Решение № 461 от 04.02.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 461 гр. Пловдив, 04.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дафина Н. Арабаджиева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело № 20245330110204 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от Г. Г. Б., ЕГН ********** против

„Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, гр. София, бул.

„Джавахарлал Неру“, №28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46, с която е предявен осъдителен иск по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 769,68 лв.- недължимо платена по нищожен Договор за предоставяне на поръчителство № ****** от ****** г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 11.06.2024 г. до окончателното й изплащане.

Ищецът посочва, че на ****** г. е сключил с потребителски, кредит за сумата от 1750 лв.

Изи Асет Мениджмънт АД договор за

В чл. 4 от договора било уговорено потребителят да предостави едно от трите обезпечениядве физически лица поръчители, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.

На датата на сключване на договора за кредит, бил подписан договор за предоставяне на поръчителство с ответника, по силата на който ответникът е поел задължението да обезпечи пред „Изи Асет Мениджмънт“ АД задълженията на ищеца. Обезпечението се изразявало в наличие на парични средства и готовност за изплащане на задълженията на кредитополучателя. Въз основа на сключения договор Г. Б. се задължила да заплати на гарантиращото дружество сума в размер от 1090,38 лв., която е разсрочена за изплащане, заедно с месечната вноска. Подписвайки договора за поръчителство ежемесечната вноска на ищеца е изменена и е добавено към всяка вноска възнаграждението на гаранта.

С влязло в законна сила Решение № 199 от 10.01.2024 г., постановено по гр.д. № 5292 по 1 описа за 2023 г. е признат за нищожен договор за предоставяне на поръчителство № ****** от ****** г.

С оглед на изложените съображения се моли предявения иск да се уважи, както и да се присъдят разноски.

Ответникът признава иска, като не оспорва, че с влязло в сила решение е признато, че договорът за поръчителство е недействителен.

Не се оспорва и получаването на сумата, която се претендира да бъде върната.

Моли да се приложи разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира следното от фактическа и правна страна:

Между страните не се спори и от приетите по делото доказателства се установява, че с влязло в законна сила Решение № 199 от 10.01.2024 г., постановено по гр.д. № 5292 по описа за 2023 г. е признат за нищожен договор за предоставяне на поръчителство № ****** от ****** г., от което следва, че подлежат на връщане всички получени по договора суми надвишаващи погасената главница от 1750 лв. Ответникът признава, че сумата от 769,80 лв. подлежи на връщане на ищеца с оглед недействителност на договора за кредит.

Предявеният иск е допустим, валидно е направено признание на иска, представляващо по същество процесуално действие на ответника, с което същият се отказва от защита срещу иска, тъй като го счита за основателен; заявява, че правното твърдение на ищеца, заявено с иска, отговаря на действителното правно положение - т.е. претендираното от ищцовата страна право не съществува, което от своя страна, води до съвпадение на правните твърдения на двете страни пред съда. Доколкото признанието на иска касае право, признато от нашия правен ред и не попада в хипотезите на чл.237,ал.3 от ГПК, нито в другите предвидени в закона изключения – т. е . признато е право, с което страната може да се разпорежда, признатото право не противоречи на закона и добрите нрави, и предявеният иск не е брачен, не е иск по гражданско състояние или за поставяне под запрещение, то съдът следва да го зачете, като уважи изцяло предявените искове.

Налице е спор по отношение на претенцията на ищеца за разноски, доколкото съгласно чл.

78, ал. 1 ГПК при уважаване на исковата претенция се присъждат разноски в полза на ищеца, а съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК, на която се позовава ответникът ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат на ищеца.

Съдът счита, че не са налице двете кумулативно изискуеми предпоставки за това, тъй като макар, че признава иска, ответникът с поведението си е станал повод за завеждане на делото, доколкото и към настоящия момент все още не е върната сумата, предмет на делото.

Съгласно Определение №709/28.12.2012 по дело №592/2012 на ВКС, ГК, I г.о.

Предпоставките за недължимост на разноските по делото от ответника, когато искът е 2 уважен, са посочени в чл.78 ал.2 ГПК и те са две: ищецът да не е дал повод за предявяване на иска и да го е признал. Тези предпоставки са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Когато обаче сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл.78 ал.2 ГПК.

С оглед изхода на спора, липсата на основание за прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал.

2 ГПК съдът счита, че следва да полза на ищеца да се присъдят разноски в размер на 50 лв.

– заплатена държавна такса.

Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал.

1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на ЕАД Д. М., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, § 2 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

3

При съобразяване на така посочената практика и с оглед липсата на фактическа и правна сложност на производството по делото съдът намира, че възнаграждението следва да бъде определено в размер на 200 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й към момента на определяне на възнаграждението от съда. Към така посочения размер на възнаграждението следва на основание § 2 а от Наредбата да се добави данък добавена стойност като се присъди сумата от 240лв. с ДДС.

Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“, №28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46 да заплати на Г. Г. Б., ЕГН **********, гр.

П., бул.*** № * сумата от 769,68 лв.- недължимо платена по нищожен Договор за предоставяне на поръчителство № ****** от ****** г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 11.06.2024 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 50 лв.разноски за държавна такса.

ОСЪЖДА Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“, №28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46 да заплати на Еднолично акционерно дружество „Д. М.“, вписано в регистър Булстат под № ****** сумата от 240 лв. с ДДС адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

Решението е постановено при признание на иска и подлежи на обжалване пред ОС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Банкова сметка, по която да се плати присъдената сума: ****** Препис от решението да се връчи на страните по делото.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

4