Протокол № 503 от 10.09.2026, Окръжен съд - Пазарджик

ПРОТОКОЛ

№ 503 гр. Пазарджик, 10.09.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Д. П. Бозаджиев

Мариана Ил. Димитрова при участието на секретаря Петрана Ив. Динева

Сложи за разглеждане докладваното от Д. П. Бозаджиев Въззивно гражданско дело № 20265200500525 по описа за 2026 година.

На именното повикване в 10:30 часа се явиха:

Жалбоподателят Х. Е. К., редовно призован, не се явява. Не се явява и процесуалният му представител адв. Г. Х..

Ответникът Д. Т. И., редовно призован, не се явява. Не се явява и процесуалният му представител адв. М. П..

Съдът ДОКЛАДВА постъпила молба от жалбоподателя Х. К. чрез процесуалния представител адв. Х., с която изразява становище по хода на делото и по съществото на спора. Претендира присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски в настоящото производство, за което представя списък по чл. 80 от ГПК. В случай, че насрещната страна представи списък с разноските прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, като моли същото да бъде редуцирано съобразно националното законодателство и практика на Съда на Европейския съюз.

Съдът намира, че няма процесуална пречка по даване ход на делото, поради което и на основание чл. 142, ал. 1 от ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:

1

ДОКЛАДВА СЕ ДЕЛОТО:

С Решение №423/09.04.2026г. постановено по гр.д.№896/2025г. по описа на РС- Пазарджик са отхвърлени предявените от Х. Е. К., с ЕГН ********** от гр.П., ул.“Я.“№1 срещу Д. Т. И., с ЕГН ********** от с.Г., община Пазарджик, ул.“Ч.“ №40 искове, с правно основание чл.50 от ЗЗД и чл.84, ал.3 от ЗЗД за заплащане на сумата 5 112,92евро/ равностойност 10 000лв./, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие ухапване от куче порода „българска овчарка“ на 04.01.2021г. в с.Г., община Пазарджик, ул.“Ч.“ №40 и за заплащане на лихва за забава върху тази сума, считано от 04.01.2021г. до окончателното изплащане на сумата.

Осъден е Х. Е. К., с ЕГН ********** от гр.П., ул.“Я.“ №1, да заплати на Д. Т. И., с ЕГН ********** от с.Г., община Пазарджик, ул.“Ч.“ №40 сумата от 664.68евро разноски по делото.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от Х. Е. К., чрез пълномощника му адв.Г. Б. Х..

Счита се в същата, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. В тази насока се сочи, че необосновано съдът е приел, че в случая не е доказано, че ответникът е материално легитимиран да отговаря по предявения срещу него иск. Фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение са необосновани и не почиват на събрания по делото доказателствен материал Налице е несъответствие между приетите по делото доказателства и направените от съда изводи в решението. Поради това се приема, че съдът неоснователно е отхвърлил исковата претенция в нейната цялост.

Твърди се, че първоинстанционното решение е постановено при допуснати процесуални нарушения, като съдът не се е произнесъл по всички релевантни твърдения и въведени в предмета на делото основания за пасивната материалноправна легитимация на ответника.

Визира се, че съгласно чл.50 ЗЗД за вредите, произлезли от вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират.

В тази връзка в първото проведено поделото о.с.з. на 14.07.2025г., преди приемането на доклада на съда по чл. 146 ГПК, отстрана на процесуалния представител на ищеца са наведени допълнително и твърдения, а именно, че ответникът носи отговорност в случая и като наследник на лицето, под чийто надзор се е намирало кучето- неговата съпруга В. А. И.а. С оглед на това, с протоколно определение от 14.07.2025г. съдът, на основание чл.143, ал. 2 ГПК е включил в предмета на делото допълнителните твърдения на ищцовата страна досежно надзора върху кучето.

Сочи се, че въпреки горното, в мотивите на решението си PC е обсъдил единствено въпроса установено ли е по делото, че ответникът е собственик на 2 кучето, като изцяло липсва обсъждане установено ли е по делото ответникът да е наследник на лицето, под чийто надзор е било кучето. Приема се, че посоченото представлява съществено процесуално нарушение, тъй като съдът е бил длъжен да разгледа всички въведени oт страните релевантни фактически твърдения, включени в предмета на делото. Счита се, че в случая не става дума за недопустимо изменение на иска, а за надлежно въведено фактическо основание за пасивната материалноправна легитимация на ответника при същия иск по чл.50 ЗЗД. Самият първоинстанционен съд е приел, че няма процесуална пречка това пояснение да бъде направено в първото по делото открито съдебно заседание, и изрично го е включил в предмета на делото След като е сторил това, съдът е бил длъжен да се произнесе и по него.

Твърди се, че съдът е приложил при разрешаването на настоящия правен спор дефиниция от регламент па Европейския парламент и на Съвета, който не е приложим към настоящия случай. В този аспект се сочи, че настоящият казус касае претенция, предявена срещу собственик на куче за вреди, причинени от животното. Въпреки това, съдът е приел, че в случая е приложима легална дефиниция, дадена на понятието „собственик“ в чл.3, б.

„в“ от Регламент (ЕС) № 576/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 12 юни 2013г. относно движението с нетърговска цел на домашни любимци и за отмяна на Регламент (ЕО) № 998/2003г., според която „собственик е физическото лице упоменато като собственик в идентификационния документ“.

Твърди се, че посоченият Регламент обаче е неприложим като материалноправно основание за определяне на собствеността върху животно в деликтен спор по чл. 50 ЗЗД, доколкото той урежда движението с нетърговска цел на домашни любимци на територията на Европейския съюз, каквато хипотеза не е налице в процесния спор. Видно от предмета и целта на Регламента, същият урежда ветеринарно- санитарни изисквания, приложими по отношение на движението с нетърговска цел на домашни любимци между държави членки или от трети държави, както и правилата за контрол на това движение. С оглед на това дефинициите, дадени в Регламента са приложими при наличие на подобен казус, какъвто не е налице в случая.

Твърди се, че дори да се приеме, че вписването на едно лице в паспорт или друг идентификационен документ има доказателствено значение, то няма конститутивно действие за възникване на правото на собственост Следователно съдът неправилно е превърнал датата на издаване на паспорта и датата на подаване на декларацията по чл.117 ЗМДТ в решаващи обстоятелства за възникването на правото на собственост върху кучето.

Твърди се, че решението е постановено при неправилно приложение на материалния закон и при необоснована преценка на доказателствата.

Сочи се, че съдът неправилно е приел, че в случая не е установено, че ответникът е бил собственик на кучето към датата на настъпване на 3 инцидента.

Визира се, че неправилно PC е приел, че по делото е установено единствено, че собствеността на ответника върху кучето е възникнала след инцидента, като мотивите на същия са необосновани. В този аспект се сочи, че последния напълно е игнорирал, че с Молба с вх.№23613/29.08.2023т.. по описа на PC - Пазарджик по делото са представени документите, съдържащи се в прокурорската преписка, образувана във връзка с процесния случай Сред така представените документи е и описание и идентификация на животното, ведно с данни за направени ваксинации, съдържащо описание и информация за животното, както и данни за неговия собственик. Видно от този документ, като собственик на процесното куче е посочен Д. И., като са отбелязани ваксинации на кучето през 2019г. и 2020г. Т.е. противно на възприетото oт PCПазарджик, по делото са приети доказателства, съдържащи данни за собственост- на ответника върху животното и за период, предхождащ процесния инцидент. Най- малкото, тези доказателства представляват съществена индиция за правата на собственост на ответника върху кучето преди 04.01.2021г. която съдът е бил длъжен да обсъди в съвкупност с останалия доказателствен материал.

Твърди се, че освен това, съдът неправилно е приравнил изпълнението на административните задължения от собственик на животно на способ за придобиване на право на собственост върху животното. Както правилно е отчел решаващият състав, съгласно българското законодателство животните имат статут на движими вещи по смисъла на чл.110, ал.2 ЗС, а оттам и способите за придобиване на собственост върху тях са идентични с тези на придобиване на собственост върху движими вещи. Съгласно чл.77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона Именно това са способите за придобиване на собственост, а изпълнението на административните задължения на собственика на животното нямат правопораждащ ефект.

Визира се, че фактът, че от ответника административно е заявена собствеността върху кучето на 11.01.2021г. не обуславя извод, че няколко дни по- рано той не е бил собственик на животното. Видно от приетата като доказателство по делото Декларация по чл.117 oт ЗМДТ, ответникът е декларирал, че притежава куче от породата „българска овчарка“, с тегло 45 кг. с паспорт, издаден на 09.01.2021г. Действително процесният инцидент е от дата 04.01.2021г.- няколко дни преди съставянето на паспорта на кучето и съответно подаване на декларацията от собственика му в общината Декларирането на собственост върху животното обаче няма конститутивно, а единствено оповестително действие, т.е. възникването на собствеността върху кучето не е предпоставено от декларирането й.

Визира се, че свидетелство за обстоятелството, че декларирането на собствеността върху кучето не възниква от декларирането на този факт пред надлежните органи е и разпоредбата чл.117 от ЗМДТ, съгласно която „В 4 тримесечен срок от датата на придобиването на куче собственикът подава декларация в общината но постоянния му адрес седалище.“. Т.е. самият закон, изискващ декларирането на собствеността върху кучета, предвижда срок след придобиването на собствеността върху животното, в който да може да се декларира това обстоятелство.

Сочи се, че напълно игнорирано от съда е, че в случая, видно от заявените от ответника характеристики на кучето в Декларацията, те са в пълно съответствие с описаното от свидетелката Н. М., която е свидетел очевидец на инцидента и разказва, че ищецът бия нападнат от куче от породата „каракачан“ (съответстващо на описаното в Декларацията „българска овчарка“), което е голямо (съответстващо на описаното в Декларацията - „тегло“- 45 кг). Съдът е кредитирал показанията на свидетелката Н. М. относно механизма на настъпване на инцидента и относно факта, че кучето е излязло от имота на ответника, но не е изложил мотиви защо не кредитира изричното й твърдение, че собственик на кучето е именно Д. Т. И. Този подход се приема, че представлява необоснована и непълна доказателствена преценка.

Счита се, че съдът неправилно е направил извод, че собствеността на ответника върху кучето е възникнала след инцидента, въз основа на Декларацията по чл.117 от ЗМДТ и дефиницията за „собственик“ в Регламент (ЕС) № 576/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 12 юни 2013г. В случая, PC при пълно игнориране на националното законодателство е приложил норма на европейското законодателство, която, както е изяснено в паp.1, т.2 от настоящата въззивна жалба е напълно неприложима в процесния казус.

Твърди се, че съдът не е отчел, че в случая е установено, че ответникът е законен наследник на лицето, под чий то надзор е било кучето при настъпването на инцидента. Необосновано в мотивите си районният съд е приел, че спорът по делото се фокусира единствено върху въпроса дали към датата на инцидента ответникът е бил собственик на животното. Както е било изяснено от ищовата страна е надлежно въведено в процеса твърдение, че отговорността на ответника следва да се ангажира и в качеството му на наследник на лицето, под чийто надзор е било кучето Предпоставките на така заявеното основание за ангажиране на отговорността също са били установени в процеса.