Решение № 5132 от 24.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5132 гр. София, 24.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Златка Чолева

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско дело № 20251100503487 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №1437 от 29.01.2025г., постановено по гр.дело №642/2024г. по описа на СРС, ГО, 70 с-в, е признато за установено по предявените искове по чл.422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и по чл. 422, вр. чл. 86 ЗЗД, че Г. С. У. с ЕГН:********** дължи на „Топлофикация София"ЕАД с ЕИК 831609046 сумата от 852,46 лева главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за период от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва считано от 23.08.2023г. до окончателното й изплащане, сумата 127,46 лева мораторна лихва за период от 15.09.2021 г. до 14.08.2023г., сумата от 39,38лева главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.07.2020 г. до 30.04.2022г., ведно със законна лихва считано от 23.08.2023 г. до окончателното й изплащане, както и 9,08 лева мораторна лихва за период от 15.09.2020г. до 14.08.2023г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.грд. 46997/2023г. на СРС, 70 състав. Ответникът е осъден да заплати на ищеца 75 лева разноски в заповедното производство и 775лева в исковото производство. Решението е постановено при участието на „Техем сървисис"ЕООД с ЕИК 130036512, като трето лице помагач на ищеца.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника.

Жалбоподателят поддържа, че по делото не е установено безспорно правото му на собственост върху имота, тъй като ищецът, в чиято тежест според жалбоподателя е да стори това, не е представил доказателства, че наследството е прието от него. Твърди също така, че не е установено наличието на облигационно правоотношение. Оспорва исковете за 1 присъждане на мораторна лихва като твърди, че не е изпаднал в забава. Твърди също така, че не е установено таксата за дялово разпределение да се дължи на ищеца, доколкото тази услуга се извършва от друго дружество. Възразява срещу отхвърлянето на направеното възражение за погасяване по давност на част от сумите. Претендират отмяна на решението и отхвърляне на исковете, както и разноски за двете съдебни инстанции.

Ищецът, с подадения в срок бланкетен отговор на въззивната жалба, оспорва същата и моли решението да бъде потвърдено в обжалваните части. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно в обжалваната част, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението в обжалваната част, следва да се добави и следното:

Установено е по делото от представените писмени доказателства, че процесният имот е топлофициран и че сградата, в която се намира процесния имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа.

Доказано е също така, че ответникът е собственик на имота, въз основа на наследствено правоприемство, като по делото са представени удостоверения за наследници. Не могат да бъдат споделени доводите на ответника относно евентуален отказ от наследство и разпределянето на доказателствената тежест в тази връзка. Ответникът е придобил имота в момента на откриване на наследството- настъпването на смъртта на наследодателите му, по силата на закона. Положителният факт на отказ от откритото наследство следва да се установи от ответника със съответните писмени доказателства. Ответникът е имал възможност да стори това както в заповедното производство, така и с отговора на исковата молба, но не го е направил. Следователно ответникът се явява потребител /клиент/ на топлинна енергия за битови нужди по смисъла §2а, вр.чл.153, ал.1 от ЗЕ за процесния период. Съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени 2 от ДКЕР. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани (което обстоятелство е служебно известно на съда) – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл.150, ал.3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия на ищеца за доставка на топлинна енергия.

Съгласно чл.31, ал.1 от приложимите за процесния период Общи условия на ищеца, клиентите заплащат топлинната енергия по един от следните начини: 1.на 11 равни месечни вноски и една изравнителна вноска; 2.на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата и една изравнителна вноска; 3.по реална месечна консумация. Когато клиентите заплащат топлинната енергия по реда на ал.1, т.2, месечната консумация се определя от Търговеца въз основа на прогнозната консумация, определена от консумираната топлинна енергия през предходния отчетен период. По реда на чл.32, ал.1 от Общите условия месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл.71 от НТ, се формира въз основа на определеното за него прогнозно количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. Месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на Клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 73 от НТ, се формира въз основа на определеното за него реално количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от Продавача. След отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по ал.1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки.

Според чл.33, ал.1 от Общите условия клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32, ал.1 и 2 в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а стойността на фактурата по чл.32, ал. 2 и 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период- в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнася. Следователно не е необходима изрична покана, публикуване или връчване на общата фактура, както твърди жалбоподателят. Клиентите имат право да правят възражения пред Продавача за начислената сума за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят възраженията, като след изтичане на този срок възраженията могат да се правят по общия исков ред пред родово компетентния съд. В ал.4 на чл.33 от Общите условия е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2 и ал.3, ако не са заплатени в срока по ал.2 /в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят/. Върху прогнозните суми не се дължи лихва за забава, като такава се начислява само за задълженията по общата фактура, ако не са заплатени в срока по ал.2 на чл.33- в 45-дневен 3 срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно, въпреки че изискуемостта на месечно дължимите суми настъпва в 45- дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят, длъжникът изпада в забава само при неизпълнение на задължението за заплащане цената на ТЕ в 45-дневен срок от публикуване на общата фактура за потребеното количество топлинна енергия за целия отчетен период, т. е. ответникът принципно не дължи мораторна лихва върху задълженията по месечните фактури, а само върху задълженията по общата фактура. В случая между страните не се спори, че ответникът не е заплатил задълженията си, а ищецът претендира обезщетение именно за периода от датата на изтичане на 45дневния срок от издаване на общата фактура.

Първоинстанционният съд правилно не е уважил направеното възражение за погасяване на част от задължението по давност. Всяка страна е длъжна да установи с позволените от закона доказателствени средства фактите и обстоятелствата, на които основава твърденията и възраженията си. В случая общото възражение за настъпила погасителна давност не е конкретизирано по размер, тъй като дадените от съда изрични и ясни указания не са изпълнени. На следващо място, макар съдът да е допуснал по искане на ищеца СТЕ и ССЕ, сред поставените от последния задачи липсва такава за определяне на сумите, евентуално погасени по давност. Ответникът също не е поискал поставянето на такава задача, а съдът не може служебно да поправя процесуални пропуски на страните и по този начин да подпомага някоя от тях, излизайки извън качеството си на арбитър. Впрочем процесуалното бездействие на ответника, констатирано в първоинстанционното производство, се установява и във въззивното производство- ответникът не се е явил и не е изпратил свой процесуален представител в нито едно от проведените в двете съдебни инстанции открити заседания.

Дяловото разпределение се превъзлага на трето лице, регистрирано по чл.139а от ЗЕ.

Превъзлагането е извършено по реда на чл.139б от ЗЕ от клиентите получаващи топлоенергийни услуги, с което те сключват договор по чл. 140 ЗЕ, а чл. 139 в ЗЕ, топлофикационното дружество също сключва договор с избраното дружество за извършване на услугата дялово разпределение. Във всеки един от тези договори, ползвателя на услугата плаща възнаграждение на дружеството за дялово разпределение - чл. 139в, ал. 3, т. 4 ЗЕ и чл.

140, ал. 5, т. 8 от З Е. С т.1 от р.ІІІ на приетия като доказателство по делото договор при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, по чл.139в ЗЕ, сключен между ищеца и третото лице помагач по делото /л.33-48 от първоинстанционното производство/ е уговорено, че възложителя и ищец в настоящото производство заплаща на третото лице- помагач извършената услуга "дялово разпределение" съгласно ценоразпис. Във всеки един от тези договори, ползвателя на услугата плаща възнаграждение на дружеството за дялово разпределение - чл. 139в, ал. 3, т. 4 ЗЕ и чл. 140, ал. 5, т. 8 от ЗЕ. Следователно сумите за дялово разпределение през процесния период са дължими на ищеца.

В светлината на гореизложеното, при установено облигационно отношение между страните и при съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба, 4 регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия правилно СРС е приел, че исковете за главници и обезщетение за забава са основателни до размерите и за периодите, посочени в обжалваното решение.

По разноските:

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. В полза на въззиваемото дружество принципно би следвало да се присъди юрисконсултско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 6 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. В случая обаче е подаден бланкетен отговор, идентичен с други такива по множеството служебно известни на съда дела, а процесуален представител на въззиваемия ищец не се е явил в проведеното единствено открито съдебно заседание по делото. Ето защо настоящият състав намира, че възнаграждение за защита от юрисконсулт не трябва да се присъжда.