Решение № 13212 от 04.07.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13212 гр. София, 04.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Б В при участието на секретаря С В като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20231110108286 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

А. М. М. е предявила срещу „М..“ АД два кумулативно обективно съединени иска, както следва: установителен иск с правно основание чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД, вр. чл. 19, ал.

4 ЗПК и чл. 22, вр. чл. 11, ал.1 т. 10 ЗПК за признаване за установено, че клаузата на чл. 12 от договор за заем № .. от 28.05.2022 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка, е нищожна като противоречива на добрите нрави, заобикаляща изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща чл. 11, ал.1 т. 10 от ЗПК, и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати сумата от 50 лева, частично от 738,93 лева, платена без основание по нищожна клауза за неустойка по договор за заем № .. от 28.05.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от депозиране на исковата молба до погасяването.

В исковата молба се твърди, че ищецът и ответникът са сключили договор за заем № .. за сумата от 1022,58 евро, с левова равностойност 2000 лв. Посочено е, че в чл. 12 от договора е предвидено задължение за длъжника да предостави обезпечение на кредита, като при неизпълнение на това задължение, същият дължал неустойка по ал. 4 на този член в размер на 377,81 евро с левова равностойност от 738,93 лв. Твърди се, че ищецът бил усвоил изцяло заемния ресурс, но не дължал плащане на неустойката. Ищецът твърди и излага аргументи, че с уговарянето на неустойката се заобикалят изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Счита, че неустойка за непредоставяне на обезпечение, с оглед нейния размер излиза извън присъщите на една неустойка обезщетителна и обезпечителна функции, съгласно т.3 на ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, и цели обогатяване на кредитора за сметка на потребителя и не служи за обезпечаване на задължението по кредита. Излага съображения за несъобразяване на уговореното в договора с правото на ЕС, в частност Директива № 2008/48 и съдебната практика по нейното приложение. Доколкото неустойката, явяваща се източник на скрита печалба за кредитора, не била включена в договора като част от ГПР по кредита, то било налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като на потребителя не било изяснено отнапред какво ще е реалното му задължение по договора, както изисквал чл. 5 ЗПК. По тези съображения поддържа, че целият договор за потребителски кредит е нищожен, като аргументи в тази насока извежда и от разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Моли за уважаване на исковете и присъждане на съдебни разноски.

1

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „М..” АД, с който се оспорва исковете като неоснователни. Не оспорва, че между страните е сключен договор за заем № .. от 28.05.2022 г. с посочени в исковата молба параметри. Твърди, че в чл. 12, ал. 4 от договора е уговорена клауза за неустойка, но в случая тези уговорки не били влезли в сила и неустойки не са начислявани. Оспорва твърденията, че договорът не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1 ЗПК. Счита, че разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК била приложима в случаите на уговорен променлив лихвен процент, а не както било по процесния договор – фиксиран, който бил и посочен в самия договор. В тази насока излага съображение и сочи съдебна практика. Не било налице и нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като приложимият ГПР и значимите компоненти за начисляването му били посочени в договора по ясен начин. Твърди, че към момента на сключване на договора не се е дължала предвидената в чл. 12 неустойка, поради което и не следвало да се включва в ГПР. Същата не следвало да се включва в ГПР по кредита на основание чл. 19, ал. 3 ЗПК, доколкото се дължала поради неизпълнение на задължения на потребителя. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

В тежест на ищцата по иска с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД е да докаже, че оспорената клауза на чл. 12 от процесния договор за заем е нищожна, тъй като противоречи на императивни изисквания на закона и на добрите нрави, включително, че същата е неравноправна. В тежест на ответника е да докаже, че оспорената клауза е действителна, включително че е договорена индивидуално.

В тежест на ищцата по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже, че е заплатила процесните суми в полза на ответника, а в тежест на ответника – че е налице основание за получаването им, съответно задържане на полученото.

С оглед становищата на страните на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорно и ненуждаещо се от доказване с доклада по делото е отделено обстоятелството, че между страните е сключен договор за заем № .. от 28.05.2022 г.

От фактическа страна:

По делото е приет договор за потребителски кредит № .. от 28.05.2022 г. , сключен между "М.." АД и ищцата А. М., съгласно който дружеството се задължава да предостави на ищцата заем в размер на 1022, 58 евро или тяхната левова равностойност съгласно официалния курс на БНБ, съгласно който 1 евро се разменя за 1, 95583 лв. Съгласно чл. 3 от договора срокът на заема е 16 седмици, а отпуснатата сума следва да бъде върната с 8 двуседмични погасителни вноски в размер на по 136, 84 лв. всяка. Общият размер на всички плащания по договора е посочен като 1094, 70 евро или 2141, 04 лв., с лихвен процент от 40, 03 % и ГПР от 34, 65 %. По силата на чл. 12 от договора заемателят се е задължил в срок от 7 дни след сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки. Съгласно чл. 12, ал. 3 от договора в случай че заемателят не изпълни посоченото задължение в срок, същият дължи на заемодателя неустойка в размер на 377, 81 евро или 738, 93 лв., като е приложен и погасителен план, в случай че тази неустойка стане дължима.

От приложената на л. 50 по делото разписка за получени суми в брой се установява, а и между страните не е спорно, че на 28.05.2022 г. ответникът е предал на ищцата главницата по процесния договор за заем в размер на 2000 лв., която тя е получила лично и в брой.

Приета е и справка, изготвена от ответника на 04.10.2023 г. за нуждите на настоящото производство (л. 60), съгласно която на 28.06.2022 г. по процесния кредит е била заплатена сума в размер на 2030, 78 лв., като с 2000 лв. от нея е била погасена главницата по кредита, а с 30, 78 лв. лихва.

2

Съгласно приетата разписка (л. 68) по делото на 28.06.2022 г. ищцата е платила в полза на ответника сума в размер на 2200 лв. с основание „..“.

По делото е прието и заключение по съдебно-счетоводна експертиза, което след преценка по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано. Същото съгласно изявлението на вещото лице в откритото съдебно заседание от 15.05.2024 г. е било изготвено единствено по представените по делото документи, като ответникът не е представил на вещото лице допълнителна информация за взетите счетоводни операции по закриване на задълженията.

Като е взело предвид представената от ответника справка, вещото лице е достигнало до извод, че на 28.06.2022 г., което е датата на падежа на първата дължима вноска, ищцата е заплатила сума в размер на 2030, 78 лв., с която ответникът е погасил 2000 лв. главница и 30, 78 лв. вноска за договорна лихва. Съгласно изявлението на вещото лице в откритото съдебно заседание (л. 130) ответникът не му е предоставил никаква информация относно приложената по делото разписка за платена сума в размер на 2200 лв. и вещото лице не разполага с информация как е била осчетоводена разликата от 2030, 78 лв. до 2200 лв. В заключението е посочено, че ако в годишния процент на разходите се включи само договорната лихва, той се равнява на 34, 65 %, ако се включи неустойката по чл. 12 от договора, той се равнява на 103, 11 %, а ако се включват и двата компонента, размерът на годишния лихвен процент става 137, 76 %.

От правна страна:

Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит – 28.05.2022 г., приложение намира Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г.

Договорът за заем е неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение е необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер. Между страните не се спори, а и от приетата по делото разписка се установява, че ответникът е предоставил уговорената сума в размер на 2000 лв. на ищцата.

По отношение уговорената в чл. 12 неустойка съдът намира следното. Съгласно мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, в т.ч. да уговорят неустойка, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона или на добрите нрави. Това ограничение се отнася както за гражданските сделки, така и за търговските сделки по силата на чл. 288 ТЗ и за неговото спазване съдът следи служебно, в т.ч. при искане за присъждане на неустойка. В разглеждания случай е уговорена неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, изразяващо се в банкова гаранция или поръчител. По същество тази неустойка излиза извън присъщите й функции и се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Същата излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер, без да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства. Така се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника. Нищожността на такава уговорка за неустойка е разгледана в цитираното по-горе тълкувателно решение, в което е посочено, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Обстоятелствата, обуславящи възникването на задължение за заплащане на посочената неустойка, водят до извод, че с нея се цели постигане на забранен от закона правен резултат, като тя води до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на 3 длъжника, тъй като длъжникът изначално е изправен пред невъзможността да изпълни задължението, чието изпълнение обезпечава неустойката.

Настоящият съдебен състав намира, че при преценката за нищожност на уговорената неустойка следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно посочената законова разпоредба, в сила от 23.07.2014 г., следователно приложима към процесния договор за заем, годишният процент на разходите ("ГПР") не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерски съвет, като съобразно ал. 5 клаузите, с които е уговорен ГПР над този размер, са нищожни. Размерът на уговорената възнаградителна лихва, както и на уговорените неустойки се включва при изчисляване на ГПР съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Законоустановеният предел по чл. 19, ал. 4 ЗПК, т.е. ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва, който съобразно ПМС № 426 от 18.12.2014 г. се равнява на основния лихвен процент на БНБ, в сила от 01.01., съответно 01.07., на текущата година плюс 10 процентни пункта, е малко над 50 %. В конкретния случай при включване на уговорената неустойка и възнаградителната лихва ГПР по процесния договор съгласно заключението на вещото лице се равнява на 137, 76 %, което е в пъти над законоустановения праг, и това е допълнително основание за нищожност на клаузата на чл. 12 от процесния договор. Ето защо искът за нищожност се явява основателен и следва да бъде уважен.