Решение № 3634 от 18.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3634 гр. София, 18.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100510159 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 7843 от 11.07.2022 г. по гр.д. № 71767/2021 г. Софийски районен съд, 140 състав признал за установено, че Р. З. М., ЕГН **********, и А. М. М., ЕГН **********, дължат разделно при квоти от 3/4 части за ответника А. М. М. и 1/4 част за ответника Р. З. М. в полза на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК 831609046, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 200 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД сумите, както следва: 2 431.08 лв., представляваща стойността на топлинни услуги (в това число и цена за дялово разпределение) за периода от м. 06.2018 г. до м. 04.2019 г. за имот, намиращ се в гр. София, ул. „Акад.

Никола Обрешков“ № ****, аб. № 328024, ведно със законната лихва, считано от 10.08.2021 г. до погасяването, и сумата в размер на 444.84 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2019 г. до 26.07.2021 г., като отхъврил исковете за главница с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 200 ЗЗД до пълния предявен размер от 2 487.52 лв. и за периода м. 05.2018 г. поради погасяване на задълженията за този период по давност, и исковете за лихва с 1 правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД - до пълния предявен размер от 452.74 лв. и за периода от 31.08.2018 г. до 14.09.2019 г. Съобразно изхода на спора и правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК са разпределени разноските за исковото и за заповедното производство. Решението е постановено при участието на „Техем сървисис“ ЕООД, като трето лице помагач на страната на ищеца.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответниците Р. З. М. и А. М. М., които го обжалват в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Районният съд неправилно приел, че по делото е доказано при условията на пълно и главно доказване ответниците да са били в процесния период собственици на процесния имот и съответно – че е доказано наличието на облигационна връзка между страните. Това не се установявало от представените три нотариална акта, вкл. не се установявало при какви квоти са били съсобственици ответниците. Решението било неправилно и в частта, с която съдът приел, че ответниците дължат стойността на услугата дялово разпределение. Не били представени доказателства, че през процесния период е осъществявано дялово разпределение, а от друга страна цената на тази услуга се дължала на фирмата за дялово разпределение, а не на ищеца.

Решението било неправилно и в частта, с която съдът приел да е дължима лихва за забава в плащането на цената на топлинната енергия. Спрямо общата фактура клаузата на чл. 33, ал. 4 от ОУ била неприложима, неясна и вътрешно противоречива и за поставяне в забава било необходимо отправяне на покана.

Поради това молят съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваните части и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендират разноски съгласно представени списъци по чл. 80 ГПК. В случай че съдът остави жалбата без уважение и въззиваемата страна претендира юрисконсултско възнаграждение над минималното такова по чл. 78, ал. 8 ГПК, правели изрично възражение за прекомерност на същото.

Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваните части като правилно. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

2

Третото лице помагач на ищеца – „ТЕХЕМ СЪРВИСИС“ ЕООД, не взема становище по жалбата.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежни страни, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.

Въззивният съд намира, че при постановяване на решението не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед непреклудираните доводи в жалбата е правилно по следните съображения:

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 .

Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл.

149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г.) е клиент, който купува енергия за 3 собствени битови нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването , сега отменена) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие.

В случая, противно на поддържаното в жалбата, от приетите и неоспорени 3 бр. нотариални актове се установява по достатъчен за целите на настоящото производство начин, че ответниците са били в процесния период м. 05.2018 г. – м. 04.2019 г. съсобственици на процесния имот при квоти ¾ за А. М., и ¼ - за Р. М.. От представения нотариален акт от 23.04.1993 г. се установява, че имотът е придобит от З.Р. М. и А. М. М., като при липса на посочени квоти в този нотариален акт следва да се приеме, че същите са придобили имота при равни квоти – арг. чл. 30, ал. 2 ЗС. С нотариален акт за дарение от 18.07.2019 г. ответникът Р. З. М. дарил собствената си ¼ идеална част от имота на съсобственика си и негова майка А. М. М., като в 4 нотариалния акт, подписан от двамата ответници е посочено, че дарителят Р.

М. се е легитимирал като собственик на дарената част от имота по наследствено правоприемство от З.Р. М., съгласно удостоверение за наследници изх. № 873/02.11.2005 г. След извършеното дарение ответницата А. М. М. с нотариален акт от 07.08.2020 г. е учредила договорна ипотека върху имота, като се е легитимирала като собственик на целия имот.

Същевременно по делото не е било спорно, и по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК с доклада е отделено като безспорно обстоятелството, че в процесния период ищецът е доставял топлинна енергия в имота, находящ се в гр. София, ул. „Акад. Никола Обрешков“ № ****, аб. № 328024. Ето защо правилно районният съд е приел за доказано, че ответниците, като съсобственици на топлоснабдения имот, са били в процесния период м. 05.2018 г. – м. 04.2019 г. клиенти на топлинна енергия за битови нужди и като такива дължат цената на доставената в имота топлинна енергия съобразно квотите си в собствеността.

Неоснователно в жалбата се поддържа и ответниците да не дължали лихви за забава върху главницата за топлинна енергия. Съгласно чл. 33, ал. 1 от приложимите в процесния период и сега действащи Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на клиенти в град София, в сила от 12.08.2016 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В чл. 33, ал. 2 е предвидено, че клиентите са длъжни да заплащат стойността по общата фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно ал. 4 и ал. 5 на чл. 33, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по общата фактура, отразяваща реално потребеното количество топлинна енергия след изравняването, ако не са заплатени в 45-дневния срок, който срок следва да се приеме, че тече от издаването на общата фактура.

Единственият непреклудиран по силата на чл. 133 ГПК довод на въззивниците във връзка с главницата за дялово разпределение е неоснователен. В отговора на исковата молба същите са оспорили това вземане с възражение, че цената на тази услуга се дължи на фирмата за дялово разпределение, а не на ищеца.

5

С п о р е д чл. 139, ал. 2 ЗЕ, отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. В случая, противно на поддържаното в жалбата, по делото се установява от приетата и неоспорена обща фактура от 31.07.2019 г., че дяловото разпределение е извършвано от фирма за дялово разпределение, и въз основа на отчетените от нея данни ищецът е начислил дължимата сума за имота за отоплителен период м.

05.2018/04.2019 г. Същевременно чл. 22 и чл. 36 от ОУ от 2016 г. предвиждат, че клиентите заплащат на продавача както сумите за потребената топлинна енергия, така и сумите за извършване на услугата дялово разпределение от избрания от тях търговец. Поради това неоснователно в жалбата се поддържа, че заплащането на тази услуга не се дължало на топлопреносното предприятие.