Решение № 3970 от 02.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3970 гр. София, 02.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20231100509793 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 9876 от 09.06.2023 г. по гр.д. № 66165/2022 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 9882 от 09.06.2023 г. Софийски районен съд, 170 състав признал за установено на основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че П. И. А., ЕГН **********, дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *******, във връзка с топлоснабдяването на недвижим имот - апартамент в гр. София, ж.к.

„******* аб. № 137480, както следва: 653.80 лева - главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода м. 07.2019 г. - м. 04.2021 г., ведно със законната лихва от датата на депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (17.08.2022 г.) до окончателното плащане, като отхвърлил този иск за горницата над 653.80 лева до пълния му предявен размер от 707.47 лева и за м. 05 - м. 06.2019 г.; 89.34 лева - законна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2020 г. 01.08.2022 г., като отхвърлил този иск за горницата над 89.34 лева до пълния му предявен размер от 96.23 лева; 44.45 лева - главница за дялово разпределение за периода м. 07.2019 г. - м. 04.2021 г., ведно със законната 1 лихва от датата на депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (17.08.2022 г.) до окончателното плащане; 9.14 лева - законна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода 31.08.2019 г. 01.08.2022 г. Съобразно изхода на спора и чл. 78 ГПК са разпределени разноските за исковото и за заповедното производство по ч.гр.д. № 44515/2022 г. на СРС. Решението е постановено при участието на „*******“ ЕООД, като трето лице – помагач на ищеца.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата П. И. А., която го обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за недопустимост, евентуално – за неправилност - постановено при неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Решението било недопустимо като постановено по нередовна искова молба – в нея спорните вземания не били индивидуализирани, а заявлението по чл. 410 ГПК и исковата молба били подадени от лица без представителна власт. Евентуално поддържа, че решението в обжалваните части е неправилно. По делото не било доказано наличието на договорно правоотношение между страните. Представеното копие от нотариален акт било оспорено и било поискано задължаване на ищеца по реда на чл. 183 ГПК да представи оригинала. Районният съд неправилно приел, че нотариалният акт доказва правото на собственост в процесния период. Ищецът бил задължен да представи и оригинал на ОУ на договора, като в проведено на 04.04.2023 г. заседание ищецът представил печатно издание на вестник „Монитор“ от 11.07.2016 г., в който текстът на ОУ се различавал от текста в представеното заверено копие. Съдът не се произнесъл в решението си по това възражение. Като не изключил нотариалния акт и ОУ от доказателствата по делото и основал решението си на тези доказателства, районният съд допуснал нарушение на чл. 12, чл. 146, ал. 1, т. 1 и т. 2, чл. 157, чл. 159 и чл. 183 ГПК. Съдът не взел предвид и своевременно релевираното от ответницата възражение, че искът е неоснователен поради липса на коректно измерване и индивидуализация на продадената стока, в противоречие със ЗИ и чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги. Приетите по делото СТЕ и ССЕ не установявали какво количество топлинна енергия е доставено на ответницата и неправилно били 2 кредитирани от съда. Експертизите почивали изцяло на изходящи от ищеца и третото лице помагач документи, непредставени по делото. Ищецът не представил никакви годни доказателства за обосноваване на извода, че количеството е доставено реално на абоната. Кредитирайки оспорените от ответницата експертизи съдът постановил неправилно решение, което следвало да бъде отменено. Развива и оплаквания във връзка с присъдените й разноски за заповедното производство. Моли съда да обезсили като недопустимо, евентуално – да отмени като неправилно първоинстанционното решение в обжалваните части. Претендира разноски за всички инстанции.

Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваните части като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Третото лице помагач на ищеца – „*******” ЕООД, не взема становище по жалбата.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.

Доводите на въззивницата решението да било недопустимо като постановено по недопустим иск са несъстоятелни. Исковата молба е редовна – в нея вземанията са надлежно индивидуализирани по вид, размер и период, като съответстват на вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПС. Що се отнася до довода исковете да били предявени от лице без представителна власт предвид оспорването на представените двете пълномощни на юрисконсултите, подали заявлението по чл. 410 ГПК и исковата молба, както е посочил въззивният съд в определението си по чл.

3

267 ГПК, по тези искания районният съд се е произнесъл с определението си по чл. 140 ГПК и правилно е приел, че ответницата не е легитимирана да оспорва представителната власт на ищеца (аргумент за това са и разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д.

№ 5/2014 г., ОСГТК на ВКС). Освен това действията на лицата, подали заявлението и исковата молба следва да се считат изцяло потвърдени от последващите процесуални представители на ищеца, чиято представителна власт не е оспорвана и които са поддържали исковете, искали са уважаването им, а пред настоящата инстанция – да се потвърди решението, постановено по същата искова молба.

Въззивният съд намира, че при постановяване на атакуваното решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед доводите в жалбата е правилно по следните съображения:

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 .

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, в които се определят правата и задълженията на топлопреносното предприятие и на клиентите; редът за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия; отговорността при неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване, прекъсване и прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп до отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни приспособления и пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване в един централен и в един местен всекидневник, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите.

Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение 4

№ 2/17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл.

149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.

Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

В случая, противно на поддържаното от въззивницата, по делото се установява по безспорен начин, че в процесния период м. 05.2019 г. – м.

04.2021 г. същата е била собственик на процесния имот. По делото е приет официално заверен препис за служебно ползване от нотариален акт № 143, том 9, рег. № 21624, д. № 1593/2007 г. на нотариус с рег. № 302 на НК, видно от който на 28.09.2007 г. ответницата е закупила процесния имот. С представянето на официално заверен препис изискването на чл. 183 ГПК е 5 изпълнено. Няма твърдения ответницата да е отчуждила имота преди процесния период (а и след това). Не е било спорно и по делото се установява, че имотът е топлоснабден.

Неоснователно в жалбата се поддържа от районния съд да е допуснато нарушение на процесуалния закон, като основал решението си на приетите по делото в заверен препис Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на клиенти в град София, в сила от 12.08.2016 г. Завереният препис представлява извадка от публикация във вестник „Монитор“ и няма как ОУ да носят подпис, с каквито доводи представените ОУ са оспорени с отговора на исковата молба. Задължаването на страна по реда на чл. 183 ГПК не е самоцелно, а е следствие от оспорване на представен документ в заверен препис – относно неговата автентичност и/или верност. Предвид заявеното с отговора на исковата молба оспорване, районният съд не е следвало да задължава ищеца да представи оригинал на ОУ. Независимо от това, в проведеното първо открито съдебно заседание в първата инстанция ОУ са представени в оригинал – представен е вестник „Монитор“, в който ОУ са били публикувани на 11.07.2016 г., като противно на поддържаното от въззивницата, не е констатирано различие с представеното копие.