Решение № 865 от 28.02.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 865 гр. Пловдив, 28.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20245330112827 по описа за 2024 година

По делото са предявени главен иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД, както и насрещен искпо чл. 240 от ЗЗД.

Ищцата Е. В. Ш.-К., ЕГН: **********, от *****************************, чрез пълномощник адв. К. Д., е предявила против „Неткредит” ООД, ЕИК: 201253421, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Лъчезар Станчев” /Литекс Тауър/, ет. 10, представлявано от ********** И. Х.-С., иск за прогласяване за нищожен на договор за потребителски кредит № *****/ 29.05.2023 г., а при условията на евентуалност- за прогласяване нищожността само на клаузата на чл. 6 ал. 1 от договора за кредит, предвиждаща заплащане на неустойка.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № *****/ 29.05.2023 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 500 лева, за срок от 6 месеца, при фиксиран лихвен процент- 38, 75 % и ГПР- 46, 42 %, при обща сума за връщане- 558 лева. Заемът трябвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова институция, като при неизпълнение от ищеца се дължала неустойка от 420 лева. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен, поради нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. ГПР бил неточен и подвеждащ, защото в него не била включена неустойката, която била също разход и по този начин се превръщала в скрита лихва по кредита, а така се нарушавала нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Не ставало ясно и 1 кои компоненти са включени в ГПР, поради което договорът се явявал недействителен.

Неустойката не притежавала законовите си функции- обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Тя водела единствено до неоснователно обогатяване на кредитора и била нищожна, поради противоречие с добрите нрави. По договора нямало извършени плащания, като се предявяват искове за прогласяване на договора/ клаузата за неустойка за нищожни.

Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, като пълномощникът й представя писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. Признава се, че между страните бил сключен процесният договор за кредит, че в ГПР не били включени разходите за неустойка, а само за възнаградителна лихва, както и, че потребителят заплатил сумата от 370 лева, като погашения. Твърди се, че в ГПР не следвало да се включват разходите, които се дължали поради неизпълнение на задълженията по договора, а неустойката не била нищожна. Моли за отхвърляне на иска. В с.з. страната също не се явява, но пълномощникът й взема писмено становище.

В срока за отговор се предявява насрещен иск, като се претендира сумата от 179, 36 лева- падежирала главница за периода 30.09.2023 г.- 30.11.2023 г., ведно с лихва за забава, което представлявало частична претенция за сумата от общо 188 лева- пълният размер на вземането. Посочва се отново, че по кредита била платена сумата от общо 370 лева, като останали непогасени главница от 179, 36 лева и лихва от 8, 64 лева. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските за адвокат на другата страна.

В срока за отговор по насрещния иск е постъпил такъв, с който той се признава за основателен за сумата до 130 лева, като остатък от неплатената главница. Предвид нищожността на договора за кредит, на основание чл. 23 от ЗПК, се дължала само чистата получена сума, без други разходи. Заявява се готовност за заплащането й при възможност от длъжника.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит № *****/ 29.05.2023 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 500 лева, при следните условия: вноски- 6 месечни, с краен падеж- 30.11.2023 г., при фиксиран годишен лихвен процент- 38, 75 % и годишен процент на разходите- 46, 42 %, с общ размер на всички плащания- 558 лева.

Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на банкова гаранция в размер на 420 лева, платима разсрочено.

Като писмени доказателства по делото са приети договора за кредит, СЕФ и общите условия.

Представена е и справка от кредитора за извършените от длъжника плащания по кредита в общ размер на 370 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

2

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В настоящия случай ищецът поддържа становище, че клаузите по договора относно възнаградителната лихва и неустойка, били нищожни, поради противоречието им с добрите нрави и материалния закон и затова търси връщане на платените за тях суми. В тази връзка съдът следва да дължи произнасяне само по тези наведени от страната основания, без да е необходимо да се изследват всички изложени от ищеца доводи за нищожност на договора за кредит.

По отношение на възнаградителната лихва- в исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 46, 42 %, а възнаградителната лихва- 38, 75 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- за посочване в 3 договора на условията за прилагане на лихвения процент. Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 38, 75 %, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

На второ място, още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 6 ще се заплаща разсрочено, като общият й размер е 420 лева (при отпусната заемна сума от 500 лева). Така въведените изисквания в договора за вида обезпечение (банкова гаранция) и срока за представянето му (еднодневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която се активира в съответен срок от сключване на договора за кредит, без да може да компенсира повишения риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение.

Така и ГПР от 46, 42 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за неустойка, а с включването на неустойката кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, 4 разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.

Разпечатката съдържа 29 от 46 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f061b923-67f9-4f85-9f64-19e20912920b