Решение № 179 от 09.04.2026, Районен съд - Търговище

РЕШЕНИЕ

№ 179 гр. Търговище, 09.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, XI СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЙОХАННА ИВ. АНТОНОВА при участието на секретаря К. Ал. К. като разгледа докладваното от ЙОХАННА ИВ. АНТОНОВА Гражданско дело № 20253530101803 по описа за 2025 година

Производството е по предявен главен иск с правно основание чл.

26,ал.1,пр. първо от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК и в условията на евентуалност- иск с пр. осн. чл. 26,ал.1,пр. първо от ЗЗД вр. чл. 143 и с чл.146 от ЗЗП.

Ищцата Д. Д. П. от **********, действаща чрез процесуален представител и съдебен адресат адв.М. М.-АК Пловдив твърди в исковата молба, че сключила Договор за кредит „Бяла карта“ от 04.01.2023г. с „Аксес Файнанс“ АД, вземанията по който са цедирани на ответника, за сумата от 1000лв., като съгл. чл. 20 от договора било уговорено, че при непредоставяне на обезпечение, съобр. условията на договора, дължи неустойка, която е включена в месечните задължения по договора. Излага оща, че съгл. чл.

21,ал.4 от договора, при забава в плащанията на текущо задължение, ищцата дължи и разходи за събиране на задълженията в размер на 2,50лв.за всеки ден, до събирането им, а съгл. чл. 21,ал.5 от договора, след настъпване на предсрочна изискуемост, дължи и еднократно заплащане на такса за събиране на задължението в размер на 120лв. Сочи, че вземанията са цедирани на настоящия ответник за което ищцата била надлежно уведомена.Излага, че договорът за кредит е недействителен по см. на чл. 22 от ЗПК, тъй като противоречи на чл. 11,ал.1,т.9 от ЗПК, тъй като в договора не са посочени 1 условията за прилагане на отразения лихвен процент, както и в противоречие с чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК доколкото не е спазено изискването за изчисляване на ГПР, като излага подробни съображения, считайки, че сумата на неустойката е следвало да бъде включена в ГПР, доколкото представлява допълнителен разход за ищцата;позовава се на съдебна практика, вкл. и на Директива 2008/48/ЕО.С оглед на изложеното, ищцата счита, че договорът е недействителен на осн. чл. 22 вр. чл.11,ал.1,т.9, т.10 и т.11 от ЗПК, а в условията на евентуалност счита, че клаузата за неустойка по договора и тези за допълнителни такси са нищожни на осн. чл. 26,ал.1 от ЗЗД, като нарушаващи разпоредбите на чл. чл.11 и чл. 19,ал.1 и ал.4 от ЗПК, съотв. неравноправни по см. на чл. 143 от ЗЗП, при което приема, че за нея е налице правен интерес от предявяване на настоящия главен иск за прогласяване нищожността на договора изцяло, а в условията на евентуалност-за прогласяване нищожността на клаузите по чл. 20 и по чл. 21,ал.4 и чл. 20,ал.5 от договора; претендира разноски.В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява и не се представлява.Постъпила е писмена молба от процесуалния й представител адв. М. М.-АК Пловдив за разглеждане на делото в отсъствието на ищцата и неговия представител, като моли съда да уважи предявения главен иск, респ. да уважи предявения евентуален такъв; представя писмени бележки; претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника чрез юрисконсулт Б. Д., в който предявените искове се оспорват, като неоснователни, като се излага подробни съображения относно валидността на сключения договор и съответствието му с императивните изисквания по ЗПК, като сочи, че дори при непосочени компоненти на ГПР, те са изводими от разпоредбите на закона, а непосочването на всички разходи по кредита не води до недействителност на договора, поради което моли съда да отхвърли исковете; въведено е възражение по чл. 78,ал.5 от ГПК; претендират се разноски.В съдебно заседание представител на ответника не се явява.

След преценка на доказателствата по делото и като съобрази доводите и исканията на страните, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не е спорно между страните по делото, че между ищцата-като кредитополучател и „Аксес Файнанс“ АД -като кредитор, е сключен Договор 2 за кредит „Бяла карта“ от 04.01.2023г., вземанията по който валидно са прехвърлени на настоящия ответник и цесиаята е надлежно съобщена на длъжника.Не е спорно и съдържанието на договора (приложен към заключението на вещото лице) , съгл. който страните уговорили заемна сума в размер на 1200лв. под формата на разрешен кредитен лимит, при ГЛП 43,20% и ГПР 46,18%, като в чл. 15 е уговорено задължението на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение в срок от пет дви от активиране на картата, а именно-Б. гаранция или едно физическо лице-поръчител, отговарящи на съответните условия в договора, а в чл. 20 от същия е уговорено, че при непредоставяне на уговореното обезпечение, кредитополучеателя дължи неустойка в размер на 10% върху усвоената и непогасена главница, която е включена в общото месечно задължение по договора.В чл. 21,ал.4 е уговорено, че при забава в плащанията, кредитополучателят дължи разходи по събиране на вземанията в размер на 2,50лв. за всеки ден, до заплащането на дължимите суми, а в чл. 21,ал.5 е уговорено, че след настъпване на предсрочна изискуамост, кредитополучателят дължи еднократно заплащане на такса в размер на 120лв. –разходи за събиране на вземането. От заключението по назначената СИЕ, неоспорено от страните, което съдът кредитира като компетентно и безпристрастно се установява, че при невключване на допълнителните разходи по кредита, ГПР би бил в размер на 52,8666%, а при включване и на уговорените неустойка и такси на годишна база -319,1690%.

При така установеното от фактическа страна, съдът приема от правна страна следното: Предявен е главен иск по чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК за нищожност на договор за кредит, както и евентуален иск за нищожност на клаузи от договор за заем, предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение и за такси за събиране на вземянията по чл.

26,ал.1,пр. първо от ЗЗД вр. чл. 143 и чл.146 от ЗЗП. По делото няма спор за това, че ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК от ДР на ЗЗП и § 13, т. 1 от ЗЗП. Доколкото се касае до договор за кредит, сключен с потребител, съдът приема, че съгл. чл.7,ал.1 от ГПК е длъжен и служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в същия и спрямо него са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП, като следва да се вземе предвид, че СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен и служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира 3 неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.За договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24 от ЗПК се прилагат правилата на чл.143– 148 от ЗЗП, като на първо място, в случая липсват данни, а и твърдения от ответната страна клаузите на същия да са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 от ЗЗП. На следващо място, предвидената в договора неустойка за непредоставено обезпечение следва да се квалифицира като уговорена отнапред компенсация(обезщетителна неустойка) за вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не за неполучена договорена престация. Ето защо вредите, компенсирани с тази неустойка не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. Такова договаряне противоречи и на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 от ЗПК) и да предложи добросъвестно цена за ползване (възнаградителна лихва), съответна на получените гаранции. Тя поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволява на кредитодателя да получи сигурно завишено плащане, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл.

19 от ЗПК). Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка.На следващо място, съгласно чл.143,т.5 от ЗЗП, неравноправна е клаузата ,която задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати 4 необосновано високо обезщетение или неустойка, като съгласно ЗЗП, неравноправността се преценява към момента на сключването на договора при вземане предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване, както и всички останали клаузи на договора или друг договор, от който той зависи”. В случая основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, създаваща значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на услугата, обуславящо нейната нищожност, на осн. чл. 26,ал.1,пр първо от ЗЗД вр. чл. 143,т.5 от ЗЗП.

И не на последно място, съгл. чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК, договорът за кредит включва годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.В договора е посочен годишен процент на разходите (ГПР), но единствено като абсолютна процентна стойност-46,18%. Липсва посочване на взетите предвид допускания и конкретните емлементи, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Освен това не става ясно при ГПР от 46,18% какво друго е включено него извън фиксирания годишен лихвен процент от 43,02%, като е очевидно, че ако е била включена и сумата на неустойката за непредоставено обезпечение, както и уговорените такси, то ГПР би имал различна стойност, обуславящо извод, че стойността на ГПР не е вярно посочена в договора. С оглед на изложеното съдът приема, че посочения ГПР в договора единствено като абсолютна процентна стойност и с посочване на общата сума, дължима от потребителя и очевидно без да е включена и стойността на допълнителните плащания е нарушено императивното изискване по чл. 11,ал.1,т.10 от ГПК, обстоятелство, обуславящо извод, че и само на това основание, договорът е недействителен изцяло, като съдържащ клаузи, заобикалящи императивни норми и установяващи съществено неравновесие между правата и задълженията на доставчика на услугите и потребителя по смисъла на чл.143 от ЗЗП, поради което възраженията на ответната страна са изцяло неоснователни. В този смисъл е и Решение от 21.03.2024г. по дело C‑714/22 на СЕС, съобр. което „ 5 когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница“.Освен това, според т.55 и т.56 от решение на 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48 , следва да се приеме, че „посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент.