Решение № 982 от 07.10.2026, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 982 гр. Варна, 07.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ТО, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Цвета Павлова

Членове:

Пламен Ат. А.

Деница Добрева при участието на секретаря Саня Ст. Стефанова като разгледа докладваното от Деница Добрева Въззивно гражданско дело № 20263100501190 по описа за 2026 година за да се произнесе, съдът съобрази следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Производството по делото е образувано по въззивна жалба вх.

№27738/06.04.2026г. от Х. К. П., ЕГН **********, от ******************, чрез адв. А. против решение № 934/12.03.2026г. по гр.д.№ 7065/2025г. на Варненски районен съд, с което е отхвърлен предявен от Х. К. П., ЕГН:

**********, с адрес: *************** срещу „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, ЕИК: 121265113, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „Христофор Колумб“ № 43 иск за осъждане ответника да заплати на ищеца сумата от 51,13 евро /петдесет и едно евро и тринадесет цента, респ.

100 лева/, претендирана като част от сумата в размер на 1840,65 евро /хиляда осемстотин и четиридесет евро и шестдесет и пет цента, респ. 3600 лева/, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в увреждане на лек автомобил марка „Фолксваген Голф”, с peг. № *****, собственост на ищеца, настъпили в резултат на застрахователно събитие в паркирано състояние на МПС по договор № 00500100577263 от 12.07.2024 г., за „Каско на МПС”, сключен с ответника, установено на 18.05.2025 г., ведно със законната лихва за забава от депозиране на исковата молба – 02.06.2025 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 405, ал. 1 от КЗ, вр. с чл. 86 от ЗЗД

Поддържа се, че обжалваното решение е необосновано и е постановено в 1 противоречие с материалния закон. Оспорва се решаващият извода на първата инстанция за това, че обезщетението за процесното застрахователно събитие следва да се определи на 10 % от застрахователната сума съгласно чл. 10, ал. 3 от ОУ на ответния застраховател. Намира, че в случая не е налице хипотезата на чл. 10, ал. 3 ОУ, тъй като застрахованото лице е представило пред застрахователя удостоверение за настъпване на застрахователното събитие.

Издаденото от Първо РУ на ОДМВР – Варна удостоверение следва да се приравни, съответно има същата доказателствена стойност, на Протокол за ПТП. Уредената в чл. 10, ал. 3 от ОУ хипотеза касае случай, в който увреденото лице не разполага с никакви доказателства, удостоверяващи настъпването на събитието. На следващо място, поддържа и възражението за неравноправност на посочената клауза от ОУ. В заключението, и като намира, че вредите са доказани в поискания размер, настоява за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да се уважи иска.

В срока по чл.263 ГПК, насрещната страна Застрахователно дружество Евроинс“ АД, чрез адв. Х. А., е депозирало писмен отговор. Намира решението за обосновано и настоява за потвърждаването му.

В съдебно заседание страните не изпращат представители. Въззивникът Х. К. П., чрез адв. А., поддържа жалбата.

Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата, намери следното:

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.

Относно правилността на решението съдът е ограничен до оплакванията в жалбата. В обхвата на тази проверка, съдът намира следното:

Обжалваното решение е действително по критериите на ТР от 10.02.2012г. по тълк. д. № 1/2011г. на ОСГТК на ВКС, като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт, и съдържащо реквизитите по чл. 236 ГПК.

Произнасянето на първоинстанционния съд съответства на предявена претенция на застраховано лице, претендиращо обезщетяване на щета, настъпила въз основа на признат за покрит застрахователен риск от застраховател по договор за имуществено застраховане- чл. 405 от КЗ.

Пред първата инстанция не са били спорни въпросите относно наличие на валидно общо договаряне по договор за застраховка „Каско“ за МПС и настъпило застрахователно събитие, за което застрахователят е уведомен. Не са спорни и вида на уврежданията по автомобила. Безспорно е още, че в рамките на ликвидационното производството на застрахованото лице е 2 заплатено обезщетение в размер на 204,52 евро.

Основаният спорен въпрос, пренесен и пред въззивната инстанция, е относно основанието за прилагане на лимита на отговорността на застрахователя, предвиден в чл. 10,ал. 3 вр. чл. 10, ал. 2, т.2 и т. 3 от ОУ.

Видно от застрахователната полица по застраховка Каско на МПС №00500100577263 застрахователната сума е определена в размер на 4000 лева. Като специално условие е уговорено, че застрахователният договор се сключва при условията на пропорционално обезщетяване на вредите по смисъла на чл.389, ал. 2 от КЗ.

Видно е от приложените на л. 25-29 от делото Общи условия за застраховка "Каско на МПС", че по Клауза "А" – Пълно каско се покриват вредите, причинени на застрахованото МПС при настъпване на риск по Клауза "В" – пътнотранспортни произшествия, вреди от животни, злоумишлени действия на трети лица, както и кражба или грабеж на цялото МПС, палеж или взривяване на МПС, щетите по МПС при намирането му след кражба или грабеж на цялото МПС. В чл. 10, ал. 2 от Общите условия е предвидено, че при покритие по клауза "А" – Пълно каско, застрахователят покрива за всеки застрахователен период, до две застрахователни събития общо, които са настъпили докато застрахованото

МПС е било в паркирано състояние /т. 2/ и/или установени само с декларация на застрахования или лицето, което го представлява. Предвидено е в чл. 10, ал. 3 от Общите условия, че в тези случаи отговорността на застрахователя е ограничена до 10 % от застрахователната сума за съответния застрахователен период, но не повече от 1533.88 евро /3000 лева/.

Така цитираната разпоредба на ОУ не е неравноправна по критериите на чл.143, ал.1, т.1 – 19 от Закона за защита на потребителите. Спорната клауза не създава възможност за облагодетелстване на застрахователя за сметка на застрахования и това да го постави в по – неравностойно имуществено положение. Всъщност клаузата на чл. 10 от ОУ за ограничаване отговорността на застрахователя въвежда баланс между интереса на застрахования да получи обезщетение в случаи, в които застрахователното събитие, поради условията при които е възникнало, е трудно установимо, и интереса на застрахователя да заплати обезщетение само действително настъпил риск. С допускането на обезщетяване на повреди, причинени на паркинг без каквото и да е независимо потвърждаване на фактите, застрахователят е освободил ползващия се от застраховката потребител от тежест да докаже основен елемент от правопораждащия обезщетението фактически състав – събитие, покрито изрично като риск. Следва и изцяло да се споделят решаващите изводи на първата инстанция за това, че без посоченото правило застрахователят би се оказал обвързана от всякакви вреди, независимо от това как са причинени, съответно би поел необосновано висок и изцяло непредвидим риск.

На следващо място, съставът на въззивния съд намира, че посочената 3 разпоредба не е в противоречие с материалния закон. За разлика от задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, при доброволното застраховане законът допуска страните по застрахователното правоотношение да уговорят застрахователната сума, тоест лимита на отговорността на застрахователя(чл. 346 от КЗ). Нещо повече, изрично е изключена от законодателя хипотезата на подзастраховане, страните са постигнали уговорка за пропорционално обезщетяване. На осн. чл. 389, ал. 2 от КЗ ако застрахователният договор е сключен с уговорка за пропорционално обезщетяване, обезщетението се определя според съотношението между застрахователната сума и действителната, съответно възстановителната, стойност.

В случая, видно от индивидуалната полица, застрахователният договор е сключен именно при условията на пропорционално обезщетяване (т. 2 от специалните условия). Разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от Общите условия във връзка с индивидуалната уговорка в полицата, предвижда възможността обезщетението да се определи като процент от застрахователната сума.

Прочее, индивидуалното договаряне на пропорционално обезщетяване в полицата изключва на самостоятелно основание неравноправно договаряне по чл. 10, ал. 3 от ОУ- чл. 146,ал. 1 от ЗЗП.

По механизма на допуснатото ПТП спор между страните отсъства, поради което и по отношение същото са релевантни разпоредбите на чл. 125, т.8 от ЗДвП и чл. 6, т.4 от Наредба № Iз-41/12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при ПТП и реда за информиране между МВР, КФН и ГФ.

Според текста на закона, службите за контрол на МВР посещават задължително мястото на ПТП когато произшествието е с един участник и МПС не е в състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му от произшествието вреди.

По аргумент на противното и доколкото в настоящия случай отсъства спор, че МПС се е придвижило на собствен ход след инцидента, налага се извод, че компетентните служители не е необходимо да посещават мястото. От там, не е приложима и разпоредбата на чл. 125а от закона, според която в хипотезите по чл. 125 служителите на МВР издават протокол за посещение на ПТП. По същия начин, в Наредбата е разписано изрично, че не се посещават от органите на МВР „Пътна полиция“ и не се съставят документи за повреди на МПС, които не са причинени от друго ППС. Следователно, поначало процесното транспортно произшествие не би могло да се удостовери с издаден от службите за контрол на МВР протокол. Издаденото от МВР удостоверение (л. 6 ) не може да замести удостоверителен документ, който не се издава по закон. Дори и да не се сподели този извод, в случая въпросното удостоверение не закрепва възприети от длъжностно лице факти, а само възпроизвежда изявлението на самия застрахован, правено при орган на МВР.

С оглед на изложеното, възраженията на въззивника по обосноваността на решението, се явяват неоснователни.

4

При зачитане на разпоредбата на чл.10, ал3 от ОУ и с оглед безспорния между страните факт, че на ищеца е изплатено обезщетение в размер на 204,52 евро /400 лева/, тоест в размер на 10 % от застрахователната сума, съдът, подобно на първоинстанционния състав, намира, че искът се явява недоказан.

Обжалваното решение следва да се потвърди.

С оглед изхода от спора, и на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК, в полза въззиваемия следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 120 евро за процесуално представителство от юрисконсулт.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 934/12.03.2026г. по гр.д.№ 7065/2025г. на Варненски районен съд.

ОСЪЖДА Х. К. П., ЕГН: **********, с адрес: *************** ДА ЗАПЛАТИ на „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, ЕИК: 121265113, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Христофор Колумб“ № 43 сумата от 120 (сто и двадесет) евро , представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция, на осн.чл. 78,ал. 3 от ГПК.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5