Решение № 591 от 08.02.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 591 гр. Пловдив, 08.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20235330113392 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното.

Предявена е искова молба от Л. С. Т. срещу „Изи Асет Мениджмънт „АД и „Файненшъл България” ЕООД. Иска се да бъде прогласена нищожността на договор за паричен заем № ***/10.02.2023г., сключен с първия ответник, на основание чл. 11, ал. 1, т .10 ЗПК във връзка с ГПР и общата сума, дължима от потребителя. Иска се също прогласяване нищожността на договор за предоставяне на гаранция № ***/10.02.2023, сключен с втория ответник поради липса на правно основание, неравноправност, противоречие с добрите нрави и обстоятелството, че обезпечава нищожна кредитна сделка. Ищецът развива подробно съображения относно нищожността на двата договора. Счита, че с уговорения лихвен процент се нарушават добрите нрави, като цитира съдебна практика в тази връзка. Твърди още, че действително приложимият ГПР е различен от посочения в договора. Твърди, че възнаграждението за фирмата гарант е разход по кредита и съставлява скрито оскъпяване. По отношение на втория договор счита, че длъжникът няма защитен от закона интерес за сключване на този договор и не получава никаква престация по договора. Кредиторът бил длъжен да направи оценка за кредитоспособността на длъжника. Същият договор имал акцесорен характер и поради нищожност на главния следва и нищожност на акцесорния. С тези доводи моли съда да признае нищожността на двата договора и да присъди разноски.

В срок е постъпил отговор от двамата ответници. Първият ответник твърди, че договорът е действителен, че противоречие с добрите нрави не било основание, посочено в ЗПК. Счита, че са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, както и т. 10 и 11. Счита, че предвидените обезпечения не 1 пораждат разноски по кредита, които следва да бъдат включени в ГПР. Ето защо счита, че разходи, свързани с предоставяне на гаранция, поръчител или дружество – гарант не могат да бъдат разглеждани като елемент от общия разход по кредита, нито представляват разходи за допълнителни услуги.

Сочи, че в договора за кредит липсва задължение за плащане на възнаграждение за осигуряване на гарант. Поддържа, че ГПР е правилно изчислен, обсъжда предпоставките за приемане от съда на неравноправност на клаузите. Моли за отхвърляне на исковете, претендира разноски, прави възражение за адвокатския хонорар, моли в случай на уважаване на исковете ищецът и процесуалният представител да представят банкова сметка за изплащане на разноските.

Вторият ответник също е подал отговор в срок. Защитава тезата, че договорът за поръчителство е извън приложното поле на ЗПК, същият бил действителен. Възразява срещу твърденията за липса на правно основание, посочва разграничение на правоотношенията между длъжник и кредитор и длъжник и поръчител. Цитира практика на СЕС във връзка с неравноправните клаузи, като обосновава, че такива не се съдържат в договора. Счита с оглед свободата на договаряне, че договорът отговаря на добрите нрави и ответникът не получава нищо повече като престация, а възнаграждението отговаря на поетия риск. Счита, че дори при недействителност на главния договор потребителят остава задължен за чистата стойност на кредита, поради което при наличието на главен дълг договорът за поръчителство не може да е нищожен, като промяната на съдържанието на правоотношението между кредитора и длъжника е непротивопоставимо на поръчителя, тъй като отговорността му е функция на отговорността на длъжника. Цитира съдебна практика, моли за отхвърляне на искове и присъждане на разноски, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Като взе предвид доводите на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът прие следното от фактическа и от правна страна.

Предявени са кумулативно и субективно съединени искове: срещу първия ответник „Изи Асет Мениджмънт” АД по чл. 22, вр.чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК; и срещу втория ответник „Файненшъл България” ЕООД на основание чл. 26, ал. 2, пр. 4, както и ал. 1, пр. 3 ЗЗД; чл. 143 ЗЗП, чл. 138, ал. 2 ЗЗД.

Предявените основания за нищожност по всеки договор, доколкото не се обосновава интерес от кумулативното им разглеждане, нито определена поредност, следва да се разгледат при условията на алтернативност.

За основателността на исковете за нищожност следва да се установи настъпването на следните юридически факти: сключване на договорите и наличието на такива пороци, водещи до тяхната нищожност.

Страните не спорят за сключването на процесните договори, както и по обстоятелството, че в ГПР не е включено възнаграждението за поръчителя.

Напротив, ответниците излагат доводи защо това възнаграждение не следва да се включва в ГПР. Установява се от самия договор, че в общо дължимата сума са включени само главница и възнаградителна лихва.

По недействителността на двата договора, съдът намира следното. В 2 уговорения в договора за заем ГПР (годишен процент на разходите) не е включено възнаграждението на гаранта по договора за предоставяне на гаранция. Съдът счита, обратно на доводите на ответниците, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство следва да се включи в ГПР по следните съображения. На първо място, установява се, че съгласно чл.4 от Договора за заем, потребителят се задължава в срок от 3 дни от сключването на договора да предостави обезпечение – две физически лица, отговарящи на редица условия, банкова гаранция или одобрено от заемодателя Дружество- гарант, което предоставя гаранционни сделки. В изпълнение на тази клауза е сключен и вторият от оспорваните договори – Договор за предоставяне на гаранция № ***/10.02.2023г. с „Файненшъл България“ ЕООД. Общо известно е, съгласно обявените данни в Търговския регистър, че първият ответник – заемодател е едноличен собственик на капитала на втория ответника – поръчител. Макар формално двете дружества да са отделни юридически лица, посочените по-горе обстоятелства водят до извода, че уговорката в чл.4 от Договора за заем и последващото сключване на Договора за предоставяне на гаранция имат единна цел – да набавят допълнителна печалба за „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Краткият срок за предоставяне на обезпечение и условията, на които следва да отговарят останалите обезпечения, водят до единствена възможност за потребителя да се обърне към гарант, одобрен от заемодателя. Одобреният гарант в случая е свързано със заемодателя лице, на чийто капитал заемодателят е едноличен собственик. Посочените факти водят до извода, че двата договора не са отделни и независими, както се стремят да докажат ответниците, а уговорките в първия договор предпоставят сключването на втория и обвързват потребителя да го сключи именно със свързаното лица, предвиждайки неизпълними алтернативи за обезпечение. Тази свързаност между двата договора, както и обстоятелството, че възнаграждението за поръчителя икономически се дължи на същото лице, което дава заема и то обезпечава собствените си вземания, води до извод, че възнаграждението за гаранта е разход по кредита и преследва цел, различна от обезпечаване на вземанията, а именно – получаване на допълнително възнаграждение. Като разход по кредита с посочената цел, това възнаграждение следва да е включено в ГПР.

Невключването му, обаче, нарушава чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съдът счита, че законът изисква посочване на ГПР в договора за потребителски кредит не само формално, а такъв процент на разходите, който е реално приложимият между страните по договора. Само така потребителят може в защита на правата си да направи реално сравнение за най-добрите условия за кредитиране на пазара. В противен случай, всеки размер на ГПР, посочен в договора, би изпълнявал изискванията на чл.11,ал.1, т.10 ЗПК. Посочването на нереален ГПР е равнозначно на липса на посочен ГПР изобщо. На основание чл.22 ЗПК, поради нарушение на чл.11,ал.1, т.10 ЗПК, договорът за заем е недействителен и искът подлежи на уважаване на това основание.

Нищожен поради накърняване на добрите нрави е и договорът за 3 предоставяне на гаранция. Независимо че такова основание за нищожност липсва в ЗПК, на общо основание приложение намират правилата на ЗЗД.

Основателни са доводите на ищеца, че с този договор и предвиденото в него възнаграждение се цели прехвърляне върху длъжника на риска, който кредиторът носи, ако не направи правилна оценка на кредитоспособността.

Този риск се покрива от самия длъжник, тъй като на практика кредиторът поръчителства на себе си и събира за това възнаграждение в размер повече от половината от заемната сума. С това не се постигат целите на поръчителството, а целите на неоснователното обогатяване. Гарантът, ако плати, встъпва в правата на кредитора (чл.5 от договора), и платеното от него няма да остане в негова тежест, а следва да бъде възстановено от длъжника.

Дори да се стигне до плащане от гаранта, на практика това плащане икономически би излязло от имуществото на самия кредитор. Така, реално, при липса на изпълнение от длъжника, загубата на главница и лихва ще се отрази само веднъж в имуществото на свързаните лица, независимо дали като вземане на първия или на втория ответник, но ще се генерира допълнителна печалба в размер на възнаграждението на гаранта в размер повече от половината от отпуснатата сума.

Така установените обстоятелства водят до извода, че договорът за предоставяне на гаранция излиза извън правилата на добросъвестността, като прехвърля риска от неизпълнение върху самия длъжник, предвиждайки допълнителна печалба за кредитора под формата на възнаграждение за свързания с кредитора гарант. Като накърняващ добрите нрави, този договор също следва да се прогласи за нищожен.

При този изход от спора, право на разноски има ищецът, който е доказал разноски в размер на 100 лв. за държавна такса, които следва да се присъдят.

Ищецът е поискал и присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. по реда на чл.38 от ЗА. Съдът намира възражението за прекомерност на хонорара за основателно, като се има предвид, че по делото е проведено само едно съдебно заседание по същество, не са събирани други доказателства освен писмени и с оглед правната и фактическа сложност на делото и общия материален интерес по двата иска в размер малко над 1000 лв.

Съгласно актуалната практика на СЕС съдът не е обвързан с минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1, а следва да обсъди всички изложени по-горе критерии. Спрямо тях съдът намира за съответно възнаграждение в размер на 500 лв. Всеки от ответниците следва да поеме разноските по равно.

Така мотивиран, съдът:

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Изи Асет

Мениджмънт“ АД, ЕИК:131576434, с адрес: гр. София, ж.к. „Люлин 7”, бул.

4

„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет.2, офис 40-46, по предявения от Л. С. Т., ЕГН: **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл.22, вр. с чл.11,ал.1,т.10 ЗПК, че Договор за паричен заем с № ***/10.02.2023г ., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Л. С. Т., е недействителен, тъй като не съдържа годишния процент на разходите по кредита.

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:131576434, да плати на:

Л. С. Т., ЕГН: ********** сумата в размер на 50 лв. за държавна такса;

Адв. С. К. Н., с адрес: *** сумата в размер на 250 лв. за адвокатско възнаграждение на основание чл.38 от ЗА.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Файненшъл

България“ ЕООД, ЕИК:202513690, с адрес: гр. София, ж.к. „Люлин 7”, бул.

„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет.2, офис 40-46, по предявения от Л. С. Т., ЕГН: **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, че Договор за предоставяне на гаранция с № ***/10.02.2023г., сключен между „Файненшъл България“ ЕООД и Л. С. Т., е нищожен поради накърняване на добрите нрави.

ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК:202513690, да плати на:

Разпечатката съдържа 38 от 42 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f05358ed-45df-4a3b-b550-c2898bae5959