Решение № 177 от 07.10.2026, Районен съд - Радомир

РЕШЕНИЕ

№ 177 гр. Радомир, 07.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІІ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: АНТОН Р. ИГНАТОВ при участието на секретаря В. М. К. като разгледа докладваното от АНТОН Р. ИГНАТОВ Гражданско дело № 20261730100633 по описа за 2026 година

Предявеният иск е с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД.

Ищцата Л. К. Б., ЕГН: **********, с настоящ адрес: гр.Р., кв. А.., ет. ап. ., чрез адвокат-пълномощника Л. К. Б. - САК, съдебен адрес: гр. С. ., ул. „Т.” № ., ет. 3, офис № ., тел. 088 . имейл: [email protected], е предявила иск против ответника „БИ ЕНД Д. К.

ООД, ЕИК ., седалище и адрес на управление: С., ул. „Н.“ № ., ет. ., управители Б. Б. и С. Г., с който моли съда да постанови решение, с което да обяви за нищожен Договор за кредит № Мах_., сключен на 29.07.2025 г. между Л. Б. и „БИ ЕНД Д. К.“ ООД, ЕИК . за НИЩОЖЕН, поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. I, пр. 1 от ЗЗД.

Моли да й бъдат присъдени разноските по делото, както и адвокатско възнаграждение.

Ответникът „БИ ЕН. Д. К. ООД, чрез процесуален представител юрисконсулт Юлия Буртева, е подал отговор в срока по чл.131, ал.1 ГПК, с който е изразил становище, че искът е неоснователен.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и чл.235 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

От фактическа страна.

Не се спори между страните по делото, че между същите е налице сключен Договор за кредит № ., сключен на 29.07.2025 г. между Л. Б., в качеството й на кредитор и „БИ Е.Д.

1

К.“ ООД, в качеството му на кредитополучател, с който кредиторът, е отпуснал на Л. Б., в качеството й на кредитополучател, сума в размер на 500 лева, подлежащ на връщане на 12 месечни погасителни вноски, при годишен лихвен процент – 46.34 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 59.69 %, при месечна вноска от 52.85 лв. Общата сума за погасяване, към момента на сключване на договора за кредит, възлиза на 634.20 лв. Ищцата не оспорва, че е усвоила сумата. Ето защо следва да се приеме, че договорът е породил уговорените с него правни последици, а именно ответното дружество е отпуснало кредит в размер на 500 лв. на ищцата, която е трябвало да го погаси чрез изплащането на определени вноски – 12 на брой, в предвидените срокове и размери. Същият отговаря на установените в закона изисквания за форма и съдържание на този вид договор.

Съгласно клаузата на чл.10, ал. 1 от договора, при кандидатстването си за кредит, кредитоискателят изрично е заявил желание за бързо разглеждане на искането му за кредит при условията на т. 7. 3 от раздел V от Общите условия. Паричната сума за бързото разглеждане на искането за кредит е в размер на 584.28 лв. и е дължима на равни части през периода на кредита, съразмернодобавени във всяка една погасителна вноска по кредита.

В чл. 10, ал. 2 от договора за кредит е посочен размерът на дължимите 12 бр. месечните вноски, а именно – 101.54 лв., с падеж на 23-то число на месеците август 2025 г.юли 2026 г.- включително.

От правна страна.

Ответникът „Б.Е. Д. К.“ ООД представлява финансова институция по смисъла на чл.

3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, което е налице в случая.

Така ответникът следва да бъде определен като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК, а ищецът като потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК. Предвид това процесния договор попада в легалната дефиниция на чл. 9, ал. 1 ЗПК и по отношение на него са приложими правилата на ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД - нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави.

С подписването на договора за потребителски кредит уговорка по чл. 10, ал. 1 става част от същия, доколкото предметът й е неразривно свързан с предмета на заемното правоотношение между страните, а задължението, което възниква за ищцата се включва в подлежащото на изпълнение задължение по кредита, тъй като се разсрочва и става част от дължимите вноски по погасителния план.

Клаузата в договора за заплащане на „такса за бързо разглеждане“ на документи и таксата „Динамично плащане“, обективирани в процесния чл. 10, ал. 1 и ал. 2, противоречат на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, забраняващ заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК предвижда, че кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, но случая тя не е приложима, тъй като таксата е начислена след като кредитът е вече отпуснат и е свързана с основното задължение на кредитора – предоставяне 2 на заем, а допълнителните услуги не трябва да са свързани с него. Дейността, за която са начислени тези такси, не е допълнителна услуга, доколкото разглеждането на документите преди предоставянето на заетата сума, дори и бързо, безспорно е типично действие по усвояване на кредита и съставлява присъщ за основния предмет на договора разход, като при това липсва яснота въз основа на какви критерии се прави разграничение между „обикновено“ и „бързо“ разглеждане на документи както и межди „обикновено“ и „динамично“ плащане. Целта на таксите и комисионите по смисъла на разпоредбата на чл.

10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит, като същевременно съобразно чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси за действия, свързани с управление на кредита, тъй като те са част от дейността му по предоставяне на кредита, както и да събира повече от една такса за едно и също действие. С оглед на изложеното таксите за „бързо разглеждане“ и „динамично плащане“ противоречат и на разпоредбата на чл. 10а, ал.

2 ЗПК, която забранява на кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита, както и на разпоредбата на чл.

10а, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит, доколкото в случая не е ясна разликата между обикновено и експресно разглеждане на документи и обикновено и динамично плащане. Констатираното противоречие на императивни законови разпоредби води до нищожност на договорните клаузи, предвиждащи дължимост на „такса за бързо разглеждане“ на документи и такса „динамично плащане“.

С уговарянето на възнаграждение за допълнителни услуги, което се разсрочва и се включва в размера на погасителните вноски, се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща размера на ГПР. Посочените суми несъмнено се явяват разход по кредита и е следвало да бъде включена в ГПР. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно реалните разходи по кредита, които ще направи - нарушение на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна.

Освен посоченото, в процесния случай клаузата нарушава и добрите нрави, тъй като тя е уговорена в размер на 584.28 лв. при размер на отпуснатия кредит от 500 лв. и е четири пъти повече от уговорената възнаградителната лихва в размер на 134.20 лв. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора с чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Явно несправедливо е кредитодателят да получи освен дължимата възнаградителна 3 лихва друго допълнително възнаграждение за услуга, която от една страна се явява неясна по съдържание, а от друга престациите на страните по тази клауза са явно нееквивалентни. В случая ГПР отразява съотношение между общите разходи (по смисъла на § 1, т. 1) и общият размер на кредита (по смисъла на § 1, т. 3 ДР на ЗПК). В настоящия случай ГПР по договора се оказва по – висок от записаното в него 59.69 %, тъй като не са включени таксите, в размер на 584.28 лв., а съгласно Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-./22 неточното посочване на размера на ГПР се приравнява на липса на ГПР, което, съгласно чл. 22 ЗПК, влече нищожност на договора, която следва да бъде прогласена. В този смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз, изразена чрез решението по дело C-714/22, според която разходите, свързани с допълнителните услуги към договор за потребителски кредит, които дават приоритет на разглеждането на молбата за кредит на потребителя, купуващ тези услуги, и на предоставянето на заетата сума, попадат в понятието „обща цена на кредита за потребителя“ по смисъла на член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредит и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета.

Вземайки предвид цялостното съдържание на договора за потребителски кредит и на общите условия при които същият е сключен, включително правния контекст и фактическите обстоятелства, свързани с неговото сключване, настоящата съдебна инстанция приема, че сключването му е обусловено от допълнителните услуги, доколкото фактическият състав при постигане на съгласието, включва опция за тяхното приемане и самото им приемане рефлектира върху неговото конкретно съдържание. От друга страна, допълнителните услуги по конкретния договор са средство за прикриване на действителната цена на кредита, защото чрез уговорките за тяхното установяване и заплащане, кредиторът „изнася навън“ част от възнаграждението за заетата сума, свързано с тези допълнителни услуги, манифестирайки го като тяхна цена, за да не попадне в понятието „обща цена на кредита за потребителя“ или в понятието „ГПР“ по смисъла на Директива 2008/48. Ето защо, като част от общите разходи, възнаграждението по пакетите за допълнителна услуга подлежи на включване в годишния процент на разходите по кредита (чл. 19, ал. 1 ЗПК), в какъвто случай ГПР би многократно по-висок от обявените 46.03 %. Изключването му като компонента от ГПР и от тяхното формиране съставлява несъответствие на договора за потребителски кредит с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до неговата недействителност (чл. 22 ЗПК).

Предвид горното съдът намира, че искът следва да бъде уважен изцяло като основателен и доказан.

По разноските.

С оглед изхода на спора и тъй като ищцата е била освободена от заплащането на държавни такси и разноски по делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на РС – Р. държавна такса и разноски на основание чл.78 ал.6 ГПК в размер на 25.56 е. за държавна такса, както и сумата от 2.56 е. за държавна такса в случай на служебно издаване на изпълнителен лист за нейното събиране.

4

Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат адв.Л. Б. от САК. По отношение на размера на възнаграждението съдът намира, че същото следва да се определи съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-./16 и С./16 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС.