Решение № 347 от 17.04.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 347 гр. Стара Загора, 17.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Олга Златева при участието на секретаря Лазарина Ф. Лазарова като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело № 20235530104044 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба от П. И. И. от гр. Стара Загора против „Изи Асет Мениджмънт“ АД – гр. София и „Файненшъл България“ ЕООД – гр.

София - по искове по чл. 26 ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 146 ал. 1 ЗЗП, вр. с чл. 22, вр. с чл. 19 ЗПК /за договорите за паричен заем/, при евентуалност – за нищожност на клаузи от договорите, по чл. 26 ал. 1 и ал. 2, пр. 4 от ЗЗД, вр. чл. 21 ал. 1 от ЗПК вр. чл.

19 от ЗПК /за договорите за предоставяне на поръчителство/ и по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че между него - в качеството му на кредитополучател, и „Изи Асет Мениджмънт“ АД - в качеството му на кредитодател, бил сключен Договор за паричен заем № .............. По силата на договора, дружеството е следвало да предостави заемни средства в размер на 800 лв. на ищеца, а ищецът е следвало да възстанови кредита, ведно с възнаградителна лихва. Съгласно чл. 2 от договора, годишния лихвен процент /ГЛП/ по заема бил 35%, а годишният процент на разходите /ГПР/ бил 41,69%.

Уговореният срок на договора бил 40 седмици.

Между ищеца - в качеството му на кредитополучател и „Изи Асет Мениджмънт“ АД - в качеството му на кредитодател, бил сключен и Договор за паричен заем № .............. По силата на договора, дружеството следвало да предостави заемни средства в размер на 1000 лева на ищеца, а ищецът следвало да възстанови кредита, ведно с възнаградителна лихва. Съгласно чл. 2 от договора, ГЛП по заема бил 35%, а ГПР бил 41,71%. Уговореният срок на договора бил 30 седмици.

Във връзка с Договор за паричен заем № .............. и Договор за паричен заем № .............., и на основание чл. 4 от всеки от договорите, ищецът сключил и два отделни договора за гаранция с „Файненшъл България“ ЕООД, с цел обезпечение на вече подписаните договори за потребителски кредит. С договорите за гаранция се уговаряло, че ищецът дължи възнаграждение на втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД - за това, че става гарант по всяко от кредитните правоотношения.

Същото възнаграждение се заплащало от ищеца директно по сметките на „Изи Асет 1

Мениджмънт“ АД ежемесечно, заедно с първоначално уговорените погасителни вноски по всеки кредит. Въпреки тези факти, касаещи договорите за гаранция, ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД не отразил това обстоятелство в ГПР и не включил този разход в ГПР, въпреки че трябвало.

Ищецът заплатил доброволно и извънсъдебно двата заема. Ежемесечно и кумулативно с месечната си вноска, ищецът плащал и такси „гарант“, по всеки от двата договора, въпреки че такава не била предвидена в основните такива.

Счита, че процесните договори за кредит са недействителни на основание чл. 19 ал. 1 и ал. 4 ЗПК, във връзка с чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 4 ЗПК, тъй като заемодателят изискал и събрал от ищеца лихви, такси и комисионни, свързани с договорите за кредит, които не били предвидени в сключените договори за потребителски кредит.

Също така и въпреки че в договорите бил посочен ГЛП и ГПР, ответникът не пояснил по ясен и разбираем начин какви са компонентите на ГПР, което е в противоречие с чл.

19 от ЗПК.

Счита, че в двата договора не са включени такси, комисионни и други видове плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът – „Изи Асет Мениджмънт“ АД нямал право да формира ГПР в размер на 41,69 % по Договор за паричен заем № .............. и респективно 41,71 % по Договор за паричен заем № ..............

Това било така, защото освен възнаградителната лихва, следвало, като разход по заема да се включи и възнаграждението за гаранта. Поради некоректно посочения размер на ГПР, била нарушена разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и съответно клаузата от всеки от договорите, касаеща ГПР, следвало да бъде обявена за нищожна, на основание алинея 5 от същия член. В тази връзка, счита, че това нарушение има за правна последица недействителност на двата договора за заем и дължимост единствено на чистата стойност по всеки от кредитите, в съответствие на разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Счита, че ако сумата за възнаграждение на гаранта по договорите за кредит била включена в ГПР по правоотношенията, то същият би бил многократно над допустимия максимум по закон. Невключването на възнаграждението на гаранта в разходите по заемите целяло единствено въвеждане в заблуждение на ищеца относно стойността на разходите, които трябва да направи по обслужването на кредита.

Предвидената сума в договорите за поръчителство била скрит разход по заема и като такъв следвало да бъде включен в ГПР, съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК. Това било така, защото ГПР по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Гореизложеното се подкрепяло и от факта, че съгласно чл. 4 от всеки от договорите за паричен заем, ищецът следвало да предостави в срок до 3 дни, считано от датата на сключване на съответния договор, обезпечение, което да бъде две физически лица поръчители, банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита, или одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки, като въпросният гарант по всички договори винаги било „Файненшъл България“ ЕООД, като същевременно договорът за гаранция, се сключвал непосредствено след подписване на основния договор.

Същевременно, в договорите за гаранция се предвиждало възнаграждение, а това възнаграждение се дължало пропорционално на възнаградителната лихва и погасителните вноски по основаните договори /цитира съдебна практика/.

2

Поставените от ответника в чл. 4 от процесните договори условия, практически се явявали невъзможни за изпълнение, освен последното, посочено в т. 3 от цитирания член от всеки от двата договора, а именно предоставяне на поръчителство от одобрено от ответника дружество - гарант. Това било така, защото, съгласно разпоредбата на чл.

4, ищецът трябвало да обезпечи заема с 1/ двама поръчители, с осигурителен доход над 1000 лева, които също така да работят на безсрочен трудов договора, да не са кредитополучатели по друг договор за паричен заем, да нямат неплатени осигуровки за последните 2/две/ години, да нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат, кредитните им истории в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“, алтернативно 2/ да предостави банкова гаранция в размер, който е равен на заема.

Тъй като било невъзможно да се изпълнят първите две опции за потребителя, като единствен вариант за ищеца оставал само сключване на договор с дружествогарант, което било предварително одобрено от ответника в настоящото производство.

В тази връзка, счита, че това е опит за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал.

4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща гаранцията, се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. По този начин, чрез нарушаване на добрите нрави и заобикаляне на императивната норма на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Този факт се потвърждавал и от приложената справка от ТР, видно от която едноличен собственик на капитала на - „Файненшъл България“ ЕООД било „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като печалбата на първото дружество за извършваната от него търговска дейност като поръчител, се разпределяла в полза на едноличния собственик на капитала „Изи Асет Мениджмънт“ АД.

Също така, с цел заблуда на потребителя, никъде в основания договор за заем не се посочвало, че исканото поръчителство се предоставя от свързано лице на „Изи Асет Мениджмънт“ АД и че това поръчителство ще бъде възмездно. Основната причина за сключването на акцесорния договор била чрез нелоялна търговска практика, да се направи опит за заобикаляне ограниченията на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и да се постигне свръхпечалба за ответниците, което от своя страна, водило и до недействителност на двата договора за кредит.

В продължение на горното, изтъква, че завишаването на разходите по заемите, без да е изрично посочено такова, представлява и нелоялна търговска практика.

Разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП давала легалната дефиницията на нелоялната търговска практика, която се използва в настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора.

Такава практика от страна на търговец към потребител се извършвала, ако противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Член 68д от същия закон гласял, че заблуждаваща е такава търговска практика, при която се съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждава или е в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация е фактически точна и има за резултат или е възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което той не би взел без използването на търговската практика.

Така в процесните договори за потребителски кредит, е уговорено размерът на оскъпяването по кредита да е в един размер, а в действителност е друг, като по този начин се целяло неоснователно обогатяване.

Следвало да се посочи, че съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48, 3 преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. В продължение на изложеното, клауза, която предвиждала, че следва да се предостави поръчител след подписване на основания договор е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика, такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията, в случай че е уговорено възмездно поръчителство. По този начин, на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като обезпечението, вместо да облекчи условията по договора и да спомогне редовното обслужване на заема, води до нарастване на дълга и вероятността от просрочие по последния. Тоест с такива нелоялни търговски практики се създавала предпоставка за свърхзадлъжнялост на длъжника. Целта била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се отпусне кредитът, която практика би съответствала на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит /в тази връзка са и решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson/. Всичко изложено именно обосновавало факта, че поръчителството е предварително предвиден разход по заема и следва да бъде калкулирано в годишния процент на разходите по заемите.