Определение № 1535 от 22.05.2024, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1535 гр. София, 22.05.2024 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XIII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта годИ. в следния състав:

Председател: АделИ. Иванова

Членове:

Милен Михайлов

Цветомила Данова като разгледа докладваното от Цветомила Данова Въззивно частно наказателно дело № 20241100602975 по описа за 2024 годИ.

Производството е по реда на Глава двадесет и втора от НПК, вр. чл. 270, ал. 4 от НПК.

Образувано е по постъпил частен протест от Софийска районна прокуратура срещу определение от 09.05.2024 год. постановено по НОХД № 1868/2024 г. по описа на Софийски районен съд, НО, 11 състав, с което съдът е отменил на основание чл. 344 НПК свое протоколно определение от 07.05.2024 год., с което е оставил без уважение искане на подсъдимия Ц. за напускане пределите на страната, в периода от 28.05.2024 год. до 02.06.2024 год. С атакуваното определение от 09.05.2024 год. постановено по НОХД № 1868/2024 г. по описа на Софийски районен съд, НО, 11 състав, съдът е дал разрешение на подсъдимия Ю. Ц. да напусне пределите на Република България, за периода от 28.05.2024 год. до 02.06.2024 год. /включително/ за пътуване до гр. АтИ., Република Гърция.

В депозираният частен протест са развити доводи за неправилност и необоснованост на атакувания съдебен акт, като се отправя искане за неговата отмяна. Това искане държавното обвинение аргументира с липсата на изложени от първостепенния съд мотиви подкрепящи крайния резултат. По-конкретно представителя на СРП излага съображения за високата обществена опасност на подсъдимия, изводима от приноса му към престъпната деятелност, за която е обвинен, а именно предаването му на съд за 11 повдигнати обвинения за извършени измами с множество ощетени юридически лица и общ престъпен резултат в размер на 721 452 лв. Наведени са доводи, че необходимостта от служебно пътуване на подсъдимия Ц. с оглед назначаването му на трудов договор в дружество „М.т.“ ЕООД, не е от такова естество, от което би могъл да се направи извода, че такова бизнес пътуване е с характер на неотложност, а напротив – подсъдимия Ц. би могъл да изпълнява служебните си задължения и чрез други посочени възможности за комуникация. Изложени са и съмнения относно достоверността на представените доказателства.

Софийски градски съд, Наказателно отделение, XIII-ти въззивен състав, след като се запозна с доводите, изложени в частния протест, и с доказателствата по делото, намира за установено от фактическа страна следното:

С обвинителен акт, внесен в Софийски районен съд на 02.02.2024 г., Софийска 1 районна прокуратура е повдигнала на подсъдимият Ю. Ц. Ц. обвинения за 11 извършени престъпления с правна квалификация чл. 209 НК, чл. 210 НК и чл. 211 НК.

Въз основа на внесения обвинителен акт е образувано НОХД № 1868 по описа за 2024 годИ. на Софийски районен съд, НО, 11 състав.

В проведеното на 07.05.2024 г. разпоредително заседание защитникът на подсъдимия Ц. е направил искане за отмяна на наложената мярка за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на Република България“, алтернативно е посочил, в случай че районният съд не отмени мярката за процесуална принуда, то да бъде разрешено на подсъдимия Ц. да напусне страната във връзка със служебен ангажимент за периода 28.05.2024 год. до 02.06.2024 год. В подкрепа на искането от страна на защита се излагат съображения за прекомерност продължаване на мярката за процесуална принуда, трудова ангажираност, добро процесуално поведение и трайна връзка със страната. По делото са били представени и трудов договор сключен между подсъдимия Ц. и „М.т.“ ЕООД, длъжностна характеристика и доклад относно трудовите характеристики на подсъдимия и неговия принос към развитието на дружеството, в което същия полага труд.

Съдът с протоколно определение от същата дата е оставил без уважение молбата на защитника на подсъдимия Ц., като е посочил че изпълнението на трудовите задължения на подсъдимия могат да бъдат обезпечени и с редица неприсъствени способи. По отношение на срока на действие на мярката за процесуална принуда, районният съд е изтъкнал, че действително периода от около 13 месеца на действие на мярката за процесуална принуда се явява прекомерен такъв, но не може да даде отговор дали поради процесуалната активност на подсъдимия, то неговите действия са се явявали пречка за приключване на досъдебното производство в разумен срок, тъй като през голяма част от времето материалите по делото не са били на разположение на разследващите органи.

Срещу посоченото определение е била депозирана частна жалба от страна на защитника на подсъдимия Ц. – адв. Л., към която били приложени копие на заповед за командировка на подсъдимия Ц., както и самолетни билети за пътуване в гр. АтИ., Република Гърция за периода 29.05.2024 год. до 31.05.2024 год.

Така с определение от 09.05.2024 год. в закрито съдебно заседание, първоинстанционният съдебен състав на основание чл. 344 НПК е отменил свое протоколно определение от 07.05.2024 год. Със същото определение първостепенният съд е дал разрешение на подсъдимия Ц. да напусне пределите на Република България за периода от 28.05.2024 год. до 02.06.2024 год./включително/. В определението липсват каквито и да било фактически или правни изводи, обусловяващи крайният резултат, до който е достигнал първия съд, единствено е посочено, че представените писмени доказателства носят признаците на достатъчност.

Срещу това определение на районния съд е постъпил частен протест от страна на държавното обвинение, по повод на който се развива настоящото производство.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Частният протест е подаден в законоустановения седемдневен срок съгласно чл. 342, ал. 1 от НПК, от процесуално легитимирано лице и срещу акт на съда, който подлежи на обжалване и протестиране съгласно чл. 270, ал. 4, вр. ал. 3 от НПК и чл. 68, ал. 7, вр. ал. 1 НПК. Ето защо протеста е процесуално допустим. Разгледан по същество, същият е неоснователен. Съображенията на настоящия съдебен състав във връзка с това са следните:

Приложението на санкционната мярка по чл. 68 НПК е обвързано от формалната законова предпоставка "повдигнато обвинение за извършено тежко умишлено 2 престъпление", като дори и при наличието на същата налагането на тази мярка е предоставено на преценката на съответния орган – съдът в съдебната фаза на наказателното производство и прокурорът в досъдебната фаза, като именно тази оперативна самостоятелност на съответния решаващ орган предопределя и задължението за мотивираност на постановения акт. По аргумент от чл. 68, ал. 6 НПК се извежда, като законово изискване, и наличието на реална опасност обвиняемият да се укрие извън страната, а опасността от извършване на престъпление не е въздигната в условие за приложението на обсъжданата санкционна мярка. Т. е. налагането на мярката за процесуална принуда по чл. 68, ал. 1 НПК не е автоматично, а се съблюдават и конкретните условия по делото.

В конкретния случая мотивите на държавното обвинение изложени в депозирания частен протест, касателно приложението на чл. 68 НПК се заключават относно започнало наказателно преследване против обвиняемия Ц. (сега подсъдим) за тежки по смисъла на чл.

93, т. 7 НК престъпления и относно осигуряване присъствието му в хода на съдебното производство. Формалната предпоставка по чл. 68, ал. 1 НПК обаче, както се изложи погоре, не е единственото условие за налагане на ограничителната мярка, като следва да бъде посочено и фактическото такова, обуславящо реалност на опасността от укриване и то в чужбИ.. В тази връзка държавното обвинение търпи определена критика, тъй като единствено е обосновал опасността от укриване с евентуално мотивиране на подсъдимия Ц. да предприеме действия в тази насока, под угрозата от евентуално постановяване на осъдителна присъда с хипотетично налагане на високо наказание „Лишаване от свобода“ с оглед тежестта на повдигнатите обвинения. В тази връзка следва да бъде посочено, че тепърва предстои провеждането на съдебно следствие пред първия съд, в което да се събират доказателства в подкрепа на обвинителната или на защитната теза, поради което доводите на държавното обвинение в тази насока се явяват неоснователни.

При преценка на необходимостта от приложение на посочената мярка за процесуална принуда "Забрана за напускане пределите на страната" към настоящия момент следва да се вземе предвид тежестта на престъплението, опасността от укриване и фазата на развитие на наказателното производство, като императивната разпоредба на чл. 234, ал. 8 НПК се явява несъотносима, тъй като производството се намира в своята съдебна фаза на развитие.

Както се изложи по-горе, против подсъдимия действително са повдигнати обвинения за тежки умишлени престъпления, като именно предвидените за тези престъпления наказания предопределят завишената степен на обществена опасност на същия, което формално обуславя приложението на мярката по чл. 68 НПК за процесуална принуда.

На второ място съдът подчертава отново обстоятелството, че наказателното производство към момента се намира в съдебната си фаза на развитие, като е в ход процеса на събиране на ангажираните от държавното обвинение доказателства, но все още съдебното следствие не е приключило и евентуалното укриване на подсъдимия действително би попречило за приключване на делото в разумен срок. В тази насока противно на посоченото от прокурора в частния протест, към момента липсват данни за формирано намерение в подсъдимия за укриване и избягване от наказателно преследване, като следва да бъде отчетено както чистото съдебно мИ.ло на подсъдимия Ц., така и примерното му процесуално поведение – подсъдимото лице не е ставало пречка за отлагане на насрочените съдебни заседания, а в допълнение следва да се посочи и липсата на констатирани в хода на досъдебното производство нередности и нарушение от страна на подсъдимия на търпяната от него мярка за процесуална принуда.

По същество мярката по чл. 68 НПК е мярка за процесуална принуда и води до последица намеса в личния живот на подсъдимия, а подобна намеса е "конституционно търпима" в случаите, когато е подчинена на легитимна цел от общ интерес, каквато несъмнено представлява разкриването на тежки престъпления, но следва мярката да е и 3 пропорционална и адекватна на личността на подсъдимия и да се прилага в разумен срок.

Поради тази причИ. и в конретиката на настоящият случай, с цел реализиране на конституционно регламентираните на подсъдимия права на труд и на свободно напускане пределите на страната, правилно районният съд е достигнал до извод, че следва да разреши на подсъдимия Ц. да напусне страната за посочения период, макар и при липсата на каквито и да е било мотиви за достигането до този извод.

При така изложените съображения за наличие на данни за добросъвестното процесуално поведение на подсъдимия, трудовата му ангажираност и при условията на неприключило наказателно производство и в аспект на презумпцията по чл. 16 НПК за невиновност, следва да бъде превъзмогнато ограничението на подсъдимия за свободно придвижване и право на полагане на труд, съобразно желанието му и неговите способности, чрез даването на съответното разрешение от ръководно-решаващият орган, а именно съдът в неговата централна фаза.

В заключение се подчертава, че целта на мярката по чл. 68, ал. 1 НПК в наказателното производство се изразява в обезпечаване явяването на подсъдимия и продължаване на нейното изпълнение се явява обосновано само в случай на съществуваща реална опасност от укриване зад граница на дееца, каквато опасност съдът приема за несъществуваща, с оглед гореизложените факти.

Съдът намира също така, че по делото са били представени надлежни писмени доказателства, които в достатъчна степен обезпечават необходимостта от напускане пределите на страната от подсъдимия Ц., поради служебна ангажираност на същия в унисон с установеното право на труд, като основно човешко право, признато от ООН с Всеобща декларация за правата на човека.

Така мотивиран, Софийски градски съд, Наказателно отделение, XIII-ти въззивен съдебен състав, намира подаденият частен протест за неоснователен, а атакувания с нея съдебен акт – за правилен и законосъобразен, поради което и на основание чл. 345, вр. чл.