Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 927 от 26.03.2026, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно търговско дело 1873/2025
Вид
Определение № 927
Подписан
26.03.2026
В сила
26.03.2026
Състав
Камелия Ефремова, Иво Димитров, Людмила Цолова

Цитирани разпоредби

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 927 гр. София, 26.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20258002901873 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ПЛАНИСФЕРА СОФИЯ“ ЕООД, ЕИК: 204697981 срещу въззивно решение № 775 от 06.06.2025 г., постановено от Апелативен съд - София по в.гр.д. № 2780 по описа на съда за 2023 г. в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционно решение № 260893 от 28.06.2023 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 53 по описа на съда за 2020 г., касаторът е осъден на основание чл. 79 вр. чл. 286 ЗЗД вр. с чл. 135, ал. 2 от ТЗ да заплати на Л. К., гражданин на Република Италия, с ЛНЧ: ***, сумата 27 455,92 лв., представляваща дължимо възнаграждение по договор за управление от 04.02.2019 г. за периода от 01.05.2019 г. до 25.07.2019 г., ведно с претендираната законна лихва върху главницата, считано от 03.01.2020 г. до окончателното изплащане, и е отхвърлен предявеният от касатора против Л. К. насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо във вр. с чл. 135, ал. 2 от ТЗ за заплащане на сумата 29 688,12 лв., претендирана като недължимо изплатено възнаграждение по същия договор за управление, за периода от м. февруари до м. април 2019 г., ведно със законната лихва, считано от 20.02.2020 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

1

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Оспорва се изводът на въззивния съд, че първоинстанционният такъв се е произнесъл по безвъзмездността на договора за управление и е отхвърлил главния иск, предявен от ищеца - за заплащане на възнаграждение по договор за управление, без да съобрази, че от ответното дружество не е направено възражение в този смисъл. Това, според касатора, въззивният съд погрешно е определил като неправилно приложение на служебното начало.

Твърди се, че апелативният съд, макар и сам да е посочил, че има задължението да следи за приложението на императивни материалноправни норми, не е сторил това, напротив - неправилно не е съобразил, че разпоредбата на чл. 137 от ТЗ е императивна, като това важи и за т. 5 от нея, която касае сключване на договор за управление и начина на определяне размера на възнаграждението на управителя на търговското дружество, което може да бъде осъществено само чрез взето решение на Общо събрание на съдружниците /ОСС/.

Сочи се, че ищецът не е представил решение на Общото събрание на съдружниците, с което да е възложено на М.Н - другият управител и съдружник в ответното дружеството, да сключи договор за управление с Л. К., при определено от ОСС възнаграждение. Според касатора задължение на съда, независимо от процесуалното поведение на страните, е да издири и приложи релевантните правни норми, както и да следи за спазването на повелителните разпоредби на закона, като част от преценката за това дали е доказано пораждане на права и задължения за страните, в какъвто смисъл се цитира решение на ВКС.

С оглед на изложеното се настоява, че е абсолютно незаконосъобразен и необоснован изводът на въззивния съд, че първоинстанционният съд неправилно е приложил принципа на служебното начало, доколкото няма право служебно да извежда фактически обстоятелства, като основание за недължимост на претендираното възнаграждение. Сочи се, че поради това е неправилен и другият решаващ извод на въззивния съд относно квалификацията на 2 предявения от дружеството насрещен иск срещу ищеца за заплащане на неоснователно изплатено възнаграждение по договора за управление за периода от м. 02 - м. 04.2019 г. Според касатора, когато, без да е направено възражение за нищожност от страните, по делото са събрани доказателства, от които тя може да се установи, по силата на чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да ги обсъди и даде правна квалификация на установените от тях факти. Именно защото липсва изрично решение на ОС на съдружниците за определяне на размера на възнаграждението на управителя, което да е отразено в договора за управление, първоинстанционният съд е направил правилен извод, че получените от ищеца за възнаграждения за февруари, март и април 2019 г. в общ размер от 29 688,12 лева, са били изплатени при начална липса на основание за това, поради което подлежат на връщане. Според касатора възстановяването от Л. К. на платените му суми от дружеството се дължи на извъндоговорно основание - чл. 55, ал. 1 ЗЗД, каквато правилна квалификация Софийски градски съд е направил. Сочи се, че съдебната практика е единна в становището си, че съдът не е обвързан от правната квалификация на иска, дадена от ищеца. Спрямо фактите, които са наведени от него, съдът е свободен в преценката си и във възможността си да даде правилната правна квалификация на спора. Напълно достатъчно е с исковата молба да бъде индивидуализирано спорното /право/ и да бъде посочено в какво се състои искането. Излага се, че в настоящия случай, макар изрично да не е посочено като основание чл. 55, ал. 1, предл. 1, ЗЗД, според фактите, които са посочени в насрещния иск и установените обстоятелства по делото, съдът е направил правилната правна квалификация.

Твърди се също, че въззивният съд не е разгледал всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и не е изложил мотиви по важните правни доводи и възражения на страните, в противоречие с цитирана практика на ВКС, в каквато насока се излагат подробни съображения.

Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане с указания по приложението на закона или постановяване на съдебен акт по същество на спора, с който искът срещу касатора да бъде отхвърлен в цялост, 3 съответно – предявеният от него насрещен иск да бъде уважен, претендират се разноски за всички съдебни инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпросите:

1. Допустимо ли е възнаграждението по договор за управление да бъде прието за дължимо, въпреки липсата на взето решение на общото събрание на дружеството по чл. 137, ал. 1, т. 5 от ТЗ, с което да е определен неговият размер, при изрична задължителна съдебна практика на ВКС, че без такова решение клаузата в договора за управление, определяща размера на дължимото възнаграждение, е недействителна?

Твърди се противоречие с решение № 222 от 10.05.2019 г. по т.д. № 2972/2017 г. на ВКС, Първо т.о., решение № 306 от 25.06.2012 г. по гр.д. № 1387/2011 г. на ВКС, решение № 204 от 28.07.2014 г. по гр.д. № 983/2014 г. на ВКС, решение № 91/16.04.2018 г. по гр.д. № 3513 / 2017 г. на ВКС, 4 ГО, както и решение № 223/05.10.2017 г., постановено по гр.д. № 4063/2016 г. на ВКС, 4 ГО.

2. Задължен ли е съдът да следи служебно за нищожност на клаузи в договор, включително за уговорено възнаграждение на управител без изискуемо решение на общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ, дори когато страните не са се позовали изрично на нищожността, и не противоречи ли отказът на съда да направи това на тълкувателната практика на ВКС, включително TP № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС? – твърди се противоречие със същото.

3. Допустимо ли е съдът да отхвърли насрещен иск за неоснователно изплатени суми за възнаграждение, когато същите са платени без валиден договор и при липса на правно основание за плащане, и то в условията на безспорно установена липса на реално, точно и добросъвестно изпълнение на управленски функции? Твърди се противоречие с принципните постановки, залегнали в мотивите към решение № 67 от 05.04.2016 г. по гр.д. № 4147/2015 г. на ВКС, Четвърто г.о., с решение № 6 от 27.02.2013 г. по търг.д. № 1028/2011 г. на ВКС и решение № 1444 от 04.11.1999 г. по гр.д. № 753/99 г., ВКС, V ГО.

4. При приемане от въззивния съд, че при постановяване на първоинстанционното решение съдът неправилно е приложил служебното начало, като се е произнесъл по непредявено от ответника 4 възражение, касаещо безвъзмездността на договора за управление, сключен с ищеца, следва ли въззивният съд да обезсили решението като недопустимо и да го върне на първа инстанция или да се произнесе по неговата основателност? Твърди се, че въззивният съд е приел, че в нарушение на диспозитивното начало първоинстанционният съд на практика е разгледал насрещния иск на незаявено от дружеството основание - чл. 55 ЗЗД, след което е дал друга квалификация на искането.

Това би следвало да води до недопустимост на съдебното решение и съответно въззивният съд да го обезсили съгласно чл. 270, ал. 3 ГПК, и да върне делото за разглеждане на СГС, в какъвто смисъл са TP №2/29.02.12 г. по тълк.д. № 2/11 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 110/22.12.2020 г. по гр.д. № 905/2020 г. на ВКС, 2 ГО, решение № 60213/2.10.2021 г. по гр.д. № 2502/2020 г. на ВКС, 4 ГО, решение № 70/ 29.07.2019 г. по т.д. № 2204/2018 г. на ВКС, 1 ТО, решение № 294/27.03.2019 г. по т.д. № 1599/2017 г. на ВКС, 2 ТО.

5. Следва ли съдът при определяне на правната квалификация на предявения от ответника насрещен иск да се съобрази с въведените от ищеца факти, обстоятелства и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност? Твърди се противоречие с решение № 124 от 24.03.2011 г. по гр.д. № 882/2010 г. на ВКС, определение № 314 от 13.04.2016 г. по т.д. № 2196/2015 г. на ВКС, 1-во т.о., решение № 60 от 16.06.2020 г. по гр.д. № 3430/2019 г. на ВКС, Трето г.о., определение № 355 от 30.03.2010 г. по гр.д. № 477/2010 г. на ВКС, решение № 217 от 15.12.2023 г. по гр.д. № 4745/2022 г. на ВКС, решение № 50004 от 06.02.2023 г. по гр.д. № 1743/2022 г. на ВКС, Четвърто г.о.

6. Длъжен ли е въззивният съд да цени с оглед възможната заинтересованост, показанията на единствения свидетел - съуправител и партньор на ищеца, който е пряко заинтересован от изхода на делото, съгласно изискванията на чл. 172 ГПК? – противоречие с решение № 247 от 21.12.2023 г. по гр.д. № 4508/2022 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 8 от 06.04.2020 г. по гр.д. № 1618/2019 г. на ВКС, 4-то гр. отделение, решение № 265 от 10.09.2015 г. по гр.д. № 5088/2014 г. на ВКС, 4-то гр.о., решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр.д. № 165/2020 г. на ВКС, 4-то гр. отделение, решение № 130 от 21.05.2014 г. по гр.д. № 6847/2013 г., III г.о., ВКС и решение № 46 от 8.02.2012 г. по гр.д. № 781/2011 г., II г.о., ВКС.

5

7. Допустимо ли е въззивният съд да не обсъди и да не приеме за доказателствено средство показанията на управител на търговско дружество - страна по делото, при липса на законова забрана за това и в противоречие с чл. 172 ГПК, и задължителната практика на ВКС? – противоречие с решение № 136 от 25.07.2016 г. по гр.д. № 6323/2015 г. на ВКС, Трето г.о.

Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение, като се твърди, че въззивният съд е постановил решаващите си изводи, с които е уважил предявения от ищеца главен иск, в нарушение на служебното начало, като е пренебрегнал императивния характер на разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 5 от ТЗ, съгласно която, за да се договори възнаграждение за управителя на дружеството, необходимо законното условие е да бъде взето решение на Общото събрание на съдружниците за определяне на неговия размер. Сочи се, че съдът явно необосновано приема, че Л. К. е упражнявал управленска дейност и му присъжда твърде високо възнаграждение от 10 000 лв. месечно, без изобщо да съществуват каквито и да било реални доказателства за изпълнение на задълженията му като управител. Излага се, че е очевидно неправилен изводът на въззивния съд, че изпращането на няколко общи имейла от Л. К. за период от 3 месеца представлява добросъвестно, точно и пълно изпълнение на задълженията му по договора за управление, в каквато насока се излагат отново подробни оплаквания.

Ответникът по касация в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски.