Решение № 507 от 19.10.2026, Окръжен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 507 гр. Б.град, 19.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – Б.ГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Атанас Иванов при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Атанас Иванов Въззивно гражданско дело № 20261200500916 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно и е образувано по жалба, подадена от Община Б.град, представлявана от кмета на общината, срещу решение № 326/ 10.05.2026 г., постановено по гражданско дело № 435/ 2025 г. на Районен съд – Б.град.

Навежда се, че обжалваното решение е неправилно и необосновано.

Поддържа се, че районният съд съвсем безкритично, необосновано, в нарушение на материалния закон и съдебната практика е приел, че от 1978 г. общият наследодател на ищците Х. М. К. и неговите наследници владеят процесния имот, тъй като единствено той и неговото семейство са ползвали имота, като чрез заграждането на имота, застрояването му и ограничаването на достъпа на трети лица са обективирани собственически намерения.

Поддържа се, че в настоящото производство не е спорно, поради което с доклада по делото се приело за ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че процесният имот с идентификатор *** по КККР на с. Б. е идентичен на имот с пл. № 1 по КП от 1999 г., идентичен на жилищен парцел VII с пл. № 176, в кв. 15 по ЧИРП, одобрен със заповед № 49/14.04.1981 г., идентичен на жилищен парцел VII с пл. № 2, в кв. 15 по плана от 1980 г. на с. Б. и идентичен на имота, описан в Нотариален акт за право на строеж върху чужда земя № 43, т. I, дело № 46/08.02.1978 г. по описа на 1

Б.градски районен съд - незастроено дворно място, състоящо се от 1200 кв.м., при съседи: водосток, парцел VI, имот с пл. № 3 и АПК в с. Б.. В производството пред първа инстанция се събрали множество писмени доказателства (официални и частни документи), с които се установява по безспорен начин, че в полза на общия наследодател Х. М. К. е отстъпено право на строеж върху процесния имот, като това обстоятелство не се оспорва от самите ищци.

Сочи се, че в самата искова молба се твърди, а и съдът е приел, че общият наследодател на ищците Х. М. К. е започнал да владее процесния имот от 1978 г., когато по силата на Нотариален акт № 43, т. I, дело № 46/08.02.1978 г. му е било отстъпено право на строеж върху мястото. Въпреки посоченото, съдът съвсем безкритично, необосновано, в нарушение на материалния закон и съдебната практика посочил в своето решение, че общият наследодател на ищците е владелец, въпреки че е установил фактическата си власт върху имота, въз основа на отстъпено в негова полза право на строеж. Съдът в своето решение само е цитирал приобщените доказателства, но не е изложил мотиви относно това дали кредитира същите и какво приема да се установява с тях. Съдът не е изследвал и изобщо не е коментирал какви са правните последици на отстъпеното право на строеж в процесния имот и по-конкретно какво е неговото значение спрямо твърдяното владение върху имота за период след учредяването му. Не са обсъдени подробно изложените доводи и възражения, подкрепени със съдебна практика, че в случая не е налице субективния елемент на владението по отношение на ищците и техните наследодатели.

Поддържа се, че в настоящия случай през 1978 г. праводателят на ищците Х. М. К. е получила фактическа власт върху процесния парцел VII, кв.

15 по плана от 1980 г. на с. Б., след постигнато съгласие със собственика — държавата, въз основа на отстъпено в негова полза право на строеж за жилищна сграда върху държавна земя — суперфиция. Въз основа на отстъпеното право на строеж наследодателят на ищците е построил жилищната сграда /къща-близнак/ в имота.

Поддържа се, че съгласно чл. 15, ал. 3 от ЗС (отм.) „Правото на строеж включва ползуването и на незастроената част от земята“, т.е. с посочената норма се учредява право на ползване по силата на закона. Правото на ползване върху терена в тази хипотеза е по-широко в сравнение с общото правило на чл.

64 от ЗС. В хипотезата на чл. 15, ал. 3 ЗС (отм.) правото на ползване продължава да съществува и след смъртта на суперфициаря и преминава в патримониума на наследниците, които са приели наследството, може да бъде прехвърлено и в полза на трети лица, ведно с правото на строеж, съответно с правото на собственост върху построената сграда. Държавата създава в полза на суперфициаря право за „трайно и по-обсебително ползване (вечно ползване)“, като за държавата остава „голата собственост“. (Реш. № 307/13.03.2019г. по гр. дело № 3844/2017 г. IV г. о. на ВКС; Реш. № 59/18.06.2018г. по гр. дело N° 2609/2017г. II г. о. на ВКС). В същия смисъл и 2 разпоредбата на чл. 130 и чл. 131 ЗТСУ(отм.), съгласно която това правомощие е включвало, както правото да се ползва цялото дворно място, така и да се построят в него второстепенни постройки, подземни паркинги и гаражи. В същия смисъл и чл. 105, ал. 1 от НДИ.

При изложеното се прави довод, че при това положение фактическата власт върху процесния имот е основана на правно основание и на признание правата на собственика, поради което е налице държане, а не владение на имота. Поддържа се, че непротиворечива и трайно установена е практиката на ВКС, според която, ако е налице правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на установяването й /допускане от собственика/, презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита оборена. След като основанието, на което е придобита фактическата власт, признава правата на собственика, налице е не владение, а държане, при което, за да се придобие по давност правото на собственост, е необходимо да се предприемат едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението да се придобие имота за себе си, като тези действия следва да са доведени до знанието на собственика. В противен случай презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита за опровергана и съответно не е налице владение като предпоставка за придобиване по давност на чуждия имот в срока по чл.79 ЗС /Решение № 145/ 14.06.2011г. по гр. д.

№627/2010 г. на I г.о. на ВКС; Решение №115/28.10.2016г., гр. д. №977/201 бг., IIг.о. на ВКС; Решение №12/19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г., Iг.о. на ВКС;

Решение №115/28.10.2016г. по гр.д. №977/2016 г., II г.о. на ВКС; Решение №70/16.08.2017г. по гр.д. №3991/2016г., IIг.о. на ВКС и др./.

Поддържа се, че липса на субективния елемент на владението се установява от приложените към исковата молба нотариален акт за дарение и договор за разпределение на ползването, в които изрично е посочено, че къщата-близнак е построена в държавен парцел VII, пл. № 176 в кв. 15 по новия регулационен план на с. Б.. Към момента на сключване на посочените договори праводателите на ищците са удостоверили с подписите си, че процесният имот е държавен. С посочените действия същите изрично са признали правото на собственост на държавата върху имота. С оглед на изложеното не намира приложение разпоредбата на чл. 82 от ЗС и ищците не могат да присъединят владението на своите праводатели, тъй като последните не са осъществявали такова. Тъй като праводателите на ищците не са придобили обствеността върху процесния имот на основание придобивна давност, собственост не може да бъде придобита по наследствено правоприемство от ищците.

Сочи се, че ищците също не са владелци, а държатели на имота, тъй като имат ясна субективна представа, че къщата-близнак е построена въз основа на отстъпено право на строеж на праводателя им, както и са запознати с нотариалния акт за дарение и договор за разпределение на ползването, в които е посочено, че имотът е държавен.

3

Въз основа на посоченото се установява, че както наследодателите на ищците, така и те самите през целия исков период са имали ясна субективна представа, че са собственици на жилищната сграда и държатели на общинския имот, върху който същата е построена, в резултат на отстъпено право на строеж.

Поддържа се, че в процесния случай нито са изложени твърдения, нито са представени доказателства наследодателите на ищците и те самите да са извършили спрямо собственика такива действия, които по ясен и недвусмислен начин да говорят за промяната в субективното им отношение към процесния имот. Ирелевантно в случая е убеждението на разпитаните свидетели по делото, доколкото намерението за своене следва да бъде демонстрирано спрямо собственика на имота, а не спрямо свидетелите. Без значение е също какви дейности са извършвани в имота - дали е застроен, ограден, поддържан, засаждан с дървета, други култури и т.н., тъй като тези действия ищците са извършвали на основание отстъпеното им право на строеж и като държатели и ползватели на имота, поради което същите нямат белезите на владение. Сочи се, че е ирелевантно също да се обсъжда дали процедурата по отстъпване право на строеж е валидна, тъй като същата е сключена при ясното субективно съзнание на наследодателя на ищците, че договаря именно със собственика на имота, като сключвайки сделката изрично е признал правата му на собственост. В тази връзка дори да се допусне, че самата процедура страда от някакъв порок, това обстоятелство няма отношение към субективните представи на суперфицияра, който от самото начало е със съзнанието, че държи имота за другиго. В подкрепа на изложеното се сочи и Решение № 164/11.03.2026 г. по гр. дело № 4239/2024 г., 1 г. о. на ВКС.

Навежда се, че в оспорваното решение съдът изобщо не е обсъдил, нито основанието за установяване на фактическа власт върху претендирания имот, нито дали са извършени спрямо собственика такива действия, които по ясен и недвусмислен начин да говорят за промяната в субективното отношение към имота /interversio possessionis/. Без да обсъди тези обстоятелства, съдът не може да извърши преценка дали е започнала да тече и от кога придобивна давност в полза на ищците, нито дали и кога е изтекла.

В този смисъл, в случая районният съд не е подвел установените по делото факти под приложимите правни норми /чл. 68 ЗС, чл. 69 ЗС/, поради което първоинстанционното решение е необосновано, неправилно и постановено в противоречие с материалния закон и трайната съдебна практика. Изводите на съда, че не се установява общината да е придобила собствеността върху процесния имота също са в резултат на незадълбочен анализ на материалния закон, съдебната практика и приобщените по делото доказателства, поради което е необоснован и неправилен.

Поддържа се, че въз основа на събраните по делото доказателства се установява по безспорен начин, че процесният имот е собственост на Община 4

Б.град. Със Заповед № 190/11.02.1980 г. е одобрен кадастрален, застроителен и регулационен план на с. Б., съгласно който процесният имот е включен в регулационните граници на селото и е отреден за парцел VII, пл. № 2 в кв. 15, е предназначение за жилищно строителство. В парцела има отразени две масивни жилищни сгради, долепени една до друга /къща -близнак/.

В разписния лист към плана за имот е пл. № 2 в кв. 15 е посочено, че представлява нива на ТКЗС и от него се образуват парцели I, II, III и IX - за училище и общински парцели VII, VIII и IX.

Със заповед № 49/14.04.1981 г. е одобрено изменение на дворищната регулация за кв. 15, парцел I — Детска градина, VII, VIII и IX, на основание доказани верни граници на имот пл. № 176 — процесният имот. Парцел VII176, кв. 15, по плана на с. Б. е посочен като застроен в списък на парцелите, собственост на АПК, изготвен на 24.06.1981г. от кмета на с. С.. При действието на този план е съставен и Акт за държавна собственост № 113 от 10.01.1986 г. на Общински народен съвет — гр. Б.град. Видно от акта, процесният имот представлява застроен жилищен парцел VII, кв. 15, с площ от 1500 кв.м., при съседи: парцел VI, парцел VIII и улица. Целият имот е представлявал държавна собственост, предоставен за оперативно управление на Общински народен съвет - гр. Б.град. В акта, в графа „бивш собственик“ е посочен АПК „Д. Б.“, което означава, че имотът е бил част от АПК. Посочено е също, че за имота е отстъпено право на строеж за жилище на Х. М. К.. В справката към актовата книга за собственик на парцел VII, кв. 15 е записано „държавен“ и е посочено, че имотът е с площ от 1500 кв.м., застроени 120 кв.м., година на застрояване 1980 г., посочено е името на наследодателя на ищците Х. М. К. и документ за собственост: Заповед № 661/30.04.1975 г. на АПК.