Решение № 4579 от 07.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4579 гр. Пловдив, 07.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20265330100002 по описа за 2026 година

Производството е по предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.

Ищецът С. М. С. ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адв. Д. Б., е предявил против „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, офис 20, частичен иск за заплащане на сумата от 5 евро, представляваща част от общо платени на 08.08.2023 г. 445 лв. при начална липса на основание, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

В исковата молба се твърди, че на*** ищецът е заплатил чрез системата на*** на ответното дружество сумата от 445 лв. Плащането било извършено по претенция на „Фератум България“ ЕООД, която го свързвала с договор за паричен заем. Ищецът поддържа, че такъв договор не съществува и че между страните липсва валидно облигационно правоотношение, способно да обоснове задържането на сумата.

Ищецът излага още, че е извършил плащането, тъй като бил подложен на системен натиск и с цел преустановяване на претенциите на дружеството. При условията на евентуалност сочи, че ако бъде установено наличие на договор за потребителски кредит, същият е недействителен по чл. 22 ЗПК. Претендира разноски и определяне на възнаграждение по чл.

38, ал. 2 ЗА в полза на процесуалния си представител поради материална затрудненост.

Ответникът „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, чрез юрисконсулт Г. Г., оспорва иска. Твърди, 1 че исковата молба е бланкетна, неконкретна и неподкрепена с първични счетоводни документи, договори или други доказателства. Твърди, че поради това ответникът бил поставен в затруднение да организира защитата си.

Прави възражения за злоупотреба с адвокатски права и с правото на иск, като се сочи, че същият ищец е завел и други сходни производства срещу ответното дружество, които според ответника създавали излишна процесуална и административна тежест. Иска искът да бъде оставен без разглеждане, а при условията на евентуалност – отхвърлен като неоснователен и недоказан. Претендира разноски.

С молба от 14.05.2026 г. ответното дружество поддържа по същество наличие на договорно правоотношение, като заявява, че договорът отговаря на изискванията на ЗПК, че съдържа валиден ГПР, че договорът за гаранция с *** е отделна и незадължителна услуга, че потребителят е получил преддоговорна информация и е потвърдил условията чрез WEB код.

Ответникът твърди още, че възнаграждението за гаранцията не следва да се включва в ГПР, тъй като се дължи на самостоятелно трето лице и не било условие за получаване на кредита; че не са налице неравноправни клаузи; както и че потребителят е имал право на отказ в 14дневен срок. Направено е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца и отново е поддържана тезата за множество отделни искове и злоупотреба с процесуални права.

В откритото съдебно заседание на 30.09.2026 г. ищецът изрично поддържа, че договор за потребителски кредит между страните не съществува, и сочи, че въпреки твърденията на ответника за съществуването и валидността на такъв договор, ответникът не е представил самия договор.

Съдът констатира непредставянето на договора от ответника, въпреки даденото му задължение, и поради липсата на първичен документ, установяващ договорното правоотношение.

Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните и всички събрани писмени доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

От приетата в съдебното заседание разписка се установява извършено от ищеца плащане във връзка с претенция на „Фератум България“ ЕООД. Плащането е въведено в процеса като извършено на 08.08.2023 г. в общ размер 445 лв. Настоящият иск е предявен само за част от това вземане – 5 евро.

Ответникът не оспорва в процеса чрез конкретно доказателство самия факт, че е претендирал плащане във връзка с кредитно правоотношение, а напротив – с молбата си от 14.05.2026 г. твърди съществуването и валидността на договор за потребителски кредит и договор за гаранция. Въпреки това нито договор за потребителски кредит, нито договор за гаранция, стандартен европейски формуляр, погасителен план, извлечение по сметка или друг първичен документ, установяващ възникването и съдържанието на твърдяното облигационно отношение, е представен по делото.

2

С оглед на горното, съдът намира, предявеният иск за основателен.

Съгласно чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне. Начална липса на основание е налице, когато още към момента на имущественото разместване не съществува годен юридически факт, който да обоснове преминаването на имущественото благо от патримониума на едната страна в патримониума на другата.

В т. 1 от ППВС № 1/28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г. е прието, че първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД обхваща случаите, при които още при получаването липсва правно основание за разместването на благата, включително при пълна липса на правоотношение или при нищожен акт.

По въпроса за доказателствената тежест е формирана трайна практика на ВКС. В Решение № 50077А/14.07.2023 г. по гр. д. № 3413/2022 г., III г. о., ВКС приема, че при иск по чл. 55 ЗЗД, ищецът доказва даването, а в тежест на ответника е да докаже правното основание, на което е получил даденото.

Когато фактът на плащането е установен, страната, която твърди, че сумата е била дължима по договор, следва да докаже съществуването и съдържанието на този договор. Не е достатъчно само да се заяви, че е съществувало кредитно правоотношение, без да се представи актът, от който се извежда задължението.

В конкретния случай ищецът изпълнява своята доказателствена тежест с представянето и приемането на разписката за плащане. След доказване на имущественото разместване доказателствената тежест се премества върху ответника, който следва да установи конкретното правно основание, по силата на което е имал право да получи и задържи сумата.

Ответникът не провежда такова доказване. В отговора на исковата молба първоначално акцентът е поставен върху липсата на доказателства от страна на ищеца и върху процесуални възражения. В последващата молба от 14.05.2026 г. вече се твърди конкретно съществуване на валиден договор за потребителски кредит, договор за гаранция с *** предоставена преддоговорна информация и потвърждение чрез WEB код. Тези твърдения обаче остават неподкрепени с писмени доказателства.

Самото излагане на подробни правни доводи относно валидността на предполагаем договор, не замества доказването на неговото сключване и съдържание. За да се извърши преценка дали договорът отговаря на чл. 10 и чл. 11 ЗПК, дали ГПР е правилно изчислен, дали е налице договор за гаранция и дали таксата за гаранция е задължителен разход по кредита, на първо място следва самите договори и относимата преддоговорна документация да са част от доказателствения материал.

По тази причина не могат да бъдат кредитирани като доказани възраженията, че ищецът сам е избрал гарант, че договорът е потвърден с WEB код, че гаранцията е опционална и че разходът по нея не влиза в ГПР. Това са фактически твърдения на ответника, които не са установени с доказателства.

Неоснователно е и искането с молба от 14.05.2026 г., тези липси да бъдат преодолени чрез 3 съдебно-счетоводна експертиза. Експертизата е способ за установяване на факти, за които са необходими специални знания, но не може да замести първичния документ, от който възниква твърдяното правоотношение, нито да установи правопораждащ юридически факт само въз основа на едностранни счетоводни записи на страната. Без представен договор вещото лице би могло евентуално да проследи счетоводно отнасяне на плащания, но не и да установи дали и на какво материалноправно основание ищецът е бил длъжен да ги извърши.

При липсата на доказан договор този евентуален въпрос не се активира. Не е възможно съдът да извършва служебен контрол върху съдържанието и действителността на договор, който не е представен и чиито конкретни клаузи не са установени по делото.

Поради това уважаването на настоящия иск не се основава на извод за недействителност на конкретен потребителски кредит, нито на преценка на договор за гаранция с „***“, а на първичното основание – ответникът не е доказал изобщо правния титул, на който е получил процесното плащане.

В Решение по гр. д. № 45072/2024 г. на Софийски районен съд е прието, че при иск по чл.

55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, след доказване на плащането ответникът носи тежестта да докаже правното основание за получаването му.

В Решение по гр. д. № 3784/2026 г. на Софийски районен съд, също е приложено разбирането, че когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже основанието, е налице начална липса на основание.

Неоснователно е възражението за недопустимост поради неконкретност. Искът е индивидуализиран чрез страните, датата на плащането, общия размер на платената сума и частичния размер, за който се търси осъждане. Това е достатъчно да се определи спорното материално право. Липсата на доказателства е въпрос по основателността, а не по допустимостта на иска.

Неоснователно е и възражението за злоупотреба с правото на иск. Обстоятелството, че между същите страни могат да съществуват и други съдебни производства, не превръща само по себе си настоящото производство в злоупотреба. Правото на съдебна защита може да бъде ограничено на това основание само при установено недобросъвестно използване на процеса с цел, чужда на защитата на субективното право. Такива доказателства не са събрани.

Напротив, след като е установено плащане, а ответникът не доказва правното основание за задържане на сумата, предявяването на осъдителен иск по чл. 55 ЗЗД представлява нормално упражняване на право на съдебна защита.

Що се отнася до твърдението, че плащането е било извършено поради „системен тормоз“, съдът намира, че не е необходимо да установява това обстоятелство, за да уважи претенцията. Мотивът, поради който ищецът е изпълнил фактически плащането, не създава сам по себе си правно основание за получателя да задържи сумата.

Решаващото е дали съществува валиден юридически факт, пораждащ задължение за 4 плащане. А такъв не е доказан.

Следователно ответното дружество е получило имуществена престация, за която не е доказало правно основание.

Тъй като искът е предявен като частичен за 5 евро от твърдяното общо вземане, съдът дължи произнасяне само в този размер.

На основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху присъдената главница се дължи законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 05.01.2026 г., каквото е изричното искане на ищеца, до окончателното изплащане.

По отношение на разноските:

С оглед пълното уважаване на частичния иск, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да понесе направените от ищеца по делото разноски за държавна такса в размер на 21,73 евро.

Ищецът е представляван безплатно по твърдение за материална затрудненост и е поискано възнаграждение за адв. Д. Б. по чл. 38, ал. 2 ЗА. При наличие на договор за правна защита и съдействие, удостоверяващ безплатната помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, и при уважаване на иска, възнаграждението е дължимо от ответника непосредствено на адвоката.

Конкретният размер следва да се определи съобразно цената на иска, фактическата и правната сложност и действително извършената работа, като се съобрази и практиката на СЕС по дело C-438/22 относно липсата на абсолютна обвързаност от минималните размери.

Възражението на ответника за прекомерност следва да се прецени именно спрямо реално осъщественото процесуално представителство – изготвяне на исковата молба, участие чрез процесуален представител в откритото заседание и защита по доказателствените искания.

Самото наличие на други сходни дела не е основание за отказ да се присъди възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА.