Определение № 806 от 28.08.2024, Окръжен съд - Стара Загора

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 806 гр. Стара Загора, 28.08.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IА ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Даниела К. Телбизова-Янчева

Членове:

Атанас Д. Атанасов

Орлин Н. Летов като разгледа докладваното от Орлин Н. Летов Въззивно частно гражданско дело № 20245500500461 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, вр. чл. 413, ал. 2 ГПК.

Подадена е въззивна частна жалба от "А.к.п.з.” АД чрез процесуалния представител юрисконсулт Е.И. /с надлежно учредена по делото представителна власт/ срещу разпореждане № 966/26.06.2024 г. по ч. гр. д. № 536/2024 г. на Районен съд – Чирпан, с което е отхвърлено изцяло като неоснователно подаденото от жалбоподателя заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Ж. В. В. за парично вземане в общ размер на 2234,86 лева, произтичащо от договор за паричен заем № 4264680/21.09.2021 г., договор за предоставяне на гаранция № 4264680/21.09.2021 г., рамков договор за цесия от 02.03.2020 г. и приложение № 1 към него от 02.06.2023 г. и включващо следните суми: 1/ 1358,49 лева – главница, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението до изплащане на вземането; 2/ 286,56 лева – договорна лихва за периода от 22.10.2021 г. до 16.03.2023 г.; 3/ 322,75 лева – възнаграждение по гаранционна сделка; 4/ 267,06 лева – мораторна лихва върху непогасената главница за периода от 17.03.2023 г. до 28.05.2024 г., както и за сумата от 244,70 лева – разноски в заповедното производство /44,70 лева – внесена държавна такса и 200 лева – юрисконсултско възнаграждение/.

Частният жалбоподател твърди, че обжалваното разпореждане е незаконосъобразно. Неправилно първоинстанционният съд е приел, че в случая са налице пречките по чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК за издаване на заповед за изпълнение за претендираните суми. Даването на указания на заявителя за представяне на писмени доказателства относно сключен договор за цесия, за връчване на уведомлението за цесията на длъжника и за неговото получаване, както и на платежни документи за превод на суми към цедента и цесионера е незаконосъобразно, тъй като представлява прилагане на чл. 127, ал. 2 ГПК, вр. чл. 129 ГПК, към които разпоредби не препраща чл. 410, ал. 2 1

ГПК. Доказването на факта за прехвърляне на вземането, респ. на уведомяване на длъжника за цесията, не следва да се осъществява в хода на заповедното, а в хода на исковото производство. Сочи, че с разпоредбата на чл.

410, ал. 3 ГПК се цели единствено осигуряване на възможност на заповедния съд да извърши проверка на договорите за потребителски кредит за наличието на неравноправни клаузи, като фактът на прехвърляне на вземането следва да бъде проверен в исковия процес, след постъпило възражение срещу заповедта за изпълнение и предявен от заявителя установителен иск за вземането.

Предвид изложеното, моли въззивния съд да отмени обжалваното разпореждане и да постанови издаване на заповед за изпълнение за претендираните със заявлението суми.

Съдът, след като обсъди направените в жалбата оплаквания и материалите по делото, достигна до следните фактически и правни изводи:

Частната въззивна жалба е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2 ГПК, вр. чл. 260 ГПК и чл. 261 ГПК. Жалбата е подадена в срока по чл. 413, ал. 2 ГПК, вр. чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от процесуално легитимирана страна, поради което същата е и процесуално допустима.

Разгледана по същество частната жалба се явява неоснователна.

В обжалваното разпореждане районният съд е приел, че в случаите, при които е налице частно правоприемство, произтичащо от извършена цесия на вземането, заявителят следва да удостовери качеството си на цесионер. В случая съдът е дал на последния указания за представяне на доказателства за извършеното прехвърляне на вземане и за съобщаването му на длъжника, които обаче не са били изпълнени в цялост /представени са единствено доказателства за уведомяването на длъжника, но не и такива за сключване на самия договор за цесия/. Предвид изложеното районният съд е приел, че заявлението следва да бъде отхвърлено на основание чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК.

Настоящият съдебен състав споделя изцяло посочените по-горе изводи на първоинстанционния съд.

С разпоредбата на чл. 411, ал. 2 ГПК е предвидено, че съдът не издава заповед за изпълнение в случаите, когато искането не отговаря на изискванията на чл. 410 ГПК и заявителят не отстрани допуснатите нередовности в тридневен срок от съобщението; ако искането е в противоречие със закона или с добрите нрави; искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това; длъжникът няма постоянен адрес или седалище, респ. обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България.

В процесното заявление по чл. 410 ГПК се посочва, че паричните вземания произтичали от сключен между „И.А.М.“ АД /заемодател/ и Ж. В. В.

/заемател/ договор за паричен заем № 4264680, по силата на който заемодателят е отпуснал на длъжника кредит в размер на 2000 лева при уговорена между страните възнаградителна лихва в размер на 691,9 лева.

Страните уговорили погасяването на произтичащите от договора задължения 2 да се извърши на 18 месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на 149,55 лева.

Съгласно клаузите на договора заемателят се задължил в 3-дневен срок от подписването му да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1/ две физически лица – поръчители, които да отговарят на подробно описани в договора критерии; 2/ банкова гаранция в полза на заемодателя за сумата по чл. 2, т. 7 от договора със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора или 3/ одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.

В изпълнение на посоченото задължение на 21.09.2021 г. между Ж. В. и „Ф.Б.“ ЕООД бил сключен договор за предоставяне на гаранция № 4264680, съгласно който дружеството се задължило да издаде гаранция за плащане на всички парични задължения, произтичащи от договор за паричен заем № 4264680 и от неговото неизпълнение в полза на заемодателя „И.А.М.“ АД.

Съгласно договора за заем и/или Тарифа на „И.А.М.“ АД, в случай че заемателя забави плащането на погасителна вноска с повече от 30 календарни дни, същият следвало да заплати на заемодателя разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочените вземания в размер на 9 лева.

Посочените разходи и такси се начислявали за всеки следващ 30-дневен период, през който има погасителна вноска, чието плащане е било забавено с повече от 30 календарни дни, като всички начислени разходи и такси не можели да надхвърлят 45 лева.

Твърди се, че Ж. В. В. не е изпълнила задължението си да върне заемната сума, поради което на 02.06.2023 г. заемодателят „И.А.М.“ АД е отправил искане в писмен вид за плащане на всички изискуеми задължения на потребителя по договора до гаранта „Ф.Б.“ ЕООД. Последното дружество извършило плащане по гаранцията за дължимата сума в пълен размер на 1713,23 лева към заемодателя на 02.06.2023 г.

С оглед на горното за заемателя Ж. В. възникнало задължение към дружеството – гарант за заплатената по гаранцията сума, включваща непогасена част от кредит – главница, договорна лихва, разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението, ведно с дължимото възнаграждение по гаранционна сделка по договор за предоставяне на гаранция и законната лихва от датата на погасяване на задължението към „И.А.М.“ АД до депозиране на заявлението, както и до окончателното плащане на главницата.

В заявлението се посочва, че съгласно рамков договор за цесия от 02.03.2020 г., сключен между „А.к.п.з.“ ЕООД /цесионер/ и „Ф.Б.“ ЕООД /цедент/, и приложение № 1 към него от 02.06.2023 г., вземането било прехвърлено в полза на цесионера, чийто правоприемник е „А.к.п.з.“ АД, считано от 25.11.2022 г., като длъжникът бил уведомен за извършената цесия от цедента на 06.06.2023 г. посредством писмо с обратна разписка.

С оглед изложеното по-горе настоящият съдебен състав намира, че доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение се основава на договор за потребителски кредит, сключен между заемодател – търговско дружество и заемател - физическо лице, то длъжникът има качеството 3 потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП.

Съгласно чл. 410, ал. 3 ГПК, когато вземането произтича от договор, сключен с потребител, към заявлението се прилагат договорът, ако е в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако има такива.

В случая обаче жалбоподателят е представил със заявлението единствено договор за заем № 4264680/21.09.2021 г., тарифа на „И.А.М.“ АД и договор за предоставяне на гаранция № 4264680, но не и посочените от него рамков договор за цесия от 02.03.2020 г., приложение № 1 от 02.06.2023 г. и уведомление до длъжника за извършената цесия.

По своята правна същност прехвърлянето на вземането /цесията/ представлява правопроменящ юридически факт, който заварва едно вече съществуващо правоотношение и въздейства върху него, като в хипотезата на цесия промяната на облигационното правоотношение се свързва с промяна на правното качество /в този смисъл - определение № 50649/06.12.2022 г. по т. д.

№ 977/2022 г. на ВКС, I т.о./. Съгласно т. 4г от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д.

№ 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК при настъпило преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение частно правоприемство заявителят трябва да представи доказателство за същото. Когато частното правоприемство се основава на договор за цесия, на общо основание трябва да са представени доказателства за уведомяване на длъжника, тъй като в противен случай прехвърлянето на вземането няма действие по отношение на него /чл. 99, ал. 4 ЗЗД/.

Тъй като заявителят "А.к.п.з.” АД твърди, че е придобил вземането преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, съдът намира, че задължителните разрешения на т. 4г от посоченото по-горе тълкувателно решение следва да намерят приложение към настоящия случай. Следователно заявителят е следвало да представи със заявлението както договора за цесия и приложението към него, така и доказателство за уведомяването на длъжника за прехвърляне на вземането. В този смисъл е и съществуващата съдебна практика на ВКС /определение № 50079/20.02.2023 г. по гр. д. № 2864/2022 г. на ВКС, III г.о./, според която т. 4г от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК се отнася за хипотези, при които прехвърлянето на вземането е извършено след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от цедента или когато е подадено заявление по чл. 410 ГПК, респ. чл. 417 ГПК, от цесионера, който е придобил вземането в един предходен момент.

В тази връзка въззивният съд намира, че правилно с разпореждане № 867/06.06.2024 г. по ч. гр. д. № 536/2024 г. на Районен съд – Чирпан /получено от заявителя на 12.06.2024 г./ подаденото от „А.к.п.з.“ АД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е оставено без движение, като заповедният съд е указал на заявителя да представи в тридневен срок от съобщението доказателства относно съществуващите облигационни отношения между цедента и цесионера, в това число - рамков договор за покупко-продажба на вземания от 02.03.2020 г., приложение № 1 от 02.06.2023 4 г., както и данни за уведомяване на длъжника.

По делото се установява, че с молба вх. № 3061/17.06.2024 г. заявителят е представил обратна разписка с известие за доставяне за установяване на обстоятелството, че на 12.06.2023 г. длъжникът е получил лично уведомително писмо за извършената цесия. Към молбата обаче не са приложени рамковият договор за цесия и приложение № 1 към същия, като заявителят е изложил единствено съображения, че доказателства за извършеното прехвърляне на вземане не следва да бъдат представяни към заявлението по чл. 410 ГПК.

В тази връзка трябва да се отбележи, че посочената по-горе обратна разписка сама по себе си не може да установи сключването на договора за цесия, респ. настъпило правоприемство, по силата на което цесионерът "А.к.п.з.” АД да е придобил процесните вземания от „Ф.Б.“ ЕООД. С оглед на горното правилен се явява изводът на районния съд, че обратната разписка представлява само индиция, но не доказва самото прехвърляне на конкретното вземане между цедента и цесионера. Следователно в настоящия случай указанията на заповедния съд не са били своевременно и надлежно изпълнени, като нередовността на заявлението по чл. 410 ГПК не е била отстранена, поради което правилно същото е било отхвърлено на основание чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК.