Решение № 3118 от 08.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3118 гр. София, 08.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20241100513143 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 16705 от 10.09.2024 г., постановено по гр.дело № 51998/2023 г. на СРС, Г.О., 39 състав, е отхвърлен предявения от Е. Г. П., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.София, ж.к.“********, офис на партерен етаж, чрез адв.Р.Р., срещу „Уникредит кънсюмър файненсинг“ ЕАД, ЕИК 175070632, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“********, иск с правна квалификация чл.439 от ГПК за признаване за установено, че Е. Г. П. не дължи на „Уникредит кънсюмър файненсинг“ ЕАД сумата от 1250 лв., представляваща главница, за която сума е издаден изпълнителен лист от 01.03.2016 г. по гр.дело № 7935/2014 г. по описа на СРС, 60 състав. С решението на съда е осъдена Е. Г. П., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.София, ж.к.“********, офис на партерен етаж, чрез адв. Р.Р., да заплати на „Уникредит кънсюмър файненсинг“ ЕАД, ЕИК 175070632, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“********, на основание чл.78, ал.3 във вр. ал.8 ГПК сумата от 100 лв., разноски в производството. Решението е постановено при участието на привлечено от ответника трето лице-помагач - „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК 131001375.

Срещу решението на СРС, 39 с-в е постъпила въззивна жалба от ищцата Е. Г. П., 1 подадена чрез пълномощника адв.В. Т., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК. Твърди се, че решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ответник „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, гр.София, чрез юрк.С.И., оспорва жалбата по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Излага доводи за недопустимост на предявения от ищцата отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК и моли съда да прекрати производството по делото поради липса на пасивна процесуална легитимация на ответника. Излага доводи, в случай че съда приеме предявения отрицателен установителен иск за процесуално допустим, жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Третото лице- помагач „ЕОС Матрикс“ ЕООД, гр.София, чрез юрк.М.М. оспорва жалбата по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение-потвърдено, като правилно и законосъобразно.

Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от 2 легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона. С оглед на което същото се явява неправилно, като в тази връзка настоящата въззивна инстанция н е споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, досежно неоснователност на предявения от Е. Г. П., срещу „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, отрицателен установителен иск с правно основание чл.439, ал.2 от ГПК. Изводите на съда не са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите на ищцата изложени във въззивната жалба съдът приема за основателни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Като неоснователни следва да се преценят с оглед данните по делото доводите на ответника за недопустимост на предявения срещу него от ищцата отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК. Неоснователни са и доводите на третото лице- помагач на страната на ответника в тази насока. Наличието на процесуална легитимация е положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежното упражняване на правото на иск, за която съдът следи служебно през цялата висящност на процеса. Като предпоставка за допустимост на процеса, процесуалната легитимация е обусловена и трябва да се преценява с оглед твърденията на ищеца, изложени в исковата му молба. В случая ищцата Е. Г. П. е посочила, че предявява отрицателен установителен иск по чл.439 от ГПК с р е щ у „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, гр.София, тъй като съгласно изпълнителен лист издаден на 01.03.2016 г. по гр.дело № 7935/2014 г. по описа на СРС, 60 с-в, въз основа на който е образувано изп.дело № 1242/2016 г. по описа на ЧСИ Б.Б., същият притежава качеството на взискател по образуваното срещу нея изпълнително дело. Обосновава правния си интерес от водене на делото срещу посочения ответник, като твърди, че не е уведомена за прехвърляне на процесното вземане в полза на "ЕОС Матрикс" ЕООД, нито от взискателя „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, гр.София. По делото липсват и представени доказателства за придобиване качеството на взискател по изпълнителното дело от страна на "ЕОС Матрикс" ЕООД. Подобни данни се въвеждат за първи път в процеса едва с отговора на исковата молба, към която ответното дружество прилага договор за цесия сключен на 29.03.2010 г. между „УниКредит 3

Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, гр.София, като цедент и "ЕОС Матрикс" ЕООД, като цесионер. Към отговора на исковата молба и по делото не е представено уведомление за извършената цесия, адресирано до ищцата. В процесния случай вземането е прехвърлено с договор за цесия сключен на 29.03.2010 г., а изпълнителния лист е издаден в полза на „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, гр.София на 01.03.2016 г., въз основа на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 07.05.2014 г. Т.е., след прехвърляне на вземането в полза на цесионера. Ищцата обосновава правен интерес от завеждане на иск по чл.439 от ГПК срещу посочения в поканата за доброволно изпълнение взискател именно с обстоятелството, че за нея липсва уведомяване за последващо прехвърляне на вземането по изпълнителния лист, т.е. до момента на връчване на отговора на исковата молба за нея единствен известен взискател е ответникът по делото „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, гр.София.

Разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД относно действието на цесията спрямо длъжника имат материалноправен характер. Предвид наличието на представени от ищцата доказателства за притежавано от ответника качество на взискател към датата на предявяване на иска, преценката за настъпило валидно правоприемство, обуславящо пасивната легитимация на цесионера "ЕОС Матрикс" ЕООД, не може да се извърши без за последното да са събрани съответни доказателства, а оттук не е допустимо и да се прави изводът, че единствено последният цесионер е надлежен ответник по предявения иск по чл.439 от ГПК. Съгласно изричната разпоредба на чл.298, ал.2 от ГПК влязлото в сила решение има действие и за наследниците на страните, както и за техните правоприемници. В този смисъл субективните предели на силата на пресъдено нещо на постановеното по чл.439 ГПК решение обхващат и частните правоприемници на взискателя. Подобно разрешение в максимална степен гарантира и правната сигурност, предвид възможността вземането, предмет на образуваното изпълнително дело, да бъде многократно прехвърляно в хода на изпълнителния процес, което би осуетило възможността за ефективна и своевременна защита интересите на длъжника. Не се накърнява и интересът на последващите цесионери, доколкото същите могат да вземат участие в процеса по реда на чл.218 и сл. от ГПК.

Разпоредбата на чл.439 от ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 от ГПК/ отм./. По тези съображения, разпоредбата на чл.439, ал.2 от ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за 4 изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда /определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч.т.дело № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I т.о./.

В случая ищцата основава исковата си претенция на обстоятелството, че е изтекла давността за вземането след образуване на изпълнителното дело. С оглед на това следва да се приеме, че се позовава на юридически факт, настъпил след влизане в сила на заповедта за изпълнение на парично задължение, което обуславя приложимост на защитата по реда на чл.439 от ГПК.

Нормата на чл.117, ал.2 от ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. В процесния случай вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по гр.дело № 7935/2014 г. по описа на СРС, 60 състав.

Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 от ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 от ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо.

Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.414, ал.2 от ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл.424 от ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл са разясненията, дадени с определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч.гр.дело № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК. Извън иска по чл.424 от ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Ето защо, на основание чл.117, ал.2 от ЗЗД, давността за вземания, установени със заповед за изпълнение, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414, ал.2 от ГПК е 5 години, тъй като заповедите за изпълнение, издадени по реда на ГПК от 01.03.2008 г., се ползват със стабилитет и влизат в сила по арг. от чл.424 от ГПК, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 от ГПК /в този смисъл- определение № 315 от 15.05.2020 г. по т.дело № 2143/2019 г. на II т.о. на ВКС, решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр.дело № 1747/2020 г. на ВКС, ІV г.о./. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл.423 от ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК /отм./ във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване на искове – чл.252 от ГПК/ отм./, чл.254 от 5