Решение № 1625 от 06.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1625 гр. Пловдив, 06.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20245330121636 по описа за 2024 година

Производството е по иск с правно основание член 124 ал. 1 ГПК, вр. с член 26 ал.1 от ЗЗД.

Ищецът Ф. Х. Б. ЕГН **********, с адрес: ***, в исковата си молба против „СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе" №115 Е, ет.5, е поискала от съда, да бъде обявена за нищожна на клаузата предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 553,46 лева, обективирана в договор за потребителски кредит № *** г., като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл.11, т. 9 и 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

Твърди, че между страните бил сключен договор за кредит №***г., по силата на който на ищеца бил предоставен заем в размер на 1000 лева, при фиксиран лихвен процент – 40,05 % и годишен процент на разходите – 49,87 %.

Съгласно чл. 5 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията в договора. В случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя, същият дължал неустойка в размер на 553,46 лева, платима разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала месечна вноска за неустойка. Ищецът поддържа, че е усвоил изцяло заемния ресурс, но счита, че не дължи плащане за неустойка.

Твърди, че чрез предвиждане на неустойка при непредоставяне на обезпечение кредиторът 1 си осигурява допълнителна печалба, заобикаляйки изискванията, регламентирани в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че преценката за действителност на клаузата за неустойка и за нейния обоснован размер следва да се извърши с оглед претърпените вреди от неизпълнението и при спазване критериите, заложени в т. 3 от ТР 1/2009 г. ОСТК на ВКС. Счита, че в настоящия случай неустойката е загубила присъщата й обезщетителна функция, доколкото нейният размер бил 50 % от заетата сума, не кореспондирал с последиците от неизпълнението на договорното задължение и се кумулирал към погасителните вноски. По този начин вземането за неустойка представлявало скрито оскъпяване на кредита, което създавало предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на потребителя и било в противоречие с принципа за спазване на добрите нрави.

Поддържа, че договорените между страните условия за предоставяне на обезпечение били неизпълними, с което се целяло получаване на допълнителна печалба в нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Навежда доводи, че неустойката е уговорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция, тъй като в добросъвестните отношения интересът на кредитора бил да получи обезпечение преди сключването на договора, а не след сключването му, както било в настоящия случай. Така уговорена клаузата за неустойка била в пряко противоречие и с целта на Директива 2008/48. С нея рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника се прехвърлял върху самия длъжник, което водело до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Счита, че процесната неустойка представлява добавка към възнаградителната лихва на дружеството – заемодател.

Ответникът „СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК 202531869, гр. София, оспорва предявения иск за нищожност. Твърди, че клаузите на договора били в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10, чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката не била и не следвало да бъде включена в ГПР, т.к. кредиторът бил длъжен да посочи размер на ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Неустойката била дължима, ако кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане след сключване на договора, поради което било невъзможно същата да бъде взета предвид изначално при формиране на ГПР.

Неустойката била уговорена във фиксиран размер, клаузата за дължимостта й била индивидуално договорена, напълно ясна и разбираема. Към датата на сключване на договора, кредиторът не знаел дали ще възникне основание за плащането й. Възразява, че неустойката не представлява добавка към възнаградителната лихва. Разсрочването й към погасителните вноски единствено ползвало кредитополучателя.

Поддържа, че клаузата за неустойка е действителна. Същата била предвидена като санкция за неизпълнение на поетото с договора задължение за осигуряване на обезпечение.

Договорът бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил съответно искане и получил подробна информация за желания кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр. Кредитополучателят разполагал и с възможност да се откаже от договора в срок от 14 дни по реда на чл. 29 ЗПК, без да е обвързан от оспорената клауза.

2

Друга възможност за него била да поиска удължаване на тридневния срок чрез нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение. Твърди, че ищецът не се е възползвал от тези си права. Сочи, че клаузата за неустойка не противоречи на добрите нрави и поради обстоятелството, че ищецът имал и други договори с ответното дружество, в които била предвидена подобна клауза.

Предвид изложеното моли за отхвърляне на предявения иск и за присъждане на разноски.

От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

От представените по делото писмени доказателства - извлечение за извършени и предстоящи плащания, искане за кредит, стандартен европейски формуляр и останалите приложени книжа – могат да бъдат изведени данни, че между страните е съществувало кредитно правоотношение. Същевременно по делото не е приложен самият договор за потребителски кредит, чиято конкретна клауза е предмет на установителния иск.

Не е представен нито оригинал, нито заверен препис, нито електронен екземпляр на договора, нито друг документален носител, от който съдът да установи непосредствено и с необходимата сигурност точния текст на оспорената уговорка, мястото в договора, систематичната връзка с останалите клаузи, предпоставките за възникване на задължението за неустойка, начина на нейното начисляване и начина на включването в погасителния план.

При това положение не може да се установи по несъмнен начин какво именно е договорното съдържание, обективирано в сочената от ищеца клауза, дали въобще е налице уговорка със заявеното съдържание, в какъв точно размер е предвидена неустойката, както и дали нейната редакция съответства на твърденията в исковата молба.

Представянето на вторични документи и справки не е достатъчно, за да замести съдържанието на самия договор, когато съдът е сезиран с иск по чл. 26 ЗЗД за прогласяване нищожността на конкретна договорна клауза. При такъв предмет на делото съдът следва да разполага с самата уговорка, чието съществуване и съдържание подлежат на преценка.

Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. В настоящото производство именно ищецът черпи изгодни за себе си правни последици от твърдението, че между страните е сключен договор за потребителски кредит с точно определено съдържание и че в него е включена конкретна неустоечна клауза, страдаща от пороците по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Следователно в тежест на ищеца е да установи както самото съществуване на договора, така и текста на уговорката, чиято нищожност се претендира.

Това разрешение е в пълно съответствие с трайното разбиране в гражданския процес, че съдът не може да прогласява недействителност на договорна клауза по предположение, нито да замества липсващото доказване с вероятностни изводи. Нищожността, макар и да се отчита служебно при установено съдържание на сделката, не освобождава ищеца от първоначалното задължение да установи съществуването и съдържанието на самата сделка 3 или на релевантната нейна част.

Разпоредбата на чл. 190, ал. 1 ГПК не променя този извод. Процесуалният механизъм за задължаване на насрещната страна да представи документ не е предназначен да прехвърли доказателствената тежест за факти, от които ищецът извлича благоприятни последици. Този ред намира приложение, когато е надлежно установено, че документът се намира у другата страна и че страната, която иска представянето му, не разполага с него по причини, които не могат да бъдат вменени във вина. В противен случай чрез чл. 190 ГПК би се стигнало до заобикаляне на общото правило на чл. 154 ГПК и до недопустимо процесуално облекчаване на страната, която носи главното доказване.

Настоящият състав на съда намира, че в хипотеза на спор за нищожност на клауза от договор за потребителски кредит искът е недоказан, когато самият договор не е представен, а съдът не може да гадае съдържанието на спорната уговорка и не може да обяви за недействителна абстрактно посочена „неустоечна клауза“, без тя да е точно индивидуализирана.

Не променя този извод обстоятелството, че по делото се съдържат данни за параметри на кредитно правоотношение, както и доводи, които по начало са релевантни към законосъобразността на клаузи в договори за потребителски кредит. Действително, Законът за потребителския кредит установява засилена защита на потребителя чрез императивни изисквания относно съдържанието на договора, прозрачността на общата цена на кредита и пределите на допустимото оскъпяване. Съгласно чл. 11 ЗПК, договорът следва да съдържа по ясен и разбираем начин всички съществени реквизити, включително информация за лихвения процент, годишния процент на разходите и общата дължима сума. По силата на чл. 19 ЗПК годишният процент на разходите трябва да отразява всички разходи по кредита, а чл. 21, ал. 1 ЗПК прогласява нищожността на всяка клауза, която има за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона.

В същия смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз относно необходимостта потребителят да бъде в състояние въз основа на договора да прецени общата финансова тежест на поетото задължение и икономическите последици от сделката. Тази съдебна практика подчертава, че прозрачността на информацията относно ГПР и общите разходи по кредита е съществен елемент от защитата на потребителя и от възможността му за информиран избор. Но и при това положение, съдът може да пристъпи към материалноправна преценка относно съответствието на конкретна уговорка със ЗПК, ЗЗП и правото на ЕС само ако самата уговорка е установена по делото.

Същото се отнася и до позоваването на т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, според което нищожността на неустойката поради противоречие с добрите нрави, се преценява с оглед естеството и размера на обезпечаваното задължение, вида на неизпълнението, съотношението между санкцията и възможните вреди и функцията на уговорката в договорната уредба. Тези критерии са напълно приложими при спорове относно потребителски кредити. За да бъдат използвани обаче, съдът трябва да разполага с точния текст на процесната клауза и с договорния контекст, в който тя е 4 уговорена. При липса на договора такава преценка е фактически невъзможна.

Следва да се отбележи и че служебното задължение на съда да следи за приложението на императивни материалноправни норми, включително нормите за защита на потребителя, не дерогира правилата за доказване. Съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът следи служебно за приложението на императивния закон, но това служебно начало се проявява при установена фактическа основа на спора. Когато самият факт на уговорката и нейното съдържание не са доказани, съдът не може да изгради правен извод за нищожност единствено върху твърденията на ищеца.