Решение № 153 от 23.07.2026, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 153 гр. Първомай, 23.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на втори юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20255340100647 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени при условията на евентуалност искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД от Я. Й. А. срещу „Сити Кеш“ ООД за установяване нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № *** г., предвиждаща заплащането на неустойка.

Ищцата Я. Й. А. твърди, че на 16.05.2023 г. сключила с ответното дружество „Сити Кеш“ ООД Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който й били предоставени в заем средства в размер на 800 лв. при фиксиран лихвен процент от 40,05 % и годишен процент на разходите – 49,64 %. Съгласно договора заемът следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ на определени от заемодателя условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя в тридневен срок на горепосочените условия, съгласно чл. 11, ал. 1 от договора дължал неустойка на кредитора в размер на 357,44 лв., която следвало да престира разсрочено заедно с погасителните вноски.

Счита клаузата за заплащане на неустойка за нищожна. Изразява становище, че неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители била загубила присъщата си обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, като щети за кредитора биха настъпили единствено при неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество. Също така предвидената неустойка в размер на 357,44 лв. била близо 50 % от заетата сума, като не зависела от вредите от неизпълнението на договорното задължение. Тази неустойка било предвидено да се кумулира към погасителните вноски, като това водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало 1 предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Посочено е още, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя заемодателят бил поставил неизпълними изисквания към поръчителя, за да получи допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

В случая било нормално както разходите на търговеца, така и печалбата му, да бъдат включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности в конкретния казус не отговаряли на действителните параметри по договора. По този начин се заобикаляло ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне на ГПР.

Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР поради невключване в него на разходите по неустойката било проява на нелоялна и заблуждаваща търговска практика. По тези съображения моли да бъде прогласена нищожността на клаузата за неустойка, обективирана в чл. 11, ал. 1 от договора.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Сити Кеш“ ООД, в който излага съображения за неоснователност на предявения иск. Твърди, че по отношение формирането на ГПР били спазени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Посочено е още, че ГПР не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа се, че уговорената неустойка не следвало да бъде включвана в ГПР. В тази връзка кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като била договорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане след сключване на договора. Поради това било невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. Посочено е още, че към момента на сключване на договора потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателства се изяснява, че между ищеца Я. Й. А. и ответника „Сити Кеш“ ООД е сключен Договор за потребителски кредит № *** от 16.05.2023 г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави на ищеца сумата от 800 лв. Уговорен е фиксиран лихвен % в размер на 40,05 % и годишен процент на разходите в размер на 49,64 %.

Съобразно чл. 5, ал. 1 от договора за потребителски кредит страните се споразумели договорът да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят на определени от заемодателя условия. Клаузата на чл. 11, ал. 1 от същия този договор предвиждала, че ако заемателят не предостави договореното обезпечение в тридневен срок от сключването на договора, дължал на заемодателя неустойка в размер на 357,44 лв., която според ал. 2 на чл. 11 се заплащала разсрочено съгласно погасителния план.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

В настоящия случай не е налице спор, че между „Сити Кеш“ ООД като 2 заемодател и Я. Й. А. като заемател е възникнало облигационно правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер на сумата от 800 лв. Тъй като ищцата Я. Й. А. и ответникът „Сити Кеш“ ООД имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената в чл. 11, ал. 1 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита, поради което е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. За да достигне до този извод, съдът съобрази, че задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на предоставената в заем сума. От неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение не настъпва вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, в случая неустойката води до скрито оскъпяване на заема. В тази връзка не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лица – поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Поради се налага изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т. е. явява се скрита възнаградителна лихва и то в размер почти равен на 1/2 от отпуснатия кредит. Следователно невключването на неустойката при изчисляването и посочването на ГПР води до заблуждение на потребителя относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита. Всичко това обосновава извода, че предоставянето на обезпечение е условие, от което зависи размерът на разходите по заема, т. е. „неустойката“ се явява разход по заема, а не обезщетение. Тъй като т. нар. „неустойка“ не е включена при формиране на ГПР, следва, че посоченият в договора ГПР не съответства на действителния и води до заобикаляне нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Дори и без да се ползват специални знания е видно, че доколкото предоставената главница по договора е в размер на 800 лв., при лихва в размер на 75,56 лв. за целия срок на договора и ГПР, изчислен при включване като разход единствено на уговорената възнаградителна лихва, то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на 3 непредоставяне на обезпечение не съответства на годишния процент на разходите от 49,64 %. Предвид горното съдът намира, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а посоченият в договора размер на годишния процент на разходите е различен от действително уговорения такъв. Поради това съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. По тези съображения съдът счита, че следва да бъде прието, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора за потребителски кредит е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК.

Доколкото противоречието между клаузата за неустойка и разпоредбите на ЗПК е налице още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл. 26, ал.

1, вр. ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл.

11, ал. 1 от договора. Ето защо, съдът намира, че предявеният иск за установяване недействителността на клаузата за неустойка поради заобикалянето на чл. 19, ал. 4 ЗПК следва да бъде уважен. В тази връзка и тъй като никоя клауза не може да бъде нищожна на повече от едно основание, не следва да се пристъпва към разглеждане на другото посочено от ищеца основание за недействителност на тази уговорка.

По разноските:

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 25,56 евро за държавна такса. Според разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал безплатна правна помощ съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Съдът при определяне на разноските за адвокат спазва следните критерии: фактическата и правна сложност на случая, засегнатия интерес, условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, включително времето за извършването и спешността на извършването им, и квалификацията, опита и специализацията на адвоката, като осъжда другата страна да го заплати. Тази редакция на разпоредбата е съобразена с Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22, според което съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (с настоящо наименование Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа), и при възлагане на разноските следва да определи възнаграждението при съобразяване на правната и фактическа сложност на делото. Ето защо, като взе предвид цената на иска, факта, че делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за спор, по който вече има установена съдебна практика, както и че същото е приключило в едно съдебно заседание, на което адв. Н. не е присъствал и в хода на което са приети единствено представените писмени доказателства, съдът намира, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на ищеца възлиза на сумата от 120 евро. В тази връзка съдът намира за необходимо да изясни, че счита за неоснователно възражението на ответника, че следвало да заплати само едно адвокатско възнаграждение по настоящото производство и други граждански дела между същите страни, имащи за предмет клаузи от различни договори за кредит, доколкото те не касаят отделни клаузи от един и същ договор за кредит. Ето защо не 4 може да се приеме, че предявяването на искове, основани на всеки един от договорите за кредит в различни производства, представлява злоупотреба с права от страна на ищеца. Поради това и доколкото по всеки един от сключените договори за кредит ответникът е предвиждал заплащането на неустойка, за която е знаел, че не му се следва, той не би могъл да черпи права от собственото си неправомерно поведение, като изобщо не заплати адвокатско възнаграждение или заплати едно по всички искове. По тези съображения ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Н. сумата от 120 евро за адвокатско възнаграждение.