Решение № 1850 от 05.08.2025, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1850 гр. Бургас, 05.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XL ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КАЛИН СТ. КУНЧЕВ при участието на секретаря ЗИНАИДА Г. МОНЕВА като разгледа докладваното от КАЛИН СТ. КУНЧЕВ Гражданско дело № 20242120106186 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Искове по чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1, чл.240 и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени от ”Форуком и компания“ ООД, гр.Хасково, против Б. К. К. от гр.Бургас.

Ищецът твърди, че е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против ответницата, въз основа на което е било образувано ч. гр. дело № 32160/2024г. на РС София. По него е била издадена такава за сумата 500 лв., представляваща главница, дължи-ма по Договор за потребителски кредит №.............10.01.2019г., ведно със законната лихва, считано от 29.05.2024г. до окончателното плащане; сумата 97.47 лв. – договорна лихва за периода 10.01.2019г. – 05.07.2019г.; сумата 268.06 лв. – мораторна лихва за вре-мето от 06.07.2019г. до 29.05.2024г., както и за направените деловодни разноски, общо 505 лв. Твърди и че след като е получила препис от заповедта ответницата е подала възражение по ре-да на чл.414 от ГПК. Моли Съдът да постанови решение, с което да се признае за установено по отношение на К., че дължи горните суми. Претендира разноски.

Ответницата не е депозирала писмен отговор по делото. В съдебно заседание – чрез про-цесуалния си представител адв. М., оспорва претенцията за заплащане на договорната лихва, като излага съображения, че клаузата с която такава е уговорена – в размер на 40 %, е нищожна, поради противоречие на добрите нрави. Моли Съдът да отхвърли иска досежно съ-щата.

Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства 1 нами-ра за установено следното:

По заявление на ”Форуком и компания“ ООД, гр.Хасково, е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу Б. К. К. от гр.Бургас за исковите суми по ч. гр. дело № 32160/2024г. на РС София, приложено към настоящото.

В срока по чл.414, ал.2 от ГПК ответницата е подала възражение.

Горното обуславя наличието на правен интерес у ищеца от водене на предявените установителни искове.

Н а 10.01.2019г. между ”Форуком и компания“ ООД и Б. К. е сключен, по реда на ЗПФУР, Договор за потребителски кредит № 000-КН-31309174/10012019, по силата на който дружеството й е предоставило сумата от 500 лв. – изплатена на каса на ”Изипей” АД, при фиксиран ГЛП от 40 % и ГПР в размер на 49.02 %, а тя се е задължила да върне общо 556.51 лв., на шест месечни вноски от по 92.75 лв., в срок до 05.07.2019г.

Договорът не е оспорен от К. по надлежния ред, поради което следва да се приеме, че е породил правно действие – обстоятелство, което не е и спорно между страните.

Дружеството-кредитор е регистрирано като финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ в публичния регистър на БНБ по чл.3а от ЗКИ, т. е. то се явява кредитор по смисъ-ла на чл.9, ал.4 от ЗПК.

От друга страна отпуснатият заем на ответницата като физическо лице представлява пре-доставяне на финансова услуга, съобразно § 13, т.12 от ДР на ЗЗП, и тя има качеството на пот-ребител – по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК и § 13, т.1 от ДР на ЗЗП.

Предвид това, следва да се приеме, че процесният договор е такъв за потребителски кре-дит, чиято правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит и по силата на пре-пращащата разпоредба на чл.24 от същия – в Закона за защита на потребителите.

Според чл.9, ал.1 от ЗПК с договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изиск-вания относно формата и съдържанието му, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 от ЗПК. Разпоредбата на чл.22 от ЗПК пък предвижда, че ако не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в общес-твен интерес – за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне, дори ако страната не се е позовала на нарушаването им. В този смисъл са задължителните указания дадени с т.1 на ТР № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената служебна проверка относно действителността на процесния договор за потребителски кредит, Съдът констатира, че същият отговаря на всички изисквания по цити-раните по-горе разпоредби.

2

Основателни, обаче, са възраженията на ответницата, досежно договорната лихва.

Тук следва да се посочи, че страните са уговорили такава от 56.51 лв., поради което искът за разликата над тази сума до претендирания размер от 97.47 лв. се явява лишен изначално от правно основание.

Съгласно чл.9 от ЗЗД, страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.

Към датата на сключване на договора за кредит, липсват императивни разпоредби на за-кона по отношение размера на възнаградителната лихва. При положение, обаче, че се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически и се ползва със за-силената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата /било възнаградителна, било за забава/ е ограничен. Обратното би означавало икономически по-сла-би участници в оборота да се третират неравноправно като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг.

Предвид това, в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нра-ви е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща 3-кратния размер на закон-ната лихва /за обезпечени кредити – двукратния/. В тази насока – Решение № 906/30.12.2004г. по гр. дело № 1106/2003г. на ВКС, 2 г.о.; Решение № 378/18.05.2006г. по гр. дело № 315/2005г. на ВКС, 2 г.о.; Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. дело № 5093/2007г. на ВКС, 2 г.о., и Опре-деление № 901/10.07.2015г. по гр. дело № 6295/2014г. на ВКС, 4 г.о.

Тълкуването от някои съдилища на така даденото от ВКС разрешение на въпроса, в сми-съл, че касае само мораторната лихва, е не само contra legem, но дори е абсурдно. В чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК изрично е предвидено, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като обезщетението за това не може да надвишава законната лихва. Уговорката за заплащане на по-висок размер на моратор-ната лихва би била нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, поради противоречие на за-кона. На следващо място, липсва житейска и икономическа логика при лихви по депозитите на гражданите до 1 % годишно и цена на банковите кредити в рамките на 5 % до 8 %, възнагра-дителната лихва по т. нар. бързи кредити да надвишава трикратния размер на законната лихва, макар и в рамките на предвидения в чл.19, ал.4 от ЗПК ГПР, който според закона включва и редица други разходи. Да се приеме противното, означава да бъдат толерирани порочни тър-говски практики, в увреда интересите на потребителите, водещи до възлагане на непосилна финансова тежест върху длъжниците, често лица в затруднено материално положение без дос-тъп до банков ресурс, и значително /неоснователно/ обогатяване на кредиторите.

В случая уговореният ГЛП от 4 0 % е в размер четири пъти по-висок от този на законната лихва, поради което съответната клауза от договора за кредит се явява нищожна, на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави.

По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че ответницата не 3 дъл-жи на ищеца сумата 97.47 лв. – възнаградителна лихва за периода 10.01.2019г. – 05.07.2019г.

Искът по чл.422, ал.1 от ГПК досежно същата следва да се отхвърли, като неоснователен.

При нейна доказателствена тежест, К. не е ангажирала доказателства да е върнала на ”Форуком и компания“ ООД главницата по предоставения й кредит. Предявеният установителен иск за сумата от 500 лв. е основателен и следва да бъде уважен изцяло. Върху главни-цата се дължи законната лихва от датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в съда – 29.05.2024г., до окончателното й изплащане, както и обезщетение за забавено плащане за периода от 06.07.2019г. до 29.05.2024г., без времето от 13. 03. до 14.07.2020г., с оглед въведеното в Държавата извънредно положение, в размер на 250.84 лв., изчислен служебно от съдията-докладчик с онлайн калкулатор. За разликата над тази сума до претендираните 268.06 лв., искът по чл.422, ал.1 от ГПК за мораторната лихва следва да се отхвърли, като неоснователна.

На ищцовото дружество следва да бъдат присъдени направените в заповедното и в настоящото производства разноски, съразмерно с уважената част от исковете – общо 96.79 лв. за ДТ, както и общо 619.44 лв. за адвокатски възнаграждения.

По изложените съображения, Съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Б. К. К., с ЕГН: **********, гр.Б, ж.к.””, бл. вх., ет., ап. че същата дължи на ”Форуком и компания“ ООД, с ЕИК: 836034051, седалище и адрес на управление: гр.Х, ул.”Д” № , вх., ет., ап., сумата 500 лв. – главница по Договор за потребителски кредит № ........../ 10.01.2019г., ведно със законната лихва, считано от 29.05.2024г. до окончателното плащане, и сумата 250.84 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода 06.07.2019г. – 29.05.2024г., без времето от 13.03. до 14.07.2020г., за които е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч. гр. дело № 32160/2024г. на РС София, като за разликата до пълния предявен размер от 268.06 лв. за мораторната лихва, претендирана за периода от 13. 03. до 14.07.2020г., както и по отношение на сумата от 97.47 лв. – договорна лихва за времето от 10.01.2019г. до 05.07.2019г., ОТХВЪРЛЯ исковете по чл.422, ал.1 от ГПК – като неоснова-телни.

ОСЪЖДА Б. К. К. да заплати на ”Форуком и компания“ ООД нап-равените в заповедното и в настоящото производства разноски – общо 96.79 лв. за ДТ, както и сумата от общо 619.44 лв. – за платени адвокатски възнаграждения.

Решението подлежи на обжалване пред ОС Бургас в двуседмичен срок от връчването му на страните.

4

Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________

5