Решение № 6034 от 07.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6034 гр. София, 07.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100508811 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 19311 от 23.11.2023 г., постановено по гр. д. № 29756/2021 г. по описа на СРС, 169-ти състав, допълнено на основание чл. 250 ГПК с Решение № 6659 от 12.04.2024 г., постановено по гр. д. № 29756/2021 г. по описа на СРС, 169-ти състав и изменено в частта за разноските с Определение № 15895 от 12.04.2024 г., постановено по гр. д. № 29756/2021 г. по описа на СРС, 169-ти състав, В. П. Л. е осъден да заплати на “Европът 2000“ АД, на основание чл. 221, ал. 2 КТ сумата 310 лв. –обезщетение при дисциплинарно уволнение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието, както и сумата в размер на 33,60 лв. –заплатени от ищеца здравни осигуровки в полза на ответника за м. ноември и м. декември 2013 г., като са отхвърлени предявените от “Европът 2000“ АД срещу В. П. Л. искове с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата от 3303,72 лв. – стойността на липсата, причинена от ответника, 2274,82 лв. – законна лихва за забава за периода от 04.10.2013 г. – датата на установяване на липсата, до 15.07.2020 г. – датата на депозиране на исковата молба.

Със същото решение “Европът 2000“ АД е осъден да заплати на В. П. Л., на основание чл. 224, ал.1 КТ сумата от 69.75 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2013 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на насрещната искова молба – 11.12.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, като са отхвърлени предявените от В. П. Л. срещу „Европът 2000“ АД искове 1 с правно основание чл. 128 КТ и чл. 86 ЗЗД за сумите: сумата от 686.41 лв. – трудово възнаграждение за м. септември 2013 г., 389,30 лева – законна лихва за забава върху дължимото за м. септември възнаграждение от 26.10.2013 г. до датата на депозиране на насрещната искова молба; сумата от 326.06 лева – трудово възнаграждение за м. октомври 2013 г., ведно със сумата в размер на 181,31 лева – законна лихва за забава върху дължимото за м. октомври възнаграждение от 26.10.2013 г. до датата на депозиране на насрещната искова молба.

Пак със същото решение В. П. Л. е осъден да заплати на “Европът 2000“ АД на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата от 132.40 лв., разноски, съразмерно с уважената част от исковете. „Европът 2000“ АД, е осъден да заплати на адв. Е. М. Г., на основание чл. 38, ал. 1, т. 1 ЗАдв сумата от 1000 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която са отхвърлени предявените от “Европът 2000“ АД срещу В. П. Л. искове с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2, и чл. 86, ал.

1 ЗЗД за заплащане на следните суми: 3303, 72 лв. – стойността на липсата, причинена от ответника, 2274,82 лв. – законна лихва за забава за периода от 04.10.2013 г. – датата на установяване на липсата, до 15.07.2020 г. – датата на депозиране на исковата молба, както и в частта, с която “Европът 2000“ АД е осъден да заплати на В. П. Л. сумата от 69.75 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2013 г., е подадена въззивна жалба от “Европът 2000“ АД, чрез пълномощника си – адв. Е. Т., с надлежно учредена представителна власт, с оплаквания за неправилност на същото в обжалваната част поради нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че с оглед на събраните по делото доказателства не би могъл да бъде направен извод за извършване на кражба на процесната сума, за която е констатирана липса. Сочи, че в конкретния случай ответникът не е подал сигнал за извършена кражба, като извод за извършването на твърдяното от него противоправно деяние не би могъл да бъде направен единствено въз основа на обстоятелството, че ответникът е подал заявление за издаване на нова лична карта, в което като причина за искането е посочено, че “предходната лична карта е невалидна“. В тази връзка счита, че ответникът е отговорен за липсващата сума и доколкото притежава качеството на материално отговорно лице, поради което е налице основание за ангажиране на имуществената му отговорност за установената липса. Счита, че в конкретния случай липсата е установена с влязъл в сила съдебен акт – Решение от 23.05.2018 г., постановено по гр. д. № 8457/2017 г. по описа на СГС, в мотивите на което е прието за безспорно установено, “че неотчитането на сумата от 3400, 00 лв. от ответника на 04.10.2013 г., което е удостоверено с неговия подпис, има характера на извънсъдебно признание за размера на неотчетената сума“. Поддържа, че доколкото по делото се установяват предпоставките за ангажиране на имуществената отговорност на ответника, то претендираната сума в размер на 3400, 00 лв. следва да бъде присъдена заедно със законната лихва за забава.

Поддържа още и че насрещният иск на ответника за заплащане на сумата от 69.75 лв., 2 представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2013 г., е подаден извън законоустановения срок, като в допълнение на това сочи и че вземането е погасено по давност с изтичането на предвидената в КТ специална 3-годишна давност, евентуално с изтичането на общата 5-годишна давност. В случай, че съдът приеме за основателни предявените насрещни искове, сочи че поддържа направеното възражение за прихващане на дължимата от него сума с сумата, която му дължи ответникът за установената липса.

Претендира разноски за първоинстанционното и въззивното производство.

Въззиваемият – ответник В. П. Л. е подал отговор на въззивната жалба в законоустановения срок, с която оспорва същата по подробно изложени съображения.

Поддържа, че от събраните по делото доказателства се установява, че в случая не се касае за липса, а за кражба, макар и с неустановен произход, до какъвто извод правилно е достигнал първоинстанционният съд. Счита за неоснователни наведените от въззивника доводи за установяване на спорното обстоятелство относно наличието на извършена кражба със сила на пресъдено нещо, тъй като установяването на липса не е било предмет на процесното съдебно решение, на което се позовава въззивникът. Поддържа, че в заповедта за налагане на имуществена отговорност се съдържа извънсъдебно признание за неизгодния за ищеца факт относно извършването на кражба. Счита, че прехвърлянето на задължението за уведомяване на компетентните органи за извършената кражба върху служителя е неправомерно, тъй като се касае до средства, които принадлежат на работодателя, с оглед на което последният е следвало да съобщи за извършената кражба. Посочва още и че наличието на липса не е безспорно установено по делото, тъй като в представените за установяването й документи са нанесени корекции, които опорочават хронологията и верността на вписванията, с оглед на което поддържа, че спрямо тях следва да се приложи правилото на чл. 182 ГПК. По изложените съображения моли съда да потвърди решението в частта, с която са отхвърлени предявените от ищеца искове.

Срещу решението в частта, с която В. П. Л. е осъден да заплати на “Европът 2000“ АД, на основание чл. 221, ал. 2 КТ сумата 310 лв. –обезщетение при дисциплинарно уволнение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието, както и сумата в размер на 33,60 лв. – заплатени от ищеца здравни осигуровки в полза на ответника за м. ноември и м. декември 2013 г., както и в частта, с която са отхвърлени предявените от В. П. Л. срещу “Европът 2000“ АД искове с правно основание чл. 128 КТ и чл. 86 ЗЗД, е подадена въззивна жалба от В. П. Л., чрез пълномощника му – адв. Е. Г., с надлежно учредена представителна власт, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Счита, че въз основа на представените по делото счетоводни документи, изходящи от “Европът 2000“ АД, както и документ, озаглавен “Депонирана работна заплата“, м. 09.2013 г. и депонентска карта № 2 се установява, че за месеците септември и октомври 2013 г. във фишовете за съответния месец са налице вписвания за отработени от него дни, с оглед на което му се дължи претендираното трудово възнаграждение. Поддържа, че възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно, доколкото в съответствие с разпоредбата на чл. 103, ал. 2 ЗЗД е извършил 3 прихващане с посочените суми още през 2015 г. Моли решението да бъде отменено в обжалваните части, като предявените от него искове бъдат уважени, а исковете на насрещната страна – отхвърлени.

Въззиваемият – “Европът – 2000“ АД в законоустановения срок е подал отговор на въззивната жалба, с който я оспорва по подробно изложени съображения. Поддържа, че насрещният иск за заплащане на претендираното трудово възнаграждение е подаден извън срок и след изтичане на предвидената в закона погасителната давност. Наред с това счита, че при условията на евентуалност на служителя се дължи нетно възнаграждение, а не претендираното от него брутно възнаграждение. Счита, че възражението за прихващане, на което се позовава въззивникът, е направено в друго исково производство, поради което е ирелевантно към настоящото дело.

Срещу Определение № 15895 от 12.04.2024 г., постановено по гр. д. № 29756/2021 г. по описа на СРС, 169-ти състав, с което е изменено на основание чл. 248, ал. 1 ГПК Решение № 19311 от 23.11.2023 г., постановено по гр. д. № 29756/2021 г. по описа на СРС, 169-ти състав в частта за разноските е подадена частна жалба от “Европът – 2000“ АД. В частната жалба са изложени оплаквания за неправилност на определението поради нарушение на материалния закон. Поддържа се, че с оглед на представената в първоинстанционното производство молба от 11.10.2022 г. следва да се счита, че претендираните по делото разноски са в полза на страната, а не в полза на адвоката. Счита, че едва с молба от 23.01.2024 г., подадена след постановяване на решението, е направено искане за присъждане на разноски в полза на адвоката на В. Л. в размер на 250 лв. за явяване на повече от две съдебни заседания, с която молба за първи път са наведени и фактически твърдения за оказване на безплатна правна помощ. Поддържа още и че обжалваното определение не е мотивирано, тъй като от него не става ясно как съдът е достигнал до извод за присъждане на сумата от 1000 лв. за адвокатски хонорар. Наред с това посочва още и че в молбата от 23.01.2024 г. не е посочена банкова сметка на процесуалния представител на страната, с което е нарушена разпоредбата на чл. 127, ал. 4 ГПК. Моли съда да отмени определението, с което е изменено решението в частта за разноските. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение.

Въззиваемият– В. П. Л. не е подал отговор на частната жалба в законоустановения срок по чл. 276, ал. 1 ГПК.

Жалбите са подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като ищецът е заплатил дължимата държавна такса, а В. П. Л. не дължи такава, поради което са допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на 4 искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба на В. П. Л. за основателна.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Във връзка с релевираните в жалбаите оплаквания настоящата съдебна инстанция намира следното: