Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 5441 от 27.10.2023, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 4598/2022
Вид
Решение № 5441
Подписан
27.10.2023
Състав
Любомир Василев, СТОЙЧО ТОДОРОВ ПОПОВ, Калина Анастасова

Цитирани разпоредби

  • чл. 172 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 355 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 47, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 47, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 31, ал. 2 · Закон за собствеността

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5441 гр. София, 26.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Л. Василев

Членове:

Калина Анастасова

СТОЙЧО Т. ПОПОВ при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Въззивно гражданско дело № 20221100504598 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 95333/16.04.2019 г., постановено по гр. д. № 53510/2013 г. по описа на Софийски районен съд, по отношение на което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка с Решение № 129532/23.06.2020 г., постановено по гр. д. № 53510/2013 г. по описа на Софийска районен съд, е постановено допуснатият до съдебна делба недвижим имот да бъде изнесен на публична продан. С постановеното решение е отхвърлена претенцията на ищцата за осъждане на ответницата Л. З. - Л. да й заплати обезщетение за лишаване от ползване, както и претенцията на последната за заплащане на извършени подобрения в имота.

Срещу постановеното решение е депозирана въззивна жалба единствено от ищцата М. К. в частта, с която е отхвърлена претенцията й за осъждане на ответницата Л. З. – Л. да й заплати обезщетение за лишаване от ползване, в частта за сумата от 6210 лева (равняваща се на 3175,12 евро). В същата се излагат съображения, че в обжалваната част решението е постановено в противоречие със задължителни указания, дадени в Тълкувателно решение № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС досежно обстоятелството кога е налице пречене на 1 ползването на имота. Посочва се, че в депозирания отговор на исковата молба ответницата е признала, че единствено тя ползва допуснатия до съдебна делба недвижим имот, като от същата е оспорена единствено датата на получаване на нотариалната покана и размера на присъденото обезщетение. Навеждат се доводи, че ответницата не е ангажирала доказателства за предоставяне на достъп на ищцата до процесния недвижим имот, дори напротив - по делото били събрани доказателства в обратната посока. Изложеното, според жалбоподателя, обуславя основателност на претенцията с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС. С оглед изложеното се претендира постановеното решение да бъде отменено в обжалваната част, като вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде уважена претенцията на жалбоподателката за осъждане на въззиваемата страна за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на допуснатия до съдебна делба недвижим имот.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника Л. З. – Л., с който се излагат съображения за правилност на първостепенното решение. Признава се, че ответницата е останала да живее в процесния недвижим имот след смъртта на общите наследодатели на страните, но ответницата не е предявявала претенции за неговото ползване.

Посочва се, че от събраните по делото доказателства, не се установява ответницата да е отказала да предостави за ползване на имота на останалите съделители. Възразява се, че нотариалната покана не е произвела действие, доколкото при правилата за връчване на книжа от нотариус не се предвижда възможността за залепване на уведомление, като не се установява колко пъти е посетен адреса и от кого. С оглед изложеното се претендира постановеното решение да бъде потвърдено.

В частта, с която е постановено процесният недвижим имот да бъде изнесен на публична продан, и в частта, с която са отхвърлени претенциите по сметки на ответницата Л. З. – Л., първоинстанционното решение е влязла в законна сила и не е предмет на настоящото производство.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустим. Същата е подадена в 2 законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е отчасти основателна, респективно обжалваното решение е частично неправилно, по следните съображения:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да при-ложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Производството е във фазата по извършване на делбата.

С влязло в сила Решение № II-71-133/22.03.2016 г., постановено по гр. д.

№ 53510/2013 г. по описа на Софийски районен съд, е допуснато извършване на съдебна делба на следния недвижим имот, а именно: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, находящ се в гр. София, Ж. К.

****, между М. А. К., Л. А. З. - Л. и Л. А. З., при квоти от по 1/3 ид. част за всеки един от съделилите.

В преклузивните срокове, а именно до края на първото съдебно заседание след влизане в сила на решението, с което е допусната делбата на процесния имот, ищцата М. К. е предявила срещу ответницата Л. З. – Л. претенция за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на собствената й 1/3 ид. част от процесния недвижим имот за периода 16.08.2013 г. - 12.07.2017 г. в размер на 4700 евро.

За да възникне притезателното право за заплащане на обезщетение за 3 лишаването от ползите от използването на един имот, следва в обективната действителността да са възникнали следните юридически факти (материални предпоставки): 1) вещта да е съсобствена; 2) тя да се ползва лично само от един от съсобствениците; 3) този съсобственик да възпрепятства чрез фактически и/или правни действия другия съсобственик да ползва вещта съобразно нейното предназначение; и 4) съсобственикът, който не ползва вещта, да е поискал писмено от съсобственика, който ползва общата вещ, да заплати обезщетение или да осигури достъп до вещта за ползване от другия съсобственик съобразно неговите вещни права.

Несъмнено с решението по допускане до съдебна делба на процесния недвижим имот, се установи, че същият е съсобствен. Между страните липсва спор, че след смъртта на общите им наследодатели, ответницата Л. З. – Л. ползва процесния недвижим имот, като е останала да живее в него. В тази насока са изявленията на ответницата, обективирани в отговора на исковата молба, първото по делото съдебно заседание във втора фаза на делбата и отговора на въззивната жалба. С оглед изложеното, то несъмнено се изяснява, че е налице и втората, предвидена в закона предпоставка, за уважаване на претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС, а именно: личното ползване на допуснатия до съдебна делба недвижим имот единствено от ответницата.

Основните спорни въпроси в настоящото производство касаят останалите два елемента от фактическа състав на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, а именно: налице ли е възпрепятстване ползването на допуснатия до съдебна делба недвижим имот на жалбоподателката и връчена ли е надлежно покана за заплащане на лишаване от ползване на ответницата.

По отношение на отправеното писмено поискване за заплащане на обезщетение, от ищцата е представена нотариална покана за заплащане на сумата в размер на 100 евро месечно за ползване на 1/3 ид. част от допуснатия до съдебна делба недвижим имот, с отбелязване на датата на връчване – 03.09.2013 г. В поканата се посочва, че същата е връчена чрез залепване на уведомление на 16.08.2013 г. на входната врата на ап. 37 на посочения адрес, и пусната в пощенската кутия, тъй като адресатът не е намерен на адреса и не е намерено лице, съгласно да получи съобщението срещу разписка.

Настоящият съдебен състав намира, че в принципен план е допустимо нотариална покана за заплащане на обезщетение да бъде връчвана по реда на 4 чл. 47, ал.1 ГПК. Посоченото се извежда на база на разпоредбата на чл. 50 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност, съобразно който при връчването на нотариални покани са приложими правилата на чл. 37 – чл. 58 от ГПК. Въпреки изложеното, в настоящия случай представената нотариална покана не се явява надлежно връчване като съображенията за това са следните: съобразно чл. 47, ал. 1 от ГПК (ред. преди изменение в ДВ бр.

86/2017 г.), когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи призовката или съобщението, връчителят залепва уведомление на вратата или на пощенската кутия, а при неосигурен достъп до тях – на входната врата или на друго видно място около нея. При връчване на нотариална покана по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК, с прилагане на фикцията по чл. 47, ал. 5 ГПК, нотариусът е длъжен да удостовери не само датата на залепване на уведомлението, но и предходните, предвидени в процесуалния закон действия, обуславящи прилагане на този ред – датите, на които връчителят е търсил лицето и причините, поради които връчването на поканата не е осъществено, а също така и извършената проверка, че адресатът на нотариалната покана е търсен на регистрираните от него по реда на ЗГР постоянен и настоящи адрес (така Решение № 126/05.12.2017 г., постановено по гр. д. № 4905/2016 г. на ВКС, 1 ГО). В настоящия случай, от приложената нотариална покана не се установява отбелязване дали връчителят е потърсил сведения дали ответницата живее на адреса, респ. дали адресът е посетен три пъти в рамките на един месец.

Липсва и удостоверяване, че именно посетеният адрес съвпада с този, регистриран като постоянен и настоящ на ответника по ред на ЗГР. С оглед изложеното и съдът намира, че така направеното връчване по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК се явява нередовно, респ. представената към исковата молба нотариална покана не е произвела действие.

Въпреки изложеното, с исковата молба от ищцата е направено изрично изявление, че отправя покана до ответницата Л. З. – Л. за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на допуснатия до съдебна делба недвижим имот в размер на 100 евро месечно. Препис от исковата молба е връчена на ответницата на 11.02.2014 г. – лично, поради което именно на посочената дата е налице редовно връчване на покана за заплащане на обезщетение.

С оглед изложеното съдът намира, че за периода от 16.03.2013 г. до 5

10.02.2014 г. претенцията на жалбоподателката за осъждане на въззивамета страна за заплащане на обезщетение се явява неоснователна, предвид липсата на писмено поискване, в която част първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено като правилно.

За периода от 11.02.2014 г. до 12.07.2017 г. следва да се направи преценка налице ли е последната предпоставка за уважаване на претенцията за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на основание чл. 31, ал.

2 ЗС, а именно: възпрепятстване чрез фактически и/или правни действия ищцата да ползва вещта съобразно нейното предназначение.

Съобразно задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, личното ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите собственици да ползват общата вещ, съобразно нейното предназначение. В мотивите на тълкувателното разяснение са посочени хипотезите, при които претенцията за обезщетение ще е основателна, а именно: когато съсобственикът или член на неговото семейство продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ съобразно нейното предназначение за задоволяване на свои потребности, без да зачита конкуриращите права на друг съсобственик, съсобственикът или член на неговото семейство не си служи пряко с веща, но не допуска друг съсобственик да си служи с нея, и когато ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание трето за собствеността лице, което само или заедно с него да ползва общата вещ.