Решение № 2920 от 04.04.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2920 гр. София, 04.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 180 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: А.Е.Х. при участието на секретаря С.С.Ц. като разгледа докладваното от А.Е.Х. Гражданско дело № 20211110133018 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и сл. и е образувано по подадена от /фирма/, искова молба против С. ЗЛ. ОГН., с която са предявени обективно кумулативно съединени искови претенции с правно основание чл. 240, ал. 1 и 2, вр. чл.

99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД, с искане да се постанови решение, с което да се признае за установено между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумите, както следва: 10 701,59 лв. – част от претендираната в заповедното производство главница, представляваща сбор от непогасени вноски за главницата за периода от 23.12.2015 г. до 23.11.2020 г. по Договор за потребителски кредит № FL559748 от 23.11.2010 г., сключен между /фирма/ и длъжника, ведно със законната лихва от 11.12.2020 г. до изплащане на вземането, сумата от 2 115,18 лв. – част от претендираната договорна лихва за периода 23.12.2017 г. до 23.11.2020 г., както и сумата от 23,78 лв. – част от претендираната в заповедното производство лихва за забава за периода 23.11.2020 г. до 30.11.2020 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 13.01.2021 г. по ч.гр.д. № 62601/2020 г. по описа на СРС, 180-ти състав.

Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърдения, че на 23.11.2010 г., между /фирма/ /с предходно наименование /фирма//, в качеството му на кредитодател и С. ЗЛ. ОГН., в качеството му на кредитополучател е сключен Договор за потребителски кредит № FL559748, по силата на който банката е предоставила на ответника потребителски кредит в размер на 15 520.00 лв. Твърди се, че срокът на действие на Договора е 120 месеца или за периода от 23.12.2010 г. до 23.11.2020 г. кредитополучателят се е задължил да погаси усвоения кредит на месечни вноски, дължими на 23-то число на месеца. Сочи се, че между страните е уговорена фиксирана годишна лихва в размер на 12 % през първата година от срока на Договора, като за всяка следваща година кредитополучателят дължи годишна лихва в размер на сбора на Базовия лихвен процент /БЛП/ на банката за потребителски кредити в лева плюс договорна надбавка в размер на 4,250 пункта. Към момента на сключване на Договора БЛП на банката е в размер на 12,750 %. В чл. 9 от Договора било предвидено, че при просрочие на дължимите вноски кредитополучателят дължи лихва за забава за времето на забавата върху просрочените суми в размер на законната лихва. Поддържа, че за погасяване на задължението длъжникът е направил плащания на 29.12.2010 г. – в 1 размер на 180.00 лв.; на 11.05.2011 г. – в размер на 908.00 лв.; на 17.01.2012 г. – в размер на 460.00 лв.; на 08.03.2012 г. – в размер на 230.00 лв.; на 20.03.2012 г. – в размер на 230.00 лв. Внесените суми били удържани за просрочени главници, лихви, комисионни и такси. След 20.03.2012 г. до датата на депозиране на исковата молба не били извършвани плащания. Поддържа, че на 18.01.2016 г. по силата на Договор за прехвърляне на вземания (цесия) /фирма/ е прехвърлило на ищеца портфейл от вземания, определени и индивидуализирани в Приложение № 4 към Договора за цесия, сред които било и вземането на настоящия ответник. Твърди се, че длъжникът е уведомен за извършената цесия с уведомление, приложено към исковата молба. Сочи се, че съгласно чл. 6 от Договора за потребителски кредит на 23.11.2020 г. е настъпил крайният срок за погасяване на кредита, като считано от тази дата вземането било изцяло дължимо. Моли съда да уважи исковете за горепосочените суми. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Признава, че е сключил Договор за потребителски кредит № FL559748/23.11.2010 г. с /фирма/, както и че е усвоил сумата в размер на 15 520 лв. Оспорва да е уведомяван за извършеното прехвърляне на вземания. Моли съда да отхвърли исковете.

Съдът, като съобрази доводите на страните, материалите по делото и закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, като са предявени обективно кумулативно съединени установителни искови претенции с правно основание чл. 240, ал. 1 и 2, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 от ЗЗД.

По исковите претенции с правно основание чл. 240, ал. 1 и 2, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК.

В тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно сключването на Договор за кредит между ответника и /фирма/, по силата на който на ответника е предоставена заемната сума, че за ответника е възникнало задължение да върне кредита, изискуемостта на претендираната част от кредитните задължения и изпадането в забава за тяхното заплащане, че ответникът дължи възнаградителна лихва в размера индивидуализиран в исковата молба за процесния период, както и валидното прехвърляне на кредитните задължения в негова полза и уведомяването на ответника за това прехвърляне.

При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже погасяване на дълга на падежа.

По отношение процесния договор за паричен заем приложение намират разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК.

Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.

По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява 2 формален /изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/, реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК, едностранен или двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки, възмезден и комутативен, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.

С доклада по делото, неоспорен от страните, съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между /фирма/ и ответника е сключен Договор за потребителски кредит № FL559748/23.11.2010 г., по силата на който на ответника е предоставен потребителски кредит в размер на 15 520 лв. и същият е усвоен от него.

Процесният договорът за паричен заем е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на кредита, датите на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна вноска.

Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне, като прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.

В чл. 20 от договора, страните са уговорили, че Банката и кредитополучателят се съгласяват, че във всеки един момент от действието на договора за кредит, Банката има право едностранно да прехвърли вземанията си, произтичащи от процесния договор за кредит FL559748/23.11.2010г.

От приложените и приобщени по делото писмени доказателства се установява, че вземанията по процесния договор за кредит, с договор за възлагане на вземания /цесия/, сключен между /фирма/ и /фирма/, са прехвърлени на ищеца, обстоятелство, което се установява от приложеното на л. 23 по делото копие на договора за цесия и приложеното на л. 61 копие на Приложение към потвърждение за извършената цесия, в което е включено и вземането по процесния договор за кредит FL559748/23.11.2010г.

Цесията е договор, с който кредиторът на едно вземане- цедент, го прехвърля на трето лице-цесионер, като последният разполага с правото да го събере от длъжника.

Предмет на същата несъмнено могат да бъдат вземания /действителни/, които имат имуществен характер /каквито са и процесните/. Длъжникът по вземането не е страна по цесията. В закона липсва изискване за форма за действителност на цесията.

Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в момента на сключването на договора. Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона преминават и всички акцесорни права /освен ако е уговорено противното/.

Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на страните по договора, така и на 3 трето лице- длъжника, налага извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Съобщението е едностранно изявление, с което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено на нов кредитор. То е неформално и за да породи действие трябва да бъде извършено от стария кредитор /цедента/ – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т. е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД, като по силата на принципа на свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесиятатова упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, респективно когато същото е приложено към исковата молба, получаване на същата от ответника, ведно с приложенията към нея обуславя извода, че ответникът е редовно уведомен за цесията. Получаването на уведомлението от ответника по чл. 99, ал. 4 ЗЗД е факт от значение за спорното право, който поради настъпването му в хода на процесна, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, следва да бъде съобразен при решаване на делото. / виж Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о. Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК, както и Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., ІІ т. о., ТК/.