 64.03 %.

В чл.7, ал.5 страните се договорили, че в случай на непредставяне на предвиденото в чл.6, ал.1 от договора обезпечение, кредитополучателят дължи неустойка на кредитора в размер на 148.32 лв. /75.67 евро/, която следва да престира разсрочено заедно с погасителната вноска. Ищцата потвърждава, че е усвоила изцяло заемния ресурс, но не дължи плащания за неустойка, като излага подробни съображения за нищожността на клаузата на чл.7, ал.5 от Договора.

1

Моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата за неустойка, обективирана в чл. 7, ал.5 от сключения между нея и ответното дружество Договор за обезпечен потребителски кредит №1281691 от 09.04.2025 г., като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК. Претендира разноски.

С отговора на исковата молба ответното дружество, чрез адв. М. оспорва иска като недопустим и неоснователен, предявен при условията на злоупотреба с право. Договорът вече не бил действащ между страните и кредиторът не разполагал с никаква правна възможност да изисква каквито и да било допълнителни суми по него. Ето защо за кредитополучателя липсвал правен интерес от предявяване на настоящия установителен иск за нищожност на клауза от него, доколкото в най-пълна степен би могъл да защити интереса си с единствено с осъдителния иск. Твърди, че процесната клауза не противоречи на закона и добрите нрави и излага доводи. Моли съда да прекрати делото, алтернативно – да отхвърли иска. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства във връзка със становищата на страните, приема от фактическа и правна страна следното:

Предявен е иск за прогласяване нищожността на договорна клауза, като се твърди, че същата противоречи на императивни правни норми и накърнява добрите нрави. Искът е допустим, като съдът намира възражението за липса на правен интерес за неоснователно. Правният интерес от подобен установителен иск не отпада единствено поради прекратяване или изпълнение на договора. Доколкото спорът между страните относно действителността на клаузата е налице и ответникът не признава нейната нищожност, за ищеца съществува интерес да получи съдебно установяване на този правопораждащ факт със сила на пресъдено нещо. Обстоятелството, че кредиторът твърди, че не претендира повече вземания по договора, не отстранява правния интерес на ищеца, тъй като това представлява защитна теза в процеса, която не препятства възможността спорната клауза да породи правни последици или да бъде противопоставяна занапред. Освен това евентуалната възможност ищецът да защити правата си чрез осъдителен иск не изключва допустимостта 2 на установителния иск, когато съществува самостоятелен интерес от установяване недействителността на договорната клауза.

В случая прогласяването на нищожността на договорната клауза представлява самостоятелна форма на защита, тъй като с уважаването на иска със сила на пресъдено нещо се установява липсата на действие на клаузата от момента на сключване на договора. Едва въз основа на това установяване могат да бъдат преценени и имуществените последици от приложението на клаузата, поради което осъдителният иск не представлява единственото средство за защита на ищеца.

Този извод съответства и на трайната практика на ВКС, според която правният интерес от установителен иск е налице винаги, когато между страните съществува спор относно съществуването или действителността на едно правоотношение или отделна негова клауза, а решението ще внесе правна сигурност в отношенията им.

По делото не се спори и се установява от представените писмени доказателства, че на 09.04.2025 г. между ищцата Д. С. П., в качеството на кредитополучател и „Сити Кеш“ ООД - гр. С., в качеството на кредитодател, е сключен Договор за обезпечен потребителски кредит №1281691, по силата на който ответникът е предоставил на ищцата потребителски кредит в размер на 500,00 лева, срещу задължението на последната да го върне на 2 седмични вноски в размер на 4.76 лева и девет в размер на 58.24 лева. Посочен е в договора фиксиран лихвен процент по заема – 49,00 %, годишен процент на разходите – 64,03 % и обща сума за плащане – 533.68 лева. Дата на първото плащане е 16.04.2025 г., а на последното – 25.06.2025 г.

Съгласно чл. 7, ал. 5 от Договора, ищцата дължи неустойка с обезщетителен характер в случай, че в срок от 7 дни от сключването му не представи обезпечение, изразяващо се в банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица. Неустойката е начислена в размер на 148.32 лева, като плащането й е разсрочено съгласно погасителния план към всяка вноска.

Така уговорена, клаузата за неустойка за непредставяне на обезпечение е нищожна, поради уговаряне на дължимостта й винаги, независимо от изпълнението на поетите задължения за връщане на заетата сума. Според разпоредбата на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, неравноправна клауза в 3 договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

Настоящият съдебен състав счита, че процесната клауза за неустойка е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП като неравноправна, тъй като излиза извън типичната й функция за обезщетение на вредите от неизпълнение на поетите насрещни задължения по договор. Този извод следва и от обстоятелството, че е налице голяма вероятност потребителяткредитополучател, който не разполага с парични средства и иска отпускане на кредит, изобщо да не е в състояние да осигури обезпечението не само в тридневния срок по чл. 7, но и за целия срок на договора. Дори при изпълнение на поетите задължения за връщане на заетата сума, ведно със съответната възнаградителна лихва, отново съобразно уговорките по договора се дължи уговорена неустойка, което противоречи на същността на неустоечната клауза.

Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, условията и предпоставките за нищожност на клауза за неустойка произтичат от присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и от принципа на справедливостта в гражданските и търговските правоотношения.

Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии – естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно установеното в хода на процеса като настъпили юридически факти, като едва тогава да извърши преценка за основателност на възражението, т. е. следва да съобрази всички събрани по делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към 4 разглеждания и разяснен със задължителна тълкувателна практика на ВКС, предмет по направеното възражение на ответника.

Уговорената неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.

Неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият в договора размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР нараства допълнително с размера на неустойката. Включена по този начин в погасителните вноски, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно, доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Следва да се отбележи, че изискване за обезпечение на задължение за всяка закъсняла вноска с поръчител, който да отговаря на точно определение условия, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката. Възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата въвежда още един сигурен източник на доход на икономически посилната страна. Тази разпоредба противоречи и на заложените в договора проценти на ГПР и посочения общ размер на плащанията. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане – обезщетение на кредитора, а от друга – същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението. Клаузата противоречи както на закона, така и на добрите нрави и добрите търговски практики, като представлява пряка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка /чл. 143, т. 5 ЗЗП/. За да достигне до този извод съдът прави преценка за естеството на договора за кредит /потребителски с по-слаба и уязвима страна/, съотношение на заема и неустойката, съотношение на законните лихви и неустойката, както и съпоставка с вредите от 5 неизпълнението.

С оглед установената по делото недействителност на клаузата за неустойка искът се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен.

Ищцата е направила своевременно искане за присъждане на разноски и е представила списък по чл. 80 ГПК. С оглед изхода на спора и на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК в нейна полза следва да бъде присъдена сумата от 25.57 евро – заплатена държавна такса в производството, а на адв. С. Н. – 200 евро за осъществено процесуално представителство на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

При определяне размера на дължимото възнаграждение съдът съобрази фактическата и правната сложност на спора, извършените процесуални действия, както и практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в Решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, съгласно която националният съд не е обвързан от минималните размери, предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С оглед на това съдът намира, че справедлив размер на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА е 200 евро, които следва да бъдат присъдени в полза на адв. С. Н..

Съдът не споделя възражението на ответника за недължимост на адвокатското възнаграждение, поради липса на основания за прилагането на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.