Решение № 754 от 28.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 754 гр. София, 28.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-13, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Вълков при участието на секретаря Весела Хр. Станчева като разгледа докладваното от Владимир Вълков Търговско дело № 20221100901271 по описа за 2022 година

Предмет на разглеждане е иск с правно основание чл. 155 т. 3 от Търговския закон (ТЗ).

Производството е образувано на Софийска градска прокуратура. В исковата молба се твърди, че „Й. 21“ ЕООД е останало без управител след смъртта на вписания управител, настъпила на 07.03.2021 г. Иска се дружеството да бъде прекратено.

В отговор по исковата молба особеният представител на ответника – адв. Т. Ц. от САК, назначен по реда на чл. 29 ал. 2 ГПК, позовавайки се на ТР № 1 от 31.05.2023 г. на ОСТК на ВКС застъпва теза, че прекратяването не настъпва автоматично, а зависи от проявлението на две отрицателни предпоставки – учредителният акт предвижда нещо различно от прекратяване на едноличното дружество с ограничена отговорност след смъртта на едноличния собственик на капитала или наследниците не са поискали да продължат дейността. Смята и двете предпоставки в случая да са налице, поради което изразява становище за основателност на предявения иск.

В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца – прокурор Стоев, поддържа иска.

За ответника не се явява представител и след приключване на съдебното дирене не е изразено становище по иска..

Съдът като обсъди наведените в процеса доводи и събраните по делото доказателства, преценени по реда на чл. 235 ГПК, намира от фактическа страна следното:

1

От обявените данни по партидата на „Й. 21“ ЕООД в търговския регистър се установява на 18.08.2000 г. за управител на дружеството да е вписан А.И.П., който и към датата на приключване на устните състезания е вписаният управител.

Представеното и неоспорено извлечение от Национална база данни „Население“ сочи А.И.П., чийто единен граждански номер съответства на посочения в декларацията по чл. 142 ТЗ, депозирана при вписване на поетото управление, да е починал на 07.03.2021 г.

При възприетата фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното:

Законът признава на дружеството с ограничена отговорност самостоятелна правосубектност, обуславя относителната му самостоятелност спрямо притежателите на капитала му, включително и когато капиталът принадлежи на едно лице.

Управителният орган осигурява участието на фингираната личност в стопанския оборот като материализира волята на юридическото лице и обезпечава взаимоотношенията му с останалите правни субекти. Правосубектността при създадена по закон личност се опира на обособено имущество и фактическа възможност за неговото управление, обезпечено чрез персонализирано и дееспособно лице. Законът допуска временна липса на лице с очертаните качества, но когато това състояние продължи повече от 3 месеца, разпоредбата на чл. 155 т. 3 ТЗ овластява прокурора да поиска прекратяване на дружеството. Тази норма не държи сметка за причината, поради която дружеството е останало без управител. Необходимо, но и достатъчно е към датата на приключване на устните състезания в партидата на дружеството да няма вписан управител.

Нормата на чл. 157 ТЗ изрично регламентира съдбата на еднолично дружество с ограничена отговорност, но тази разпоредба не касае надлежната представителна власт по отношение на юридическото лице, а регламентира специфични правила за замяна на едноличния собственик на капитала. За пълнота следва да се посочи, че настъпилата смърт на едноличния собственик, олицетворяващ висшия орган на дружество с ограничена отговорност, който единствено е компетентен и да учреди законна представителна власт, предполага замяна, която възможност именно е разписана в чл.

157 ТЗ. Придаденото значение на учредителния зачита разпореждане на едноличния собственик и за след неговата смърт досежно специфичното му имуществено право – еднолично притежание на дружествени дялове, съответно регламентира ред за поемане на това специфично благо от неговите наследници. Изразената воля от наследник го легитимира да встъпи в овакантените след смъртта дружествени дялове и да упражнява произтичащите от тях права вместо да разчита на принудителното осребряване на имуществото, предпоставящо и прекратена дейност.

По изложените съображения настоящият състав приема, че

2 предметът на изследване в настоящото производство е ограничен до юридическите факти, очертани в чл. 155 ал. 1 т.3 ТЗ.

Макар и в случая по партидата да се установява вписан управител, след неговата смърт дружеството остава без законен представител. Това препятства участието на дружеството в стопанския живот и доколкото състоянието е продължило над предвидения в закона 3-месечен период, налице е предвидена в закона причина за принудително прекратяване на дружеството.

Процедурата по ликвидация следва прекратяването на юридическото лице.

Администрирането й, елемент от което е и определяне на ликвидатора, не предпоставя разрешаване на правен спор. Доколкото прекратяването в случая бива наложено, следва да намери приложение по аналогия нормата на чл. 70 ал. 3 ТЗ. Законът изрично овластява длъжностното лице по регистрацията да определи ликвидатор, при все че основанието за откриване на производството е постановен съдебен акт. От друга страна назначаването на ликвидатор предпоставя отчитане на редица фактори, предпоставка за което е служебно достъпната информация на длъжностното лице по регистрация. Ангажиментът на съда в ликвидационното производство и в частност за определяне на ликвидатор е ограничен до хипотезата на чл. 266 ал. 4 ТЗ, която обаче предпоставя възникнал спор. По тези съображения настоящият състав приема, че нормата на чл. 266 ал. 2 ТЗ овластява длъжностното лице по регистрация да назначи ликвидатор във всяка хипотеза, освен когато прекратяването е по инициатива на съдружниците.

По разноските

Прокурорът е освободен от задължението да внася следващата се държавна такса и разноските по делото – чл. 83 ал. 1 т. 3 ГПК. Разгледаният по същество спор ангажира привлечения в процеса ответник да поеме задължението към фиска като заплати дължимата държавна такса.

Уведомителното писмо за определения адвокат отразява и обещано му възнаграждение в размер на 1000 лв., определено от Съвета на Адвокатска колегия – София, каквото обаче не се следва на служебно назначен адвокат за изпълнение на възложена на адвокатурата функция – да подпомага гражданите и юридическите лица при защитата на техните права и законни интереси (чл. 134 ал. 1 изр. второ от Конституцията на Република България). Конституцията не прави разлика в основанието за изпълнение на предписаната общественополезна дейност, а разграничение в правилата за достъп до съд съответно на физически и юридически лица не може да бъде изведен и по тълкувателен път.

Както е имал повод да посочи настоящият състав, предписаната от закона съдебна процедура изисква обезпечено участие на привлечената в процеса страна.

3

Понеже смъртта на едноличния собственик на капитала практически лишава ответника освен от законен орган и от такъв, легитимиран да предприеме мерки за учредяване на законната представителна власт, средство за осигуряване участието на дружеството е служебно ангажиран адвокат. Следователно, изискването за участие на адвокат произтича от закона, а Конституцията на Република България възлага в тежест на самоуправляващата се професионална общност – адвокатурата, да организира тази дейност и по отношение на юридическите лица. Задължителната адвокатска защита не е разписана в Закона за правната помощ (ЗПрП), чието приложно поле е ограничено до физическите лица (чл. 5 ЗПрП). С оглед бюджетната дисциплина финансово обезпечаване на нормативно регламентирана дейност не може да бъде изведено по аналогия и съответно да бъде поето от целево формирания бюджет на Националното бюро за правна помощ, което налага и средствата за възнаграждението да бъдат осигурени от бюджета на Софийски градски съд..

Налице е обаче припокриване в нормативно прокламираната цел – държавата да гарантира равен достъп на лицата до правосъдие чрез осигуряване и предоставяне на ефективна правна помощ, което обосновава приложение на регламентирания от този закон механизъм и при осигуряване на достъпа до правосъдие и на юридическо лице.

Равенството предполага и достъпност до съд при аналогични условия. Понеже в крайна сметка посрещнатите от бюджета на съда разноски рефлектират върху правната сфера на страните в производството няма разумно обоснована причина този разход да зависи от качеството на подпомаганата страна. Напротив, логично е в основата му да стоят естеството и обема на извършената работа, което обаче не се влияе от статута на подпомаганата страна. Няма легитимна причина поета защита на физическо лице да бъде оценявана различно от защита, предоставена при аналогични обстоятелства спрямо юридическо лице. Следователно налице са предпоставките за прилагане по аналогия (чл. 5 ГПК) на утвърдения от специалния закон механизъм за осигуряване на адвокатската помощ.

Специалният ЗПрП ангажира местната структура на адвокатурата да определи адвокат, изразил желание да поеме защитата и на възложена му защита в интерес на правосъдието, а очакваната ефективност предполага изборът да осигури участие в производство на адвокат, притежаващ необходимите квалификация и опит за конкретния случай. Понеже в предписаните от закона случаи на задължителна правна помощ тази дейност не произтича от договор между адвоката и подпомаганата страна, а възнаграждението за положения труд се посреща с бюджетно осигурени средства, специалният закон регламентира и нарочен механизъм за определяне размера на възнаграждението.

Финансовата дисциплина обуславя разпореждането с бюджетни средства (без оглед на обезпечаващия ги източник) от принципно защитими критерии за извършване 4 на конкретния разход и персонализира органа, овластен да го стори. Софийският адвокатски съвет не е овластен да се разпорежда със средства от бюджета на съда, което го лишава от легитимация и да определя размера на възнаграждението. Понеже то се явява необходим разход за развитие на производството, подлежи на остойностяване от състава на съда, разглеждащ конкретния спор. Разходването на бюджетни средства, включително и под управлението на съда предполага нормативно утвърдена обосновка.

Издадената по пътя на нормативна делегация Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата) е предназначена да осигури ориентир при остойностяване на адвокатския труд при договорно установена връзка с предмет правна помощ. По аргумент от чл. 23 ал. 2 ЗПрП обаче отсъствието на средства за посрещане на определения минимум, обезпечаващ и получаване на квалифицирана адвокатска помощ и съдействие, е основание за поемане на защитата по реда на ЗПрП при принципно различен подход за остойностяване на адвокатския труд. Следователно правовият ред еднозначно разграничава механизмите за определяне размера на възнаграждението при правна защита и съдействие по силата на поет мандат от осъществена защита в интерес на правосъдието при бюджетно осигурено възнаграждение.

Дори хипотетично да се приеме даденото разрешение в т. 6 на Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, припознато и от законодателя с нормата на чл.

25 ал. 4 ЗПрП за приложимо и в хипотезата на чл. 29 ал. 2 ГПК, предвид Решение от 25 януари 2024 година по дело C-438/22 г. на Съда на Европейския съюз, Наредбата е лишена от нормативна опора.

По тези съображения настоящият състав приема, че размерът на възнаграждението за служебно назначения особен представител на ответника – юридическо лице, следва да бъде определен съгласно Наредбата за заплащането на правната помощ.

При очертания предмет на делото то не разкрива нито фактическа, нито правна сложност. Дори напротив, обхватът на преценка и доказателствените средства не могат да бъдат равнопоставени на който и да било друг правен спор. Ето защо настоящият състав приема за адекватно възнаграждение от 100 лв., която сума следва да бъде заплатена на адвокат Ц. от бюджета на съда, но подлежи на възстановяване от ответника.