Акт № 4214 от 24.09.2015, Окръжен съд - Благоевград

Публикувай

Решение № 4677

Номер

4677

Година

6.11.2014 г.

Град

Благоевград

Окръжен Съд - Благоевград

На

10.07

Година

2014

В публично заседание в следния състав:

Председател:

Катя Бельова

Секретар:

ЛИЛИЯ МАСЕВА

ДИМИТЪР БЕРОВСКИ

Прокурор: като разгледа докладваното от

Лилия Масева дело номер

20141200500561 по описа за

2014 година

И за да се произнесе, съдът взе предвид следното :

Производството e по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от [фирма], с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], общ. Р., обл. Б., ул. „Пр.” № ., представлявано от управителя Е. Н. Б. срещу Решение № 1518/14.04.2014 г., постановено по гр. дело No 1185/2013 г. по описа на РСР, с коетодружеството е осъдено дазаплати на Ц. А. Г., с ЕГН [ЕГН], с посочен адрес: [населено място], общ. Р., обл. Б., ул. „Бр. Юр.” № . на основание чл. 128, т. 2 от КТ във вр. с чл. 242 от КТ и чл. 86 от ЗЗД, следните суми: сумата в размер на 55. 59 /петдесет и пет лева и 59 ст./ лева, съставляваща нетното трудово възнаграждение за м. януари 2013 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба пред съда – 22.10.2013 год. до окончателното изплащане на същата, както и сумата в размер на 4. 08 лв. /четири лева и 08 ст./ лева, съставляваща дължима лихва за забава, изчислена върху главницата от 55. 59 лв. за периода от 01.02.2013 г. до датата на депозиране на исковата молба пред съда; сумата в размер на 203. 81 /двеста и три лева и 81 ст./ лв., съставляваща нетното трудово възнаграждение за м. февруари 2013 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба пред съда – 22.10.2013 год. до окончателното изплащане на същата, както и сумата в размер на 13. 40 /тринадесет лева и 40 ст./ лв., съставляваща дължима лихва за забава, изчислена върху главницата от 203. 81 лв. за периода от 01.03.2013 г. до датата на депозиране на исковата молба пред съда; сумата в размер на 203. 81 /двеста и три лева и 81 ст./ лв., съставляваща нетното трудово възнаграждение за м. март 2013 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба пред съда – 22.10.2013 год. до окончателното изплащане на същата, както и сумата в размер на 11. 64 /единадесет лева и 64 ст./ лв., съставляваща дължима лихва за забава, изчислена върху главницата от 203. 81 лв. за периода от 01.04.2013 г. до датата на депозиране на исковата молба пред съда; сумата в размер на 203. 81 /двеста и три лева и 81 ст./ лв., съставляваща нетното трудово възнаграждение за м. април 2013 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба пред съда – 22.10.2013 год. до окончателното изплащане на същата, както и сумата в размер на 9. 93 /девет лева и 93 ст./ лв., съставляваща дължима лихва за забава, изчислена върху главницата от 203. 81 лв. за периода от 01.05.2013 г. до датата на депозиране на исковата молба пред съда; сумата в размер на 10. 73 /десет лева и 73 ст./ лв., съставляваща нетното трудово възнаграждение за м. май 2013 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба пред съда – 22.10.2013 год. до окончателното изплащане на същата, както и сумата в размер на 00. 43 /нула лева и 43 ст./ лв., съставляваща дължима лихва за забава, изчислена върху главницата от 10. 73 лв. за периода от 01.06.2013 г. до датата на депозиране на исковата молба пред съда, като исковете над уважените от съда размери до претендираните, са отхвърлени като неоснователни. На следващо място, с атакуваното решение и на основание чл. 224, ал. 1 от КТ дружеството е осъдено да заплати на ищеца в производството и сумата в размер на 59. 10 /петдесет и девет лева и 10 ст./ лева, представляваща дължимо, неизплатено нетно обезщетение за 5 /пет/ работни дни, неизползван платен годишен отпуск за периода на съществуване на трудовото правоотношение, както и сумата в размер на 2. 49 /два лева и 49 ст./ лв., съставляваща дължима лихва за забава, изчислена върху главницата от 59. 10 лв. за периода от 08.05.2013 г. до датата на депозиране на исковата молба пред съда, като иска е отхвърлен над уважения от съда размер до претендираният, като неоснователен.

С така атакуваното решение дружеството-жалбоподател е осъдено да заплати на ищеца, и направените по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., а така също е осъдено да внесе по сметка на Районен съд Разлог държавна такса върху уважените искове в общ размер на 600. 00 лева съставляваща дължима държавна такса, съобразно уважената част от предявените искове и сумата от 370. 00 лева, съставляваща заплатено възнаграждение за вещо лице.

Въззивното дружество, чрез своя законен представител, сочи с жалбата си, че решението е незаконосъобразно, като постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила. Направеният от първостепенния съд извод, че исковата претенция е доказана бил неправилен. Според въззивника, пред районния съд не са събрани писмени доказателства в подкрепа на твърденията му, което било в разрез с установените процесуални правила.

Желае, въззивният съд да постанови решение, с което да отмени атакуваното решение на РС Благоевград и вместо него да постанови друго – по съществото на спора, с което да отхвърли изцяло исковите претенции.

В о.с.з. представител на дружеството-жалбоподател, не се явява.

В предвидения по чл. 263, ал.1 ГПК двуседмичен срок е постъпил пред въззивната инстанция отговор по подадената въззивна жалба от въззиваемата страна .

В проведеното открито съдебно заседание, въззиваемата страна, чрез процесуалния си представител оспорва жалбата, като счита постановеното решение за правилно, законосъобразно и обосновано, като желае същото да бъде потвърдено. Не прави доказателствени искания. Претендира разноски.

Съдът, след преценка на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от страна в първоинстанционното производство, чрез надлежен представител, насочена е срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка, съдържа необходимите реквизити, не страда от пороци, като са извършени необходимите действия по администрирането й, поради което съдът я намира за допустима.

Въззивният съд приема, че така постановеното решение на РС Разлог е валидно, допустимо и правилно. Съдът не констатира пороци, които могат да обусловят нищожност или недопустимост на решението.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна поради следното:

Предявени са пред РС Б. искове за парични вземания, произхождащи от положен от ищцата труд с правни основания чл.128, т.2 и чл.224, ал.1 от Кодекса на труда.

Въззивникът в настоящото производство и ответна страна в първоинстанционото такова, развило се пред РС Р. - оспорва изцяло предявените искове като неоснователни както по размер, така и по основание.

Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото е изяснена от първостепенния съд обективно, всестранно и пълно. Съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства, въз основа на което е изградил обосновани фактически констатации. Правните изводи на районния съд относно основателността на предявените искове също са правилни и са базирани на установените по делото факти. Настоящият въззивен състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение и доколкото пред настоящата инстанция не са приобщени нови доказателства, то счита, че същите не следва да се преповтарят в настоящото решение и съгласно чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на първостепенния съд.

С обжалваното решение, РС – Б. е уважил предявените искове в съответен размер и е осъдил ответника да заплати сторените от ищеца разноски и дължимата държавна такса.

За да уважи предявените искове, Районният съд е приел, че разрешаването на въпроса за правното основание на претендираното възнаграждение за положен труд е в зависимост от установените във всеки конкретен казус фактически обстоятелства, на които искът се основава, и това е дейност на съда по приложението на закона. Така, пред първата инстанция безспорно е установено, че между страните е било налице валидно трудово правоотношение, където ищецът е изпълнявал трудовите си функции на длъжността „шофьор на автобус” на пълно работно време – трудов договор № 1 от 24.01.2013 год. Трудовото правоотношение между ищецът и дружеството-ответник е прекратено, считано от 08.05.2013 год. на основание чл. 325, т. 4 от КТ и със заповед за прекратяване на трудово правоотношение № 1 от 07.05.2013 год. Установен е и фактът на престиране на труд от страна на ищеца през този период. Установено е освен това и неизпълнението на задължението на работодателя да заплати на престиралия труд свой служител трудово възнаграждение за процесния период по ИМ и в съответните уважени размери, ведно с дължимите се за това лихви. Правилно, в хода на първоинстанционното производство е разпределена доказателствената тежест между страните в процесса досежно релевантните факти и обстоятелства по делото. Така, в тежест на търговското дружество е било възложено да докаже, че на ищеца не са се следвали процесните трудови възнаграждение и обезщетения, или че те са му били изплатени, като доказателства в тази насока не са били ангажирани пред РС по надлежния процесуален ред. Респ. в настоящия казус не се доказва от страна на ответника да е извършено плащане по някой от визираните в закона начини. Напротив, видно дори от заключението по допуснатата пред РС комплексна съдебно-графична и графологична експертиза се застъпва становище, че ръкописните подписи върху фишовете за изплатени суми за месеците януари, февруари, март и април на 2013 год. не са положени и изпълнени от Ц. А. Г., с ЕГН [ЕГН]. Също така според експерта, ръкописно написаната молба от името на Ц. А. Г. с ЕГН [ЕГН] за ползване на платен годишен отпуск от 16.04.2013 год. не е изписана от Ц. А. Г. с ЕГН [ЕГН]. Подписът под въпросната ръкописно написаната молба от името на Ц. А. Г. с ЕГН [ЕГН], за ползване на платен годишен отпуск от 16.04.2013 год. не е положен и изпълнен според вещото лице от Ц. А. Г. с ЕГН [ЕГН].

Тук е мястото да се отбележи, че изложените оплаквания във въззивната жалба, че съдът в нарушение на процесуалните правила не е назначил и допуснал повторно заключение, касаещо авторството на положените подписи, са неоснователни, доколкото в действителност заключението е обосновано, не буди съмнение за неговата правилност, включително и по отношение на използваните от експерта методи на изследване, поради което и не е необходимо и обосновано назначаването на друго такова.

Позовавайки се на гореизложените съждения съдът счита, че въпросните документи не следва да бъдат кредитирани като доказателства за посочените спорни факти, поради което същите следва да бъдат изключени от доказателствения материал за същите факти. Успоредно с това, и съобразно заключението на съдебно-счетоводната експертиза за периода от 24.01.2013 год. до 08.05.2013 год. по ведомост на ищеца е начислено общо нетно трудово възнаграждение в размер на 677. 75 лева. В заключението си експертът е посочил размера на начислените трудови възнаграждения по месеци, като брутен и нетен размер. Позовавайки се на ведомостите за заплати, водени в счетоводството на дружеството ответник, експертът сочи като доказателство за плащането на сумите по отделните ведомости, единствено подписа положен срещу името на ищеца в същите, а както безспорно е установено в процеса, подписа положен във ведомостите не е на ищеца. Други доказателства за плащане от ответната страна, липсват.

По аналогичен начин стоят нещата и по отношение на исковата претенция с правно основание чл. 224 КТ. Съобразно събрания доказателствен материал пред първата инстанция, съдът приема, че нетния размер на дължимото се обезщетение по чл. 224 от КТ е 59. 10 лева. Дължимостта на процесното обезщетение е обоснована според съда отново на констатациите на вещото лице по назначената повторна съдебно-счетоводна експертиза, включително и на изключването на процесната молба от доказателственият материал по отношение на спорните факти, касаещи ползването на полагаемият се платен годишен отпуск от ищеца, при преценката за основателността на претенцията.