Определение № 5611 от 03.12.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5611 гр. София, 03.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Невин Шакирова като разгледа докладваното от Невин Шакирова Частно касационно гражданско дело № 20248003104483 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на Р. Т. М., подадена чрез процесуален представител чрез адв.

А. Л. против определение № 12760 от 16.08.2024г. постановено по ч.гр.д. № 8435/2024г. по описа на Софийски градски съд.

С обжалваното определение е потвърдено определение № 21495 от 23.05.2024г. постановено по гр.д. № 65033/2023г. по описа на Софийски районен съд, с което на основание чл. 28, ал.

2 вр. ал. 1, пр. 2 от КМЧП е прекратено производството, образувано по искова молба на Р. Т.

М. срещу Р. О. К. с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК поради международна некомпетентност на сезирания български съд.

Частният жалбоподател излага съображения за неправилност на обжалваното определение поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Отправя искане обжалваното определение да се отмени и делото да се върне на сезирания първоинстанционен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането му.

Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. В изложението е отправено искане за допускане на касационно обжалване в специалните хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК, по правни въпроси от значение за изхода на делото, разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както следва:

1/ При положение, че режимът на лични контакти на бащата е с местоизпълнение в Република България, кой е компетентният съд в конкретния случай, при положение, че този 1 режим е постановен от български съд и намира ли приложение в случая разпоредбата на чл.

59, ал. 9 от СК?

2/ Следва ли българският съд да разгледа искането по чл. 59, ал. 9 от СК с оглед факта, че български съд е приел и разгледал иск за изменение на издръжката на децата, независимо от направеното по това дело възражение за неподсъдност?

3/ Зависи ли компетентността на българския съд по спорове по СК от това дали е сезиран от ищеца в единия случай с подсъдност у нас, а в случай, че същата страна се явява ответник, то подсъдността вече да е на чуждестранен съд?

Последният въпрос се поставя като значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Очевидната неправилност се обосновава с доводи, че въззивният съд при правилно установени факти по делото е направил нелогични правни изводи, които не се подкрепят от практиката на ВКС и не намират опора в правните норми, уреждащи процесните отношения.

В отговор на жалбата Р. О. К. оспорва доводите в нея. Поддържа, че обжалваното определение е правилно, съобразено със заявеното от нея възражение и установеното по делото, че от 2014г. тя и двете ненавършили пълнолетие деца на страните живеят постоянно във Великобритания, Шотландия, [населено място]. Ето защо обосновава, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и чл. 261 от ГПК.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след като прецени релевираните доводи и данните по делото, за да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване съобрази следното:

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на производството пред сезирания Софийски районен съд, съобразил, че първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от Р. Т. М. с ЕГН [ЕГН] против Р. О. К. с ЕГН [ЕГН] искове с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК за изменение на мерките относно упражняването на родителските права, местоживеенето, личните контакти и издръжката на децата А. Р. М.

/16г./ и Б. Р. М. /14г./, определени с Решение № III-84-158/03.06.2014г. на СРС. С това решение бракът между страните бил прекратен с развод по реда на чл. 51 СК, като било утвърдено от съда споразумение, с което упражняването на родителските права по отношение на родените от брака деца е предоставено на майката, като местоживеенето им се определя при нея, а на бащата е определен режим на лични отношения и същият е задължен да заплаща ежемесечна издръжка за всяко от децата.

В отговора на исковата молба ответницата релевирала възражение за липсата на международна компетентност на българския съд да разгледа повдигнатия пред него правен спор. Заявила в тази връзка, че от 2014г. тя и двете деца живеят постоянно във Великобритания, Шотландия, [населено място]. С оглед така установеното обичайно местопребиваване на децата оспорила компетентността на сезирания съд с искане за 2 прекратяване на образуваното пред българския съд производство. В подкрепа на възражението си представила по делото безсрочно разрешение за пребиваване /статут на уседналост/ в Обединеното кралство; доказателство за регистрация в практиката на д-р К.Дж.Конъутън; за трудово правоотношение на ответницата в Обединеното кралство като мениджър в процес на обучение за Dominos Pizza, магазин Glazgow Merchant City от м.02.2017г., както и че децата посещават училище в [населено място], считано от 2014г. за А.

М. и от 2015г. за Б. М.; както и извлечение от вписване в регистър на браковете на сключен граждански брак от 08.03.2017г. между ответницата и И. М. И., както и Удостоверение за раждане № 4491160430/08.07.2016г. на тяхно дете К. И. И..

С оглед доводите на страните и представените в тяхна подкрепа доказателства, въззивният съд приел, че в процесния случай са приложими правилата на Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата от 1996г., според чл. 5 на която компетентни да вземат мерки за закрила личността и имуществото на детето са съдебните или административните органи на договарящата държава, в която детето има обичайно местопребиваване. С оглед на въведените с отговора на исковата молба твърдения, че ответницата и децата живеят постоянно във Великобритания, Шотландия, [населено място] и анализирайки представените в тази насока доказателства, съдът е заключил, че именно там е тяхното обичайно местопребиваване, поради което приел, че не е налице международна компетентност на българския съд, а такава на съд в Шотландия. Липсата на международна компетентност приел, че съставлява основание за прекратяване на образуваното пред СРС производство. Съобразил също неналичие на компетентност на местния съд да разгледа и реши и предявената претенция за присъждане на издръжка, доколкото същата е обусловена от уважаването на исканията за упражняване на родителските права, определяне на местоживеенето на децата и режим на лични контакти на ответницата с децата А. М. и Б. М.. Отчел като неоснователни доводите на частния жалбоподател за допуснато от съда съществено нарушение на процесуалните правила, както и за компетентност на българския съд обусловена от местоизпълнение на режима на лични контакти на бащата с децата на територията на Република България.

При извършената служебна проверка съдът приема, че не е налице вероятност обжалваният акт да е нищожен или недопустим, а доводите на частния жалбоподател за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал.

2, пр. 3 от ГПК са неоснователни.

Поставените въпроси най-общо се свеждат до това обусловена ли е международната компетентност на български съд при изменение на обстоятелствата в хипотеза на чл. 59, ал.

9 от СК от определеното от него местоизпълнение на режим на лични отношения на родителя неупражняващ родителските права на територията на страната; от разгледан и решен от български съд иск за увеличаване на издръжка, предявен от ненавършилите пълнолетие деца, със съгласието на родител, както и зависи ли международната компетентност от качеството на родителя неупражняващ родителските права на ищец или на ответник по предявения пред български съд иск. Тези въпроси не са разрешени в 3 обжалваното определение, не са обусловили пряко решаващата правна воля на въззивния съд по значим за изхода на делото начин, поради което по тях не е налице общо основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Независимо от това предвид характера на спора и необходимостта да се извърши преценка в интерес на непълнолетни лица, съставът на Върховния касационен съд е длъжен да прецени служебно и приложението на императивна материалноправна норма, съответно и правилността на обжалваното определение.

Великобритания, Шотландия не е страна – членка по смисъла на Регламент /ЕС/ 2019/1111 на съвета от 25 юни 2019г. относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност, и относно международното отвличане на деца приложим съгласно чл. 105, т. 2 от него от 1 август 2022г. и по смисъла на Регламент /ЕО/ 2201/2003г. на Съвета от 27.11.2003г., приложим пряко от 01.03.2005г. и задължителен в своята цялост във всички държави – членки, в съответствие с ДСЕО съгласно чл. 72, т. 2 от него, отменен на 01.08.2022г.

В практиката си ВКС приема, че за своята международна компетентност съдът следи служебно, независимо от това дали тази компетентност се урежда от регламент на ЕС, от двустранен договор със страна-нечленка на ЕС, от международна конвенция, приета от Република България или от КМЧП, който намира приложение само ако не са приложими други международни актове. Произнасянето по този въпрос се налага от необходимостта да бъде извършена преценка за приложимото право в производство относно упражняване на родителските права спрямо ненавършили пълнолетие деца и личните отношения на родителите с тях срещу родител, който не живее в страна – членка на Европейския съюз, в който случай следва да е налице ратифициран международен договор. Тази необходимост се налага в случая и с оглед предвиденото в чл. 127, ал. 2 вр. чл. 59, ал. 9 от СК изискване тези производства да се разглеждат от районния съд по настоящия адрес на детето – специална местна подсъдност на този вид спорове. Когато този настоящ адрес е в страна, която не е членка на Европейския съюз приложима е Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, ратифицирана със закон, приет от 40-то НС на 18.01.2006г. и в сила за Република България от 01.02.2007г. и по която страна е държавата, в която е последното обичайно местопребиваване на детето /определение № 296 от 07.05.2013г. по ч.гр.д. № 2127/2013г. на ВКС, III ГО; определение № 60218 от 15.06.2021г. по ч.гр.д. № 567/2021г., IV ГО; определение № 62 от 17.02.2022г. по ч.гр.д. № 386/2022г., IV ГО; определение № 515 от 2.11.2018г. по ч.гр.д. № 3788/2018г., IV ГО; определение № 91 от 12.03.2021г. по ч.гр.д. № 3972/2020г., III ГО и др./.

Република България и Великобритания, Шотландия са страни по Конвенцията и този международен акт има предимство пред вътрешното законодателство и по-специално пред КМЧП /арг. чл. 3/.

Сред основните цели на Конвенцията е да определи държавата, чиито органи имат компетентност да вземат мерки, насочени към закрила на личността или имуществото на 4 детето, както и приложимото право при родителската отговорност. В случая мерките за закрила на детето се отнасят до предоставяне и упражняване на родителска отговорност по смисъла на чл. 3, б. „а“ и „б“ от Конвенцията, а съгласно чл. 5, ал. 1 от нея компетентни да вземат такива мерки имат съдебните или административните органи на договарящата държава, в която детето има обичайно местопребиваване. Или, основният критерий за определяне на международно компетентния съд за решаване на въпроса относно родителските права на детето и свързаните с него допълнителни въпроси, е обичайното местопребиваване на детето. Под обичайно местопребиваване на детето се разбира мястото, в което то е интегрирано в социална и семейна среда.